Три месеца чакане, помръкна тя. Защо не запретне полата ми, направо тук, на седалката? Както го правехме в Питивие в събота вечер.

— И… защо отивате в Ню Йорк?

— По работа.

Твърде мъгляво, но практично. Отговор, които веднага пресича всякакви въпроси.

— Аз пък — заяви Жюлиет, засегната, — ще остана в Париж и ще работя с Виртел.

— С господин Бетон?

— Същият…

Трудно беше да продължи след думата „бетон“. Ясно бе, че ще трябва да сложи кръст на преспиването у тях.

— Хайде… Сега се прибирай като послушно момиче. Уморен съм, а утре ще трябва да ставам рано.

Уморен! Едно време жените използваха тази дума, за да избегнат брачните задължения, сега го чува единствено от устата на мъжете.

— Имате ли си приятелка? — попита тя.

— Ей, доста си нагла!

— О, питам само така…

По-добре да понесе удара сега, отколкото да страда три безкрайни месеца напразно.

Той я погали по косата машинално, сякаш обмисляше какво да отговори.

— Всъщност нямам истинска приятелка, след като искаш всичко да знаеш.

Уф! Благодаря ти, света Схоластика, там, горе на небето.

— Престани да си фантазираш, Жюлиет. Не съм принцът от приказките, ясно ли ти е? Съвсем не.

Хвана я за брадичката с два пръста и здраво я стисна. Погледът му стана суров. Направо заплашителен. Повтори още веднъж: „Не съм принцът от приказките“, след което отпусна хватката си. Тя потърка челюстта си. Защо ли го казваше това?

Оттогава — пълно мълчание. Нейна беше грешката, че му се нахвърли по този начин. Винаги трябва да имаш едно наум и да се държиш резервирано с принцовете, иначе те пробват кристалната пантофка на друго краче.

Сега крачеше бодро, заета с мисли за Жан-Франсоа Пенсон, за бинтованите гърди на Унгрун, за Джони Холидей и Силви Вартан, дъхът й се виеше в студения въздух и рисуваше големи плътни кръгове и малки прозирни кръгчета… Внезапно забеляза, че някой я следи. Един млад мъж спираше, когато тя намаляваше крачка, тръгваше, когато тя се забързваше. Реши да се увери и се облегна за миг на каменния парапет край Сена. Той също се облегна, на известно разстояние от нея.

Беше около двайсет и пет — трийсетгодишен, брадат, с разрошена коса. Нищо особено, реши тя. Нормално, красивите мъже не следят момичетата по улиците. Те се разхождат горди, с вдигнати яки и от време на време поглеждат часовниците си с делови вид. Изгледа го открито. В отговор той й махна.

Наближаваше парка „Тюйлери“ и можеше да му избяга при кукления театър. Ще си вземе билет, ще влезе, и в момента, в който Гиньол замахне с тоягата да набие лошия, ще се измъкне незабелязано в тъмното.

Замисълът се провали. Сблъска се с него на вратата, когато се готвеше да излиза. Отдръпна се и раздразнено попита:

— Какво искате от мен? Оставете ме на мира! Престанете да се мъкнете подире ми!

Той я изгледа, невъзмутим. Нямаше истинска брада, просто не се беше бръснал няколко дни. Висок около метър и осемдесет, с кестенява рошава коса, обут в стари дънки, старо яке, от което се подаваше краят на ризата му. Малко небрежно го дава, реши тя. Приличаше на костенурка, но очите му бяха палави и зорки и тя скоро се улови, че го гледа само в очите.

— Не се мъкна след вас, по-правилно е да се каже, че се мъкна след най-готиното дупе на света.

Сексуален маниак. Беше попаднала на сексуален маниак. В Париж ги имаше много.

Сви рамене и продължи разходката си с бърза крачка. Той все така вървеше след нея.

— Какви лицемерки сте вие, момичетата. Убеден съм, че сте очарована от факта, че имате хубаво дупе. Аз съм познавач. Нямаше да ви го кажа, ако не го мисля.

Има право. Ужасно й е приятно, но не смее да си го признае. Не е тя виновна, че втълпяваните поколения наред правила са неизтребими. Не се отговаря на непознат мъж, който те заговаря на улицата. Още по-малко, ако заговори за дупето ти.

— Оставете ме на мира! Не ми се слушат грубости!

— Добре. Ще вървя след най-хубавото дупе на света и ще пазя мълчание.

Тя ускори крачка. Той също. С ръце в джобовете, си затананика: „Cosi, cosa, it’s a wonderful world“. За миг през ума й мина мисълта да се оплаче на някой полицай, но се отказа. Щеше да е прекалено драматично, като във филм от петдесетте години, когато женската добродетел все още е означавала нещо. Полицаят щеше да се изсмее. Или дори да вземе страната на маниака.

Готвеше се да направи третата си обиколка на парка, когато внезапно осъзна абсурдността на ситуацията — през една хубава февруарска неделя цели семейства безгрижно се разхождаха без цел и посока под синьото небе, възползвайки се от свежия чист въздух, а тя за трети път обикаляше парка, като само дето не спринтираше.

Седна на един градински стол и избухна в сълзи. Плачеше за всичко накуп: за мъжа, който й пречеше да се шляе на воля, за Жан-Франсоа Пенсон, за живота си, който изведнъж й се стори безкрайно тъжен и безинтересен. Така си беше! Нямаше гадже, нямаше фасон, само бетон…

Автомобилите надуваха клаксони по улица „Риволи“, внезапно й се прииска да скочи в някое такси.

Той клекна до нея и я загледа объркано.

— Наистина съжалявам. Толкова сте красива и…

Тя го погледна, лицето му й се видя размазано през сълзите. Той мърмореше: „Ама че съм лош, ама че съм гаден, повече няма да правя така, обещавам“, чешеше се по главата и се взираше в нея искрено изненадан. Приличаше на виновно дете. Попита:

— Кажете ми… от какво е направена статуята на Свободата в Ню Йорк?

Тя го погледна, обърса нос с опакото на ръката си и смотолеви:

— Ми… от камък.

— Не. Протегнала е ръка4.

Тя не се сдържа и се разсмя. Носът й все още беше червен, сълзите, стичащи се по лицето й, вече засъхваха, но продължаваше да подсмърча.

— Аха, вече сте по-добре. Да ви предложа едно питие, госпожице?

Тя не знаеше какво да отговори. Той заклати глава с умоляващо изражение, опря коляно в земята, заудря се по гърдите. Накрая, понеже тя продължаваше да седи безмълвно, се изправи с думите:

— Добре, не става. Жалко. Бях се привързал към вас…

Поклони се. Повтори няколко пъти „извинете, извинете“, изправи рамене и се отдалечи, тананикайки „Cosi, cosa, it’s a wonderful world“, без да се обръща. С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, с две декоративни кръпки на задника, широкоплещест, той крачеше уверено с обутите си в маратонки крака. Хареса й в гръб, докато го гледаше как се отдалечава безмълвно.



— Често ли вървите след жените по улиците?

Беше го догонила. Сега тя го заговаряше, а той ускоряваше крачка.

— Ей, изчакайте ме — викна Жюлиет, задъхана.

Той не отговори. Тя се поколеба дали да продължи, или да се откаже от надбягването.

Ох, по дяволите, отказвам се! Няма да вървя след някаква костенурка, прибирам се вкъщи да уча за бетона. Това поне е сериозно занимание.

Може и да седна да назубря записките от лекциите. В понеделник имам упражнения, а още нищо не съм прочела.

Или да изиграя едни карти с Унгрун.

Или да…

Не знам какво да правя със себе си.

Глава 6

Докато Жюлиет се запознаваше със странни птици в парка „Тюйлери“, Мартин беше на стаж в Орлеан на тема: „Продажби и приходи в системата на супермаркетите“. Едноседмичен стаж и шест месеца задочни курсове за онези служители на супермаркета „Кооп“, които искаха да се изкачат едно стъпало в административната йерархия.

Мартин ликуваше. Също като Христофор Колумб, стъпил здраво на американска земя, и тя бе открила един нов континент: този на манипулацията на потребителя.

През този следобед, все още опиянена от толкова знания и хитрини, тя се раздели с колегите и реши да се прибере в Питивие на стоп. Общественият транспорт щеше да й пречи да мисли. Изпитваше нужда от чист въздух и простор, за да даде воля на идеите си.

С огромен сак на рамо, с черна минипола и вълнен чорапогащник, розов пуловер от изкуствена материя, комбиниран с розови шноли и очила с розови рамки, с русия бретон и очи, очертани с черна линия, тя беше истинско копие на актрисата Софи Домие. Имаше излъчване на момиче от народа, чието простодушие бе съчетано с доста обемист, макар и хаотичен културен багаж, натрупан от четене, слушане, наблюдаване. Колкото и да не я долюбваха добродетелните буржоазки от Питивие, тя беше убедена, че един ден ще ги шашне до една. Презрението, което четеше в очите им, я стимулираше. Посрещаше невъзмутимо погледите, вторачени в очертания й бюст под прилепналия пуловер, в изкуствените мигли и високите до бедрата черни лачени ботуши, и си повтаряше наум: „Един ден ще ви затворя човките, един ден ще ви затворя човките на всички…“.

Докато крачеше по правия като конец път, продължи да мисли за стажа. „Ама че работа!“, казваше си. За една седмица практика научих повече, отколкото за дванайсет години в училище. Сократ и Питагор не успяха да ме мотивират така, както го стори дребничкият господин с мустачки, докато ни разкриваше от катедрата тайните на „политиката на рекламата и продажбата“. Тази беше темата на семинара.

Мартин намали ход от страх да не получи бодежи. Искаше да извърви пеша възможно най-голямо разстояние, преди да вдигне ръка за стоп на някоя кола.

Да работя, може да се окаже интересно. От друга страна, като се замисля, от съвсем малка се боря с действителността: пържолите, изкрънкани от месаря, зимните ботуши, вълнените плетени шапки, и този вид житейски стаж не е хич за подценяване. С тази разлика, че тогава бях от другата страна на бариерата…

Имах, разбира се, военни планове, но не разполагах със средства, с които да вляза в сражение. А ето че сега ми предоставят истински арсенал, с който да манипулирам цял един свят. Учат ме как се прави. Откривам удоволствието от властта. Това, което ме потискаше най-силно в училище, беше принудата да се подчинявам на куп правила, от които не получавах никакво удоволствие. Подчинението беше единственият начин да оцелееш. В противен случай се превръщаш в бунтар, в прокълнат и умираш млад и безпаричен. Как не! Аз искам да бъда богата и да живея дълго. Съгласна съм да се подчинявам отначало, но само докато разбера механизма, за да мога после да се възползвам от него.

Мартин седна на крайпътния насип, откъсна една тревичка и я задъвка. В продължение на една седмица най-учтиво ми обясняваха как „да подобря диалога между стоката и потребителя“, с други думи, как да напълня докрай количките с ненужни стоки, за да преливат касите на „Кооп“! Сега вече става интересно да се работи там. Доста по-интересно от десетте процента намаление, ако поръчаш по каталог, или бутилката аперитив, ако пипнеш клиент, свил нещо от щанда!

Само да знаеха тези, които влизат в супермаркетите, какви капани ги дебнат!

Тя се излегна и се разсмя с цяло гърло.

Аз самата нищо не подозирах, докато стоях на касата.

Супермаркетът е нещо като огромна игра на гъска. Първото квадратче — влизаш с празна количка и пълен портфейл. Докато стигнеш последното, количката ти прелива от покупки „на промоция“, а портмонето ти се е изпразнило. Също както при играта: паднали сте във всички кладенци и за малко да ви тикнат в затвора заради дългове.

Защо например щандовете с хранителни продукти обикновено са в дъното на магазина? Защото, преди да стигнете до ежедневния резен шунка, трябва да преминете през обширно поле, осеяно с изкушения, като се започне от въдицата за риболов с двойна макара и се стигне до електрическата сокоизтисквачка.

За да не пръскаш излишни пари, трябва да се движиш с поглед, забит в земята. Да лазиш покрай най-долния щанд, където се намират изгодните предложения: бурканчето горчица за без пари, евтиното олио, меденката без консерванти, захарта, брашното, всички продукти, от които се печели малко. Достатъчно е да се изправиш и етикетите те зашлевяват през лицето. Достойнството се заплаща.