Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Докато Доминик и Саймън наблюдаваха отпътуването на рийвърите, които бяха предпочели да последват Руфъс, вместо да останат с Шотландския чук, старата Гуин и Мег бяха в дневната на горния етаж на крепостта и се грижеха за рицарите от двата лагера, наранени по време на дългия турнир. Бяха избрали за лазарет тази стая, защото в големия салон вече течаха приготовленията за пиршеството.

— Ох! — изпъшка Дънкан, като се дръпна рязко от ръцете на Мег. — Боли!

Беше настоял да го прегледат последен, защото нараняванията му били незначителни.

— Стой мирен — сгълча го Мег. — Даже когато Доминик беше опрял меч в гърлото ти не мърмореше толкова.

— Очаквах да умра всеки миг. Каква полза от мърморене?

Мег го изгледа хладно. Колкото и да харесваше Дънкан, дълго нямаше да забрави как яростно бе нападал съпруга й, готов да му нанесе смъртоносния удар.

— Наведи глава назад — каза тя. — Не мога да видя раната ти.

— Не ми харесва погледа в очите ти, Меги. Все едно да оголя шията си пред гладна вълчица.

Мег се взря в лешниковите му очи, прочете разбирането и горчивата развеселеност в тях и усети как напрежението в нея започва постепенно да се изпарява.

— Ако Доминик може да пощади живота на един враг — каза сухо тя, — аз пък мога да пощадя живота на един приятел.

Пренебрегвайки зле прикритите усмивки на своите рицари, Дънкан се намръщи и наклони глава назад, за да позволи на Мег да види добре раната на шията му.

— Просто една драскотина, нищо повече — промърмори той.

— Нима? — възкликна саркастично Мег. — А аз като те гледах как се гърчиш и се оплакваш, реших, че гърлото ти е разрязано от ухо до ухо.

Рицарите в стаята избухнаха в смях — не всеки ден се случваше да видят как едно момиче гълчи един от най-страшните рицари в цяла Англия. Мег вдигна поглед и им се усмихна.

— Вървете на вечеря, добри рицари — каза тя. — Сър Дънкан скоро ще се присъедини към вас.

Когато мъжете се изнизаха покрай нея и се отправиха към салона, Мег отново се наведе и започна да опипва внимателно с върха на пръстите си гърлото на Дънкан. Той беше свалил бойните си доспехи и бе останал само по къси кожени панталони. Косата на Мег както обикновено се бе разплела и когато един гъст кичур падна пред челото й, заплашвайки да попречи на нейната работа, Дънкан го улови, подръпна го закачливо и го прибра зад ухото й — непринуден жест, който свидетелстваше за дългогодишната близост между Шотландския чук и лейди Блакторн.

Застанал на прага, Доминик наблюдаваше съпругата си и Дънкан с мрачен поглед. Непрекъснато си повтаряше, че няма причина за ревността, натежала като олово в сърцето му. Но като гледаше как ръцете на Мег нежно галят мускулестата шия на Дънкан в търсене на рани, в ушите му звучаха всички грозни слухове, които се ширеха надлъж и нашир както преди, така и след пристигането му в Блакторн.

Годеницата на Дънкан.

Любовницата на Дънкан.

Вещицата чака, усмихва се и дебне подходящия момент.

— Беше само на крачка от среща с бога — измърмори Мег.

— Да. — Дънкан измъкна още един непокорен кичур от косата й и се усмихна дяволито. — Щях ли да ти липсвам, Меги?

— Колкото кучето липсва на котката.

Дънкан се разсмя и прибра огнения кичур под кърпата на главата й. Без да иска обаче дръпна самата кърпа и златните звънчета звъннаха тихичко. Тогава той свали венчето от главата на Мег, за да нагласи кърпата както трябва, сетне го сложи отново. Мег продължаваше да се занимава с раната му, без с нищичко да показва, че тази интимност й е неприятна.

Привързани един към друг.

Преструва се, че е щастлива със своя студен нормански съпруг.

Усмихва се и дебне подходящия момент.

— Ох! Боже мой, да не се опитваш да довършиш онова, което съпругът ти започна?

— Сигурен ли си, че няма да ти е трудно да преглъщаш? — попита Мег.

— Сигурен съм.

— Е, ти си един голям негодник и голям късметлия, Дънкан от Максуел.

— Така е — съгласи се той. — Но никога няма да имам жена като теб, Меги.

— И трябва да благодариш на бога за това — отвърна тя. — Питай Доминик. Толкова много го тормозя, че ме кара да нося вериги и звънчета, като че ли съм котка или сокол.

— Зле ли се държи с теб? — попита Дънкан. Закачливата нотка в гласа му беше изчезнала.

— Да се държи зле със своята друидска съпруга? С единствената си надежда за законни наследници? Да не би съпругът ми да ти изглежда глупак? — горчиво възкликна Мег.

— По дяволите, не. Този човек е хитър като вълк.

— Като глутница вълци. Не, не се държи зле с мен. В края на краищата звънчетата, който нося, са почти като тези на най-добрия му сокол.

Дънкан избухна в смях.

Усмихната, Мег го сгълча да седи мирен и се зае да втрива целебен мехлем в многобройните ожулвания и синини по широката му гръд.

Дебне подходящия момент.

За да отиде при шотландеца, когото винаги е обичала. Чака.

— Ако имаш трудности при преглъщането, веднага ела при мен — каза Мег, докато разтриваше с мехлема една синина на рамото на Дънкан.

— Винаги съм идвал, Меги. Самото ти докосване може да изцели човек, да не говорим за твоите вълшебни друидски отвари.

Доминик свали шлема си и го стовари на най-близката маса с такава сила, че купата с ейл, която Саймън бе оставил за рицарите, подскочи.

Мег рязко вдигна глава. Зелените й очи опипаха Доминик като безплътни ръце, търсейки скрити наранявания. Видя обаче единствено леден гняв и едва сега осъзна, че е застанала между мускулестите бедра на Дънкан. Изчервена, тя припряно отстъпи назад.

Дънкан се обърна и погледна Доминик. Изражението на новия му господар недвусмислено показваше, че не е никак щастлив да види съпругата си насаме с един полугол Дънкан от Максуел.

— Сега вече знам защо ми даде имение на три дни път с кон от тук — каза Дънкан с иронична усмивка.

— Гледай да стигнеш до там възможно най-бързо — отвърна хладно Доминик.

— Да, господарю. Ще се постарая. Харесвам си главата точно там, където е в момента.

С тези думи Дънкан се изправи и излезе с бързи крачки от стаята, като грабна наметалото си в движение. Студените сиви очи на Доминик пронизваха гърба му като кинжали.

— Накарах Едит да приготви банята — каза Мег. — Вече трябва да е готова. Да повикам ли Саймън да ти помага при къпането?

— Не. Предпочитам и аз да се насладя на твоето „целебно докосване“.

Думите му изплющяха като камшик. Мег трепна.

— Няма причина да ме подозираш в непочтеност — ядоса се тя.

Черната вежда на Доминик се изви скептично нагоре.

— Между мен и Дънкан няма нищо — възкликна тя. — За бога, съпруже, та аз дойдох в твоята постеля девствена!

— Но не можеш да го правиш всеки път, нали? Мъжът може да бъде сигурен във верността на една жена само веднъж.

Очите й се разшириха от възмущение.

— Не е възможно да го мислиш наистина!

— Напротив. За пореден път съжалявам, че не убих това шотландско копеле.

Тъга помрачи лицето на Мег така, както нощта забулва лицето на деня.

— Какво съм сторила, та да си спечеля твоето недоверие? — попита тя с отпаднал глас.

Тонът й наля още масло в огъня на яростта на Доминик, а този огън бездруго пламтеше достатъчно силно след тежката битка, която за малко не бе загубил.

— Беше сама с полугол рицар, за когото се говори, че притежава ако не тялото, то поне сърцето ти — изръмжа той. — Ако бях видял Мари да стои между краката на Дънкан, щях да изръкопляскам. Но не Мари бе жената, която подсмърчаше над раните на Дънкан. Беше собствената ми съпруга!

— Никога не съм подсмърчала над раните на някой мъж. Аз съм лечителка, не проститутка.

Доминик изсумтя.

— Понякога на човек му е трудно да направи разликата.

— Дънкан не изпитва подобни затруднения. Той прекрасно знае каква съм — лечителка, а не уличница. А собственият ми съпруг не ме познава и наполовина толкова добре!

— Опитвам се, съпруго моя. Опитвам се. Но постоянно се натъквам все на това шотландско копеле. Кажи ми нещо: кого подкрепяше, когато се бих с него?

— Как можеш въобще да ми задаваш такъв въпрос? — прошепна Мег.

Сетне се обърна и започна да прибира лекарствата си. Ръцете й трепереха от гняв, но и от нещо друго — от ледения ужас, който я обземаше и ставаше все по-силен всеки път, щом видеше колко малко уважение към нея изпитва собственият й съпруг.

Малко уважение и никакво доверие.

— Ще пратя да повикат Саймън за банята ти — каза тя.

— Не. — Гласът му бе остър и студен като меч.

— Както желаеш, господарю — измърмори Мег, като се отправи към вратата. — Макар да си мисля, че човек, който ми има толкова малко доверие, би се боял от нож в гърба.

Доминик изръмжа нещо на турски и я последва. Знаеше, че е в ужасно настроение и че езикът му е остър като меча му, но в момента не можеше да стори нищо срещу това. Обичайната му раздразнителност след битка беше прераснала в ярост при вида на Мег и полуголия шотландец.

Когато влязоха в банята, той дръпна завесата на вратата и попита рязко:

— Обичаш ли това шотландско копеле?

— Като братовчед и приятел, като брата, който никога не съм имала — да.

Доминик започна да сваля доспехите си с бързи, резки движения.

— Обичала ли си някога Дънкан така, както една жена може да обича един мъж?

— Не.

— Но той те е обичал.

От гърдите й се изтръгна звук, който бе твърде тъжен и едновременно с това ядосан, за да се нарече смях.

— Не, господарю. Към мен Дънкан изпитваше и навярно все още изпитва обич. Но голямата му любов винаги е бил Блакторн. Подобно на теб, той гледаше на мен като на средство да се сдобие с богатство и власт. За разлика от теб обаче, не той бе човекът, за когото кралят ми нареди да се омъжа.

— Дълг на всяка благородна дама е да осигури стабилност в рода си, като се омъжи.

— Да. И аз изпълних своя дълг.

Доминик не можеше да оспори тези тихо произнесени думи и все пак му се искаше. Искаше му се Мег да каже, че нещо повече от дълг я е накарало да му се отдаде, че нещо повече от дълг я кара да се разтапя под ласките му, да го облива с огнената си, необуздана страст.

Настъпи напрегната тишина. Мег мълчаливо помогна на своя съпруг да махне бойните си доспехи. Когато свали и последната му дреха и видя възбудения му член, дъхът й секна. Изведнъж започна да проумява защо Доминик се бе разярил толкова, когато я откри с Дънкан. Страстта на битката явно се беше преобразила в съвсем различен вид страст.

И Мег го разбираше напълно, защото и с нея самата се бе случило същото. Ужасяващият страх, който бе изпитала, когато жребецът на Дънкан летеше право срещу съпруга й, за един миг се бе преобразил в лудо желание.

Доминик беше жив. Искаше й се да отпразнува това по най-древния, най-първичния от всички възможни начини.

— Какво, няма ли мили усмивки и нежни ласки за твоя съпруг? — попита Доминик, като се потопи във ваната. — Няма ли да ме погалиш и да излекуваш бойните ми рани?

— Изглеждаш чудесно и напълно здрав — каза Мег. — Но аз ще те погаля където пожелаеш.

Промяната в гласа й, който от рязък изведнъж бе станал нежен и гальовен, едновременно изненада и обезоръжи Доминик. Той вдигна поглед към нея точно навреме, за да зърне сладострастната, възхитена усмивка, с която Мег съзерцаваше слабините му миг преди водата да ги скрие от очите й. После под жадния му поглед тя свали пелерината и горната си туника, гребна шепа сапун и тръгна към ваната.

Водата беше гореща и ухаеше на билкарника на Мег. Сапунът бе мек и ухаеше на самата Мег. Болките и синините, получени от Доминик по време на битката, се изпариха. Но не и желанието, стиснало тялото му като менгеме, не и възбудата, която пулсираше все по-мощно в кръвта му.

Мег се наведе над него и, припявайки тихичко друидската молитва за обновление, се зае да го сапунисва, да отмива грешките и болките от деня, да призовава надеждата и светлината да се вселят в силното тяло на нейния воин. Когато това сладостно мъчение стана непоносимо, Доминик сграбчи едната й ръка и я плъзна по гърдите си към онази част от тялото си, която болеше повече и от най-тежката рана.