— Мамо, вече сме на прага на новата учебна година!

— Не преувеличавай, скъпа, има още цяла седмица.

Когато се хранеше, Матилд издаваше странен звук: челюстите й пукаха и леко поскърцваха. Преди не обръщах внимание, нервираше се Бенедикт.

— Нека веднъж и баща ти да види какво е, пък и той може да се справи много добре.

— Татко да тръгне да купува тетрадки и учебници, как го виждаш? Чуваш ли се какви ги говориш!

— Защо не?

— Ясно. Книгите на Мартин са ти размътили мозъка!

— Няма да е лошо и ти да ги прочетеш.

— Нямам нужда.

— Не съм много убедена.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна Бенедикт с агресивен тон.

— Нищо особено.

— Благодаря, нямам нужда. Нямам желание да заприличам на превъзбудените американки, които манифестираха по нюйоркските улици!

— Такава ли ме виждаш вече? — попита Матилд, изненадана от яростната реплика на дъщеря си.

— О, мамо! Дай да сменим темата, искаш ли. Иначе ще се скараме, а не ми се иска, пък и не виждам смисъла.

— Не ми се струва чак толкова страшно. Казват, че все някой ден трябва да убием майка си.

— И ми го заявяваш широко усмихната! Ти си полудяла.



Жюлиет се прибра от Жирен точно когато Матилд реши да се завърне в домашното огнище, проклинайки учебните помагала и престилките, на които трябваше да бродира букви и опознавателни знаци. Не забрави да им припомни, че пак ще им дойде на гости.

— И ако няма свободно място, ще отседна на хотел!

Жюлиет не проследи с особено внимание драмата, която се разиграваше между Бенедикт и майка й. В главата й се въртеше една-единствена мисъл: да открие Луи!

Ремонтът на къщата почти приключи и Шарло беше удовлетворен от подобрения бетон. Тръгна си щастлив с Шоколад на задната седалка, настанен между бидоните и разни мостри.

Жюлиет отиде в хотел „Ленокс“. Не беше особено трудно да намери адреса и телефона на Луи. Беше спал там миналата нощ и си бе забравил документите в стаята. Жюлиет се чудеше дали да му се сърди, или да му благодари.

— Където и да се появи този пич, мадамите ще се избият да го преследват — каза й барманът. — Чудя се какво толкова намирате в него. Той е мръсен, груб и луд… Снощната например, някаква холандка, мацка и половина, манекенка, щеше да си прекара хиляда пъти по-добре с мен, какъвто съм любезен, внимателен, имам и скътани парици. А той профуква всичко до петак!

Жюлиет се колеба в продължение на няколко дни, докато реши да му позвъни.

Взираше се в парчето хартия, на което беше преписала адреса и телефона, и се питаше: „Ами ако го изхвърля? Ще се освободя завинаги от Луи“.

Само че беше пропуснала момента, адресът и телефонът се бяха запечатали в ума й. Способна съм дори да запомня номера на колата му и на социалната му застраховка.

Една вечер набра номера, молейки се на света Схоластика да не вдигне.

Той вдигна.

Тя разпозна гласа му и начина му да се провиква „ало“, сякаш имаше пожар. Вероятно ядеше, защото го чу да дъвче в слушалката.

Затвори.

Нямаше сили да държи слушалката. Обзе я необяснима слабост, зави й се свят и коремът й се сви на топка. От едно-единствено „ало“… Час по-късно отново набра номера.

— Добър ден, обажда се Жюлиет.

— Коя Жюлиет?

Бам. Ударът я разтърси цялата, зашемети я от глава до пети. Усети, че не й достига въздух, че оглушава, че сърцето й спира, и направи страхотно усилие, за да го върне в ритъм. Ръката, с която държеше слушалката, се изпоти и за малко да я изпусне, косата й се омазни от напрежение, умът й я съветваше да затвори, утробата й протестираше: „Не, не, искам да ме люби, без значение колко ще ми струва!“.

Готова съм на всичко, само да не седя, да се гриза отвътре и да чакам, каза си Жюлиет, пък и нищо не губя, един ден ще му го върна тъпкано. Ще го срещна случайно на улицата, ще бъда красива, с обувки на висок ток и ще го подмина, без да го погледна. Ще се притисна до мъжа, който ще бъде с мен, и няма да го погледна дори с крайчеца на окото.

— Жюлиет Тюил.

— Аха, добър ден… И как се чувства Жюлиет Тюил?

Говореше с наглия тон на играч, току-що спечелил партията, който се наслаждава на победата, подпрял небрежно хълбок на бара, с мехурчета бирена пяна по устните. Който се фука с подвига си пред приятелите и не бърза за никъде. Който безцеремонно афишира колко не му пука.

Едно на нула за него, отбеляза Жюлиет. Толкова по-зле. Задрасквам думата „любов“ от речника и започвам да го давам практично. Секс, секс и пак секс. Искам да ми каже колко му е гот, как влиза и излиза, как мазно се плъзга, как цялата съм мокра и колко му харесва това… Останалото — гордостта, самолюбието, любовта към ближния, ще го оставим за после.

Размениха някоя и друга баналност. За времето, за това, как минава, за това, как е минало, откакто не са се виждали.

— В такъв случай можем да се видим, а? — предложи той, добронамерен и щедър. И без да дочака отговора, продължи: — Утре на обед.

— Не, няма да мога.

Обед — не беше най-хубавото време за сдобряване. По-добре беше да е тъмно и да хванеш нечия ръка в мрака.

— Утре вечер — каза тя.

— Добре.

Тя затвори.

Утре вечер, вечерта на надеждата…

Утре ще спя с него. Край на терзанията. Поне до утре вечер.

А вдругиден ще е друг ден.



Бе й определил среща в един китайски ресторант. Пристигна първа, колкото и да се размотаваше в старанието си да закъснее.

Той влезе с ръце в джобовете на дънките, пристъпвайки плавно и спокойно.

Погали я по главата за добър вечер.

— Приятно ми е да те видя.

Не обелиха дума за нощта, в която той си тръгна. Говориха за къщата, за Шарло, за ремонта, за Мартин, Бенедикт, Емил. В единайсет часа той погледна часовника си и стана.

— Имам запис в студиото в единайсет и половина.

— Цяла нощ?

— Цяла нощ.

— Може ли да дойда с теб?

— По-добре недей.

След като излязоха на улицата, той я целуна и попита:

— Кога ще се видим?

— Да оставим това на случайността — отговори Жюлиет.

Този път обаче няма да тръгна да я предизвиквам. Да върви по дяволите!

Отговорът й му хареса.

Много бяха нещата у нея, които му харесваха.

Докато вечеряха, отиде до тоалетната и връщайки се на масата, я видя отстрани — подпряла брадичка с ръка, косата — разрошена, миглите — дълги като рачешки щипки.

Потръпна — Жюлиет седеше, съсредоточена като хищник, дебнещ плячката. Малко оставаше да започне да се облизва. Не искам, каза си той, не искам. Затова измисли записа в студиото. Ще сваля някоя майка и ще я изчукам със затворени очи, съсредоточавайки се върху циците или задника й…

Откакто се върна в Париж, все си търсеше работа. Бертолучи снимаше филма, но не му дадоха роля в него. Времето си минаваше и му се струваше, че е почти стар — беше на двайсет и осем, а нямаше нищо зад гърба си.

Пак свиреше по баровете и записваше реклами. За млечните продукти на „Шамбурси“. Поне печелеше пари.

Искам да стана звезда. Да изписват на афишите името ми с главни букви и хората да се тълпят на опашки на касите на кината. Имам нужда от това. За да се чувствам добре. Майната им на онези, дето плюят на такива неща! А и на нея ако не й покажа, че съм по-силният, ще я изгубя. Няма да се оставя да ме изнудва. Искам аз да съм изнудвачът.

Беше го потърсила и се бе наконтила заради него. Беше я завел в онова ресторантче, което вонеше на бульон. Неонът светеше право във физиономията й. Лесно й е на нея — когато й докривее, трябва само да свирне и мъжете си чупят краката да търчат. Но не и аз. И не желая да ми обяснява защо постъпи така. Не искам да проявявам разбиране. Не искам да бъда обективен. Ако започна да проявявам разбиране, е мен е свършено. Ще се превърна във всеопрощаващо и разбиращо приятелче. Не съм приятелче. Не проявявам разбиране. Не търпя. Стоя изправен, достатъчно далече, за да я предизвиквам и да ме желае. Дори когато ми се ще да пъхна ръка под полата й, да я заведа в леглото си, нея, момичето с миглите, извити като рачешки щипки.

Глава 9

— Искам да го видя, искам да го видя — повтаряше Жюлиет, подритвайки камъчетата, — помогни ми, Шарло.

— Защо толкова искаш да го видиш? Не беше толкова настървена, преди да ти отреже квитанцията!

— Защо ли? Защото искам, затова! Нещо в мен го иска: тук, тук и тук! — И тя посочи главата, сърцето и корема си. — Това не са ли достатъчно основателни причини?

Шарло се сгуши в шала си. Беше началото на октомври и времето застудяваше. Ще трябва да се запаси с нафта за зимата.

Луи често му гостуваше. Никога не споменаваше Жюлиет. Двамата се разхождаха бавно в градината, която плавно се спускаше към Сена. Луи хвърляше пръчка на Шоколад, който, вместо да му я носи, подскачаше весело насам-натам, разнасяйки я в муцуната си.

— Какъв тъпак е този пес — заявяваше Луи и погваше Шоколад.

Хвърляше се с плонж на земята и кучето го заобикаляше. Шарло беше силно озадачен от яростта, с която младият мъж се нахвърляше върху кучето. Дори и четириногото, и то се дивеше и накрая пускаше пръчката.

Луи непрекъснато говореше за работата си. По-точно за това, че не може да си намери работа.

— Изчакай малко. Нещата ще потръгнат, след като пуснат във Франция филмите, в които си се снимал.

— Никога няма да ги пуснат.

След което се умърлушваше и крачеше безмълвно до края на разходката.

— За какво мислиш, Шарло? — попита Жюлиет.

— За Луи.

— Виждаш ли, и ти също. Скучно ми е с другите момчета. Започвам да се прозявам, само като ги слушам как четат и коментират листа с менюто в ресторанта. С изключение може би на Низо.

— Низо? Този пък кой е?

— Не знаеш ли, бившият колега на Бенедикт от „Фигаро“. Обажда ми се няколко пъти и най-накрая отидох на кино с него. Той е ужасно влюбен в мен и ме гледа, сякаш съм… всичко!

Което ми се отразява добре, ужасно добре, допълни наум тя.

— А Бенедикт, тя какво мисли?

— Не знае. Той ми звъни под друго име вкъщи. Фредерик Моро.

— Аха, той ли беше младежът, дето искаше да пише?

— Да, всъщност вече започна. Пише роман. Приятен е, но… не съм влюбена в него. Шарло, Шарло, моля те, само една среща с Луи и ако не върви, обещавам повече да не ти досаждам.



Една съботна сутрин Шарло звънна на Жюлиет.

— Той е тук.

— Пристигам.

— Само че не желая да ме намесвате във вашите истории.

Говореше съвсем тихо в слушалката и Жюлиет изрева колкото й глас държи: „Благодаря, Шарло!“.

Няма да си мия косата, няма да се гримирам, да не ме заподозре.

Провери резервоара на мотопеда, имаше достатъчно бензин, и запърпори към остров Жат.

Той беше там.

В ателието на Шарло.

Жюлиет се престори на изненадана.

— О, Луи! Добър ден.

— Доърден…

Наведен над тезгяха, той пилеше някаква част.

Без да го погледне, Жюлиет се обърна към Шарло:

— Вече съм стажантка при Ноблет, всичко е наред.

Шарло се ококори. Та нали знаеше, че тя вече от две седмици стажуваше при Ноблет.