— Бог да ми е на помощ — възкликна престорено сърдито Доминик. — Ще мириша на султански харем.

В черните очи на Саймън светнаха дяволити пламъчета. Той се подсмихна под русия си мустак, но все пак внимаваше да не се засмее гласно.

С няколко бързи движения Доминик свали и останалите си дрехи, като затрупа окончателно малкото ковчеже. Трепкащата светлина на свещите придаваше на дългия белег, който разсичаше диагонално мускулестата му ръка и торс, седефен отблясък.

Доминик пристъпи във ваната и се отпусна във водата, като за малко не я изплиска на пода. От устните му се отрони блажено възклицание, когато горещата вода го покри чак до брадичката, успокоявайки болката от старата му рана, която усещаше винаги в мигове на преумора.

— Сапун? — лукаво попита Саймън.

Доминик протегна ръка и в миг дланта му се напълни със сапун. До обонянието му веднага достигна аромат, който му бе странно познат. Сбърчил вежди в усилие да си спомни къде другаде е срещал този мирис, той се зае да сапунисва косата и брадата си.

— А сега — долетя гласът му изпод пяната, — обясни ми тази история за проклятието, което тегнело над господаря на Блакторн.

— Съпругата му е била вещица.

— Същото може да се каже за много други съпруги.

Саймън се засмя, но само след миг отново стана сериозен.

— Да, но лейди Ана е била друидка.

Ръцете на Доминик, които втриваха сапуна в косата и брадата му, замряха.

— Друиди… Май съм го чувал.

— Те са келтски клан — обясни Саймън. — Почитат матриархата, доколкото успях да разбера.

— Божичко, каква глупост — измърмори Доминик.

Сетне се потопи изцяло във водата, за да отмие ароматната пяна. След няколко мига изскочи отново над повърхността, но толкова рязко, че наоколо се посипаха водни пръски. Саймън изруга и отскочи встрани.

— Продължавай — подкани го Доминик.

Като изтръскваше водата от туниката си с една ръка, Саймън си послужи с другата, за да загребе още от течния сапун и да го плесне на дланта на брат си с все сила, с което си спечели един страховит поглед изпод вежди.

— Мъж, който вземе за жена друидка, ще бъде дарен с изобилни урожаи — занарежда Саймън, — с тучни пасища, плодовити стада, работливи и покорни васали, препълнени с риба езера и…

— И с мощен като боен жребец мъжки жезъл и с вечен живот — прекъсна го Доминик, раздразнен от тези бабини деветини.

— О, нима Свен вече ти е разказал?

Доминик стрелна по-младия си брат с искрящ сив поглед. Саймън се ухили широко и черните му очи заблестяха.

— Къде живеят тези изостанали друиди? — сухо попита Доминик. — На юг, където върлуват келтите?

— Така казват някои. — Саймън сви рамене. — Други казват на север. А някои — на изток.

— Или на запад? В морето може би?

— Те са хора, не риби — отвърна Саймън.

— Е, това поне е утешително. Би било доста трудно да любиш дъщерята на някой морски цар. Човек няма да знае как да хване такова създание. Или по-точно къде.

Саймън се засмя и подаде на брат си голяма кърпа. Доминик се изправи и водата се плъзна по снажното му тяло, плисна на пода и изтече в канала, откъдето беззвучно продължи своя път към крепостния ров далеч под прозореца на банята.

— Тези друидски небивалици ще секнат след по-малко от година — каза Доминик. — Когато се роди моят син.

Саймън се усмихна. Добре познаваше стремежа на брат си да основе своя династия. Самият Саймън се стремеше към същото.

— Докато не ти се роди наследник — предупреди той, — внимавай какво приказваш пред хората за тази друидска легенда. Местните силно тачат това суеверие.

— Пред хората ще му вярвам. Но спалнята е уединено място, далеч от хорските очи и уши. Аз ще имам наследници.

— Слава богу, че харемът на султана те върна към живота — отбеляза Саймън. — Съпругата ти няма да има повод да се оплаче от теб, когато дойде времето да се правят наследници. Момичетата от харема притежаваха възхитителни умения.

За миг Доминик си представи Мег в постелята си, представи си как разстила косите й като нежен огън по възглавниците, преди да разтвори бедрата й и да се потопи цял в един друг нежен огън. При мисълта за това кръвта му пламна като суха трева.

— Въпросът е как да вкараш жената в леглото си — каза раздразнено Доминик, опитвайки се да потуши огъня в кръвта си.

— Съмнявам се, че в тази крепост има жена, която не би била щастлива да ти се отдаде.

— Има една — сухо отвърна Доминик.

— Тайнствената Маргарет.

Не лейди Маргарет бе жената, която имаше предвид Доминик, но той не каза нищо. Вместо това започна енергично да търка тялото си с кърпата.

— Съвсем скоро лейди Маргарет ще преклони глава — каза Саймън след кратка пауза. — Тя е дама и знае своите задължения. Може и да не й харесва, но ще ги изпълни. Колкото до останалото, винаги можеш да разчиташ на местните жени. Или на Мари.

— Хубава блудница, но все пак блудница. Доведох нея и другите като нея не за себе си, а за моите рицари. Не желая неприятности с васалите си заради техните дъщери.

— Знам. Само че аз съм единственият, който вярва в това.

Доминик изръмжа и продължи да търка тялото си с все сила. Мисълта, че някой от рицарите му може да се озове насаме с девойката от птичарника, го изпълваше с дива ярост.

— Най-добре ще е да предупредя рицарите си още веднъж — решително заяви той. — Не бива да закачат местните момичета. Особено едно от тях с коса като пламък, кожа като сметана и очи, сияйни като най-скъпите султански смарагди.

Саймън вдигна изненадано вежди.

— Мислех, че не понасяш женички с лица като суроватка.

— Има разлика между сметана и суроватка — отсече Доминик.

— Изглежда, че здравата си хлътнал по тази жена. Това е нещо необичайно за теб.

Доминик сви рамене.

— Тя е необичайна жена. Доста по-чиста от обикновените селски девойки, с изящни крайници и деликатни ръце.

— Винаги си предпочитал зрели, дащни жени. Разцъфнали рози, копнеещи за сладкото жило на пчелата.

— Да.

— Тя такава ли е?

Усмивката на Доминик накара Саймън да избухне в смях.

— Ще бъде — каза, Доминик. — Хареса ме, макар че това я смути. Ах, какво удоволствие ще бъде да я прелъстя… Тя е самата пролет, сезонът на желанието. Мъжът, който спи в топлите й обятия, никога не ще познае зимата. Тя ще… — Той внезапно млъкна и се обърна към вратата, откъдето се чуха забързани стъпки.

— Лорд Доминик — извика валетът иззад завесата.

— Какво има? — нетърпеливо попита Доминик. — Откри ли я?

— Компаньонката на лейди Маргарет иска да говори с вас. Казва, че било много важно, господарю.

— По дяволите — измърмори Доминик, след което уви кърпата около кръста си, грабна наметалото и го метна на раменете си, за да се предпази от леденото течение. — Защо все става така, че единствените жени, които намираме, са тъкмо онези, които изобщо не искаме да виждаме? — сърдито възкликна той.

Саймън отвори уста да каже нещо, но Доминик не беше свършил.

— Лагерна пачавра с лице като суроватка… — измърмори под носа си той. — Господи, колко ме дразни тази жена.

— Това какво означава — „да“ или „не“ на молбата на Едит да бъде приета? — попита Саймън.

— Покани добрата вдовица да влезе — каза Доминик вече с нормален тон.

Едит навярно беше стояла до самата врата, защото завесите тутакси се разтвориха и тя пристъпи в стаята. Когато съзря оскъдното облекло на Доминик, очите й се ококориха смаяно.

— Говори — раздразнено я подкани той. — Къде е господарката ти?

— Лейди Маргарет моли да я извините, но се чувства неразположена — припряно отговори Едит.

Но Саймън забеляза, че въпреки смущението си вдовицата буквално изяжда с бледосините си очи полуголото, току-що изкъпано тяло на воина, застанал пред нея.

При вида на нейните безлични черти, рядка коса и тънки устни на Доминик му се прииска отново да е сред сарацинските жени. Те имаха съблазнителна тъмнозлатиста кожа и блестящи черни очи. В сравнение с тях всички жени от Севера изглеждаха бледи и скучни като селско сирене.

Всички освен едно зеленооко момиче, което бе побягнало от него с цялата бързина, на която бяха способни стройните му крака. Споменът за това все още изпълваше Доминик с гняв.

По дяволите! От кога жените взеха да се плашат от една нежна ласка?

— Неразположена, така ли? — повтори той с престорена загриженост. — Не е нещо сериозно, надявам се?

— Баща й е болен. Това не е ли сериозно?

— Аз съм бъдещият й съпруг. — Зъбите на Доминик блеснаха като тънка бяла черта под черната брада. — Това не е ли сериозно?

Студената му усмивка накара Едит да трепне и да пристъпи неволно от крак на крак. При движението гънките на износената й вълнена туника се разлюляха като вълни.

— Разбира се, милорд.

— Предай на лейди Маргарет моите поздрави и горещото ми желание да се запозная с бъдещата си съпруга — натъртено каза Доминик. — Саймън, подаръкът.

Брат му се поколеба.

Доминик вдигна заплашително лявата си вежда.

Саймън кимна отсечено, отмести захвърлените от Доминик дрехи и отвори малкото ковчеже, пълно с бляскави накити. Отвътре извади красивата брошка, която брат му бе избрал за подарък на своята упорита невяста.

— Занеси й я — каза Доминик, като махна небрежно с ръка. — Скромен израз на почитта ми към моята бъдеща съпруга.

Саймън пристъпи напред и постави брошката в дланта на Едит. Щом почувства тежестта на златния накит и видя прекрасния зелен скъпоценен камък, който бе по-голям от нокътя на палеца й, вдовицата нададе смаяно възклицание.

— Виж ти, досущ като цвета на очите на лейди Маргарет!

Доминик тутакси си спомни за момичето от птичарника и присви замислено очи. Мег бе прекалено горда и будна за ратайска дъщеря. Трябваше да си даде сметка за това още тогава и сигурно щеше, ако не бе заслепен от чувствените извивки на устните и гърдите й.

— Това обичайно ли е за васалите на Блакторн? — нехайно попита Доминик.

— Не, господарю. Никой освен нея и майка й няма такива зелени очи. Това е отличителният белег на друидската кръв.

Очите на Доминик се присвиха още повече.

Саймън наблюдаваше напрегнато брат си. Беше виждал това хладно, преценяващо изражение много пъти в миговете преди началото на битка. Но сега нямаше въоръжен противник, нямаше бойни рогове, призоваващи рицарите да бранят Божия град.

— Толкова е тежка, милорд — каза Едит. — Всяка дама би се гордяла да носи такъв красив подарък.

Пръстите й погалиха брошката с нескрита завист.

Доминик погледна Саймън и кимна едва-едва.

Без да каже и дума, Саймън се обърна, отиде отново до ковчежето и в продължение на няколко мига разрови съдържанието му. Тихият, неповторим звук на златни монети и накити отекна като музикален шепот в тишината.

Открил най-после онова, което търсеше, Саймън измърмори нещо, обърна се към брат си и му показа друга брошка.

Доминик кимна нетърпеливо.

Саймън пристъпи към Едит, пое свободната й ръка и постави накита в дланта й. Тази брошка нямаше скъпоценен камък, но тежестта й бе свидетелство за нейната стойност. Стресната, вдовицата вдигна очи и срещна студения сребрист поглед на Доминик.

— За теб — каза той. Челюстта й увисна от изненада.

— Вижда се, че крепостта и хората в нея не се радват на особено благоденствие напоследък — обясни Доминик с цялата любезност, на която бе способен, като се има предвид, че от пръв поглед не бе харесал това момиче с бледи очи и неприятна усмивка. — Вдовицата на един храбър рицар трябва да притежава някой и друг красив накит, за да задоволи суетата си.

Едит стисна брошката в дланта си толкова силно, че единият ръб се вряза в плътта й.

— Благодаря ви, лорд Доминик.

— Няма нищо.

Вдовицата склони глава в знак на признателност, но това не попречи на Доминик да улови посоката на погледа й. Бледите й сини очи бяха привлечени от ковчежето като желязо от магнит. Саймън също забеляза това и побърза да затвори капака му, като в същото време погледна неодобрително брат си изпод вежди.

— Ще желаете ли още нещо? — попита Едит.

— Не. Просто отнеси брошката на лейди Маргарет заедно с моите почитания. И кажи на валета ми да донесе вечерята.

Саймън изчака излизането на компаньонката, която се спусна припряно към вратата, сякаш се боеше да не я повикат обратно и да я накарат да върне брошката. Когато реши, че вече няма опасност да бъде чут от нея, той се обърна отново към брат си.

— Сега всички ще узнаят какво се крие в сандъците, които докарахме в крепостта — каза той с равен глас.

— Добре е васалите да знаят, че новият им господар не е толкова беден, че да смъква кожите от гърбовете им, за да изхранва и поддържа снаряжението на своите рицари.

— А бъдещите съпруги? — попита Саймън. — И за тях ли е добре да го знаят?