— Нямаха причина да упорстват. На юг ги чакаше по-лесна плячка.

— Именно. Те няма…

— Напротив! — разпалено извика тя. — Ти ще им дадеш повод!

— Не по-сериозен от предишния. Но тогава бързо се отказаха.

— Отговори ми на един въпрос, Дънкан — каза Мег с убийствен тон. — Ако някой разбойник отсече дясната ти ръка, няма ли да забележиш това и да подириш отплата?

— Да, но аз не съм английския крал.

— А, значи все пак си забелязал. Добре би било да не го забравяш, докато планираш убийството на норманските благородници.

— Меги…

— Норманските барони се карат помежду си само защото им липсва по-интересна игра — продължи Мег. — Убий Доминик льо Сабр и ще им осигуриш възможно най-добрата игра. Война.

Дънкан сви рамене.

— Игра, която ще спечелим ние.

— Няма да спечелиш! Защо не можеш да го проумееш, след като дори аз го разбирам?!

— Ти си момиче с нежно сърце и не разбираш нищо от войни. — Дънкан се усмихна. — Още едно от твоите достойнства, Меги.

— Запази си ласкателствата за слугините — сряза го тя. — Мен не можеш да ме подлъжеш толкова лесно. И краля на Англия не можеш. Когато новината за тази касапница стигне до Лондон, кралят и неговите барони ще се обединят и ще донесат на земите ни такова опустошение, че за него ще се говори още поне хиляда години! Ти разполагаш само с дванадесет рицари…

— Шестнадесет.

— …и с банда изверги, които не умеят нищо друго, освен да избиват жени и деца.

— Достатъчно! — извика Дънкан.

— Не! Достатъчно ще бъде, когато проумееш, че не можеш да победиш!

Дънкан сключи ръце около раменете й и я прикова на място. Тежките му слова заваляха като камъни.

— Разбери едно — рязко каза той. — Ако се омъжиш за това норманско копеле, ще бъда принуден да се погрижа правата, които ми се полагат по рождение…

— Не! — изкрещя яростно Мег. — Незаконните деца нямат права по рождение!

— …да преминат в други ръце — продължи безмилостно Дънкан. — А заедно с тях и зеленооката друидска вещица, която васалите на Блакторн обичат повече от всичко на света, като изключим бог. Тъкмо това, а не толкова английският крал, е причината Джон да не те обезнаследи. Ако го беше сторил, васалите щяха да захвърлят плуговете и ралата и да побягнат от тази земя все едно, че е прокълната.

Пребледняла и разтреперана, Мег се помъчи да се освободи от хватката му. Но той изобщо не обръщаше внимание на усилията й.

— Знай това, лейди Маргарет: аз ще имам земя и съпруга от благородно потекло, която да ми роди наследници. Все едно дали ще трябва да убия десет или десет хиляди нормански рицари, но аз ще имам земя.

Потресена, Мег се изтръгна от ръцете му. Разкъсваше се между съчувствието, което изпитваше към своя приятел от детинство и към стремежа му да заеме достойно място в този свят, в който нямаше място за незаконородени деца, и увереността си, че плановете му ще унищожат земята и васалите, които толкова обичаше. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти искаш от мен да удавя Блакторн в кръв — прошепна тя.

— Искам от теб да не се омъжваш за един жесток нормански лорд. Толкова ли е много?

Единственият отговор на Мег бяха сълзите й.

— Не искай услуги от една друидска вещица — изръмжа яростно Джон. — Заповядвам ти, Маргарет. Аз съм господар на тази крепост и ти си под моята власт точно толкова, колкото и глиганите, които ровят корени из горите ми. Или ще се подчиниш, или ще окайваш деня, в който си се родила, също толкова често и горчиво, колкото го окайвам аз!

— Не се тревожи, Меги — нежно каза Дънкан, като подръпна една от дългите й плитки. — Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо в църквата.

Мег затвори очи и с усилие овладя желанието си да закрещи отчаяно срещу безумните амбиции на мъжете, които я заобикаляха. Да позволи живота и тялото й да бъдат използвани като залог за мира, налаган от английския крал, бе тежък, но обичаен дълг за една благородна дама.

Но да позволи живота и тялото й да бъдат използвани за започване на война — не, това не можеше да понесе.

— Не мога — каза тя.

— Ще го направиш — просъска Джон. — После прави каквото искаш. Все ми е едно дали ще станеш съпруга на Дънкан или курва на неговите рийвъри.

— Лорд Джон… — поде наскърбено Дънкан.

— Мълчи! Всяка друга ще е по-добра за твоя съпруга от това зеленооко друидско изчадие! Съгласих се да поискам от вещицата да стане наш съюзник само защото ти настоя. Тя отказа. Затова сега върви и кажи на твоите воини да хващат оръжията и да убият…

— Не! — извика Мег. — Татко…

— Аз не съм твой баща.

Задъхана, тя отчаяно се опитваше да намери изход от капана, в който я бяха вкарали Дънкан и Джон.

Но изход нямаше. Мег сплете пръсти и заби нокти до кръв в дланите си.

— Аз… — започна тя, но гласът й се прекърши.

Двамата мъже я наблюдаваха с лешниковите си очи — толкова еднакви и все пак различни. В очите на Джон имаше омраза, идваща още от времето, когато съпругата му го беше измамила. В очите на Дънкан имаше надежда, идваща още от времето, когато бе узнал кой е истинският му баща.

— Меги? — тихо попита Дънкан. Мег сведе глава.

— Ще сторя това, което трябва — прошепна тя.

5

Мег излезе от стаята на баща си толкова бързо, че вълненото й наметало се вееше и плющеше зад гърба й. Имаше да свърши толкова много работа, преди да избяга от замъка. Първо трябваше да приготви достатъчно лекарства за васалите, които се уповаваха на нейната помощ. После трябваше да измъкне храна и завивки, които да й стигнат за около две седмици.

А после какво, питаше се тя.

Нямаше отговор на този въпрос. Но знаеше едно: всяка друга участ бе по-добра от тази да се превърне в камъка, върху който щеше да бъде посечен обичният й Блакторн.

Мег се втурна презглава надолу по стръмната спираловидна стълба, разлюлявайки пламъците на свещите. Щом стигна до големия салон, насреща й изскочи Едит и понечи да я спре, макар да бе повече от очевидно, че господарката й бърза.

— Милейди…

— Не сега — прекъсна я Мег.

— Но лорд Доминик иска…

— По-късно. Имам да приготвям лекарства.

Слисана от резкия й тон, Едит се закова на място, останала като никога без думи, и се загледа след бързо отдалечаващата се фигура на своята господарка.

Мег ускори още повече крачка, сякаш се боеше, че Едит може да я последва. На приземния етаж, слава богу, имаше само слуги. Тя позабави ход, но при все това наметалото й продължаваше да се вее след нея като знаме.

Малки, тъмни помещения, прилични повече на обори, отколкото на стаи, се откриваха от двете страни на коридора, по който вървеше. Въздухът бе просмукан с мириса на струпаните корени и бурета с ейл, на качетата с осолена и опушена риба и змиорки, на закланите птици, провесени с краката нагоре. Сред всички тези хранителни миризми се долавяше сухият, богат аромат, идващ от билкарника, който бе създала лейди Ана, за да има къде да суши тревите си и да приготвя своите лекарства.

Мег пазеше ярки спомени от своята майка. В повечето от тях тя се виждаше застанала в билкарника или в градината с Ана и заслушана в напевния й глас, който обясняваше коя билка каква е и какви свойства има да лекува и да успокоява леките болки или тежките страдания в живота на хората. Билкарникът, градините и банята бяха изградени по изричното настояване и указания на Ана, защото и трите неща бяха много важни за ритуалите и въобще за живота на всеки, възпитан в духа на друидските традиции.

До входа на билкарника имаше две маси за късане, трошене и стриване на прах на листата, стъблата, цветовете, корените и кората на растенията — всички те се използваха за приготвянето на лекарствата. Зад масите бяха старателно подредени множество сандъчета, гърненца, купи, чукала и хаванчета, ножове и лъжици.

Дванадесет стъпки по-нататък по склона, върху подпори от камък и дърво се издигаха полица след полица, отрупани с билки, които се сушаха или просто се съхраняваха далеч от слънчевите лъчи. Имаше и множество легени, които чакаха да бъдат напълнени с прясна вода от извора в центъра на крепостта, защото водата стоеше в основата на повечето друидски ритуали.

Мег задиша дълбоко, за да се изпълни с познатата смесица от аромати и да прогони от себе си зловонния дъх на болничната стая. Не след дълго ръцете й престанаха да треперят, а ледената буца в стомаха й започна да се топи. Колко обичаше спокойната ведрост и изобилието, които царяха в това място, обещаващо облекчение на хиляди страдания, изцерение на хиляди болни.

Но нито една от тези билки не помага срещу война, нито срещу глада и кръвопролитията, които носи тя.

При тази печална мисъл Мег усети как тялото й отново се вледенява.

— Не мога да хвърля хората си в тази касапница — прошепна тя, като се огледа из билкарника с очи, които навсякъде съзираха само катастрофа. — И то за какво? За нищо! Дънкан не може да победи. Мили боже, накарай го да проумее това!

Но още докато изричаше тези молитвени слова, Мег знаеше, че те няма да й помогнат. Дънкан искаше всичко или нищо — или Блакторн, или смърт.

— О, Дънкан — прошепна тя, като хвана лицето си в шепи. — Не искам да умираш. От всички, които познавам от детинство, единствено ти, мама и старата Гуин сте ме обичали истински… Какво да правя?

Отговорът отекна в съзнанието й съвсем ясно, сякаш Ана бе още жива: Направи това, което можеш, дъще. Останалото остави на бога.

След миг Мег се изправи, изтри сълзите си и се помъчи да се съсредоточи над нещата, които винаги й бяха носили успокоение. Едно от любимите й занимания бе да прави ароматни букети от билки, които не само доставяха наслада на сетивата, но и прогонваха вредните животинки от дюшеците и сламениците. Трябваше да се погрижи и за жената на Хари, която караше тежка бременност, прикована бе на легло и имаше нужда от лекарство за облекчаване на болките й.

Всичко, от което се нуждаеше Мег, й бе под ръка, защото до вчера бе приготвяла букети от билки за дюшека на брачното си ложе, който все още не беше напълно готов, дюшека, на който трябваше да легне като девица и да се събуди на следващата сутрин като жена.

Неволно в съзнанието й изникна образът на Доминик, чиито пръсти галеха сокола толкова ласкаво, че бяха успели да укротят свирепата птица. Още тогава Мег се бе запитала какво ли е да те докосват тъй внимателно. В своя живот тя бе познала твърде малко нежност от човека, който се бе оказал неин баща само на книга.

Освен това макар да бе разбрала, че нежността на Доминик е продиктувана единствено от неговата хладна тактическа преценка, че този е най-краткият път към постигане на целта, ласките му бяха събудили у нея копнеж да бъде докосвана отново по същия начин.

Ако бях решила да остана и да се омъжа за него, дали Доминик щеше да се държи с мен като със сокол или като с враг, който трябва да бъде победен? Мег си припомни как Доминик бе прокарал върха на езика си по долната й устна — един допир, лек като дихание, една милувка тъй сладка и неочаквана, че дори споменът за нея я караше да тръпне. Никога не бе изпитвала подобно усещане. Никога, дори и насън, не си бе представяла, че е възможно.

Ако бракът носи такива дарове, не се учудвам, че с времето жените привикват с него.

После обаче тя си спомни и думите на Доминик към младото момиче от птичарника, което той най-спокойно бе предложил да купи.

Малка соколице, бракът няма нищо общо с това.

За Доминик женитбата беше въпрос на изгода и сметки. И нямаше нищо общо с надеждата на друидите, още по-малко — с любовта между мъж и жена.

Една от купите се прекатури изпод внезапно разтрепераните ръце на Мег и изсушените листа се пръснаха като ято патици, съзрели сянката на сокол над главите си.

— Момиче, ако не внимаваш, ще те пратя да плевиш градината, както когато беше на шест годинки.

Гласът на Гуин накара Мег да подскочи, разпилявайки още билки.

— Да не си болна? — попита старата жена. Тонът й изведнъж бе станал загрижен, вместо укорителен.

— Не. Просто… — Гласът на Мег секна.

— Просто какво?

— Несръчна.

— Ха! По-скоро ще река, че котките в Блакторн лаят, отколкото че ти си несръчна.

Мег се усмихна, обърна се и прегърна старицата с обич, която трудно можеше да бъде изказана с думи. Познаваше съсухреното лице на старата Гуин, нейната бяла коса и избледнелите й зелени очи като пръстите на ръцете си.

— Какво има, дете? — попита Гуин.

— Баща ми… — поде Мег, но думите замряха в гърлото й при спомена за грубите думи на Джон, с които бе отрекъл, че е неин баща.

При споменаването на Джон, последвано от мълчание, светлозелените очи на старата Гуин се отместиха към полицата, където за всеки случай пазеха второ шишенце от неговото лекарство. Полицата беше празна.