Насипните стоки в челото на гондолата? Друг капан. Вземат тениските от трийсет франка, изваждат ги от пликовете им, нахвърлят ги безредно в панера и им слагат цена четирийсет франка. Инсценират разпродажба и клиентите ги разграбват.

И най-подозрителните, онези, които пазаруват, без да се отклоняват от предварително изготвения си списък, също се оказват измамени. Отиват направо на щанда на горчицата, за да вземат едно бурканче от тази, която обикновено употребяват, но се натъкват на бурканчета сос беарнез. Виж ти, дали ми е останало от този сос вкъщи? Я да взема едно бурканче за всеки случай. След което се отправят да търсят подправката, за която са дошли. Току-що са паднали в поредния капан.

Голямо нещо са думите, продължава разсъжденията си Мартин. Вместо да си признаят: „Разбъркахме местата на продуктите, за да оскубем клиентите“, те обявяват: „Днес направихме вътрешни промени в номенклатурата на стоките“. В такъв случай защо се чудим, че хората, които владеят думите, владеят света!

Като се прибера вкъщи, няма да кажа: „Научиха ме да крада ближния, брата си“, а ще им говоря за обмислени покупки, за импулсивни покупки, за ритъм на продажбите на определени артикули, за референтни артикули…

О, татко мой наивен, ако ти бяха известни тези хитрини, щеше да водиш по друг начин класовата борба! По-скоро би се записал в някоя асоциация за защита на потребителите. По-ефикасна е от Партията.

Стажът й бе повдигнал духа. Откакто Жюлиет замина за Париж, бе изгубила най-вярната си привърженичка. В живота е от изключително значение да имаш привърженици. Все пак не може вкъщи да се развява с тениска с надпис „Давай, Мартин, напред, Мартин“. Важно е да имаш привърженици, които да уважаваш. А не разни тъпаци, дето си мислят, че Ню Йорк е столицата на Щатите. Образовани хора, а не балъци…

За нещастие, откакто Жюлиет замина, Мартин имаше чувството, че е заобиколена предимно от такива. Дори престана да се вижда с Кристоф, любимото й другарче. Вече нямаше желание да се люби в камионетката, която изпросваше от баща си и паркираше на върха на хълма Питивие льо Вией. Все се опасяваше, че спирачката ще изпусне в разгара на любовната игра. Беше й писнало. Всеки път съсипваше по един чорапогащник.

Затова всяка вечер се прибираше директно от бачкане и залягаше над английския. После вечеряше с родителите си пред телевизора. Баща й размахваше вилица към екрана и хулеше правителството, работодателите, американците, лошите хора.

Мартин слушаше, но не чуваше.

Само минаваше през дома на родителите си, нямаше намерение много да се задържа. Погледната отстрани, изглеждаше мила и послушна. Не че не ги обичаше, изпълнена бе с нежност към тях. Искаше й се да ги предпази от живота, от който нищо не бяха разбрали. Нямаха вина, бяха тръгнали от нулата, службицата в захарната фабрика и четиристайното общинско жилище им се струваха върха на лукса. Беше им благодарна в известен смисъл. Благодарение на такива като тях нейното поколение щеше далече да стигне. Те бяха успели да направят най-трудното: да се откъснат от бедното бретонско селце и да се установят в град, на прилично разстояние от Париж. Гигантска крачка напред.

Когато разговорът прекалено загрубее, тя започва да мисли за други неща, за да прогони глупостта, която долавя да се прокрадва в думите им. Не желае да попадне в мрежите й. Не иска дори микроскопични частички от нея да проникнат в главата й. Това е най-силният й страх, не й дава мира. Ако се случи по време на разговор да повтори някой израз на майка си или лозунг, чут от баща си, тя се сепва и млъква. „Не искам да стана като тях, не искам да стана като тях.“

За да избяга от тях, започна да чете. Не подбираше, четеше всичко, което книжарят от площад „Мартроа“ й продаваше на занижени цени или й даваше безплатно, когато книгите бяха пожълтели или в недобър пазарен вид. В последно време бе изгълтала сума ти книги, написани от жени. Преводи от американски. Подобни четива не вървяха в Питивие. А тя се разпознаваше в тях. Не беше единствената, която искаше нещата да се променят. Затова реши да отиде в Америка. Обикновено сядаше да чете след вечеря. Със сестра си Жоел, две години по-малка от нея, деляха една стая. Жоел напусна училище и отиде да учи занаят в един фризьорски салон, при госпожа Робер. Изхарчваше почти цялата си заплата за дрехи и козметика.

Всеки път, когато Мартин се опитваше да поведе разговор с Жоел, се стигаше до кавга. Мартин се ядосваше. Много трудно приемаше пълната липса на амбиция у сестра си.

Вечерта, преди да замине за Орлеан за стажа, пак се сдърпаха, този път заради Жюлиет.

— Твоята приятелка сигурно е много тъжна — запревзема се Жоел, заета да си лакира ноктите, подпряла длани с разперени пръсти на купчина женски клюкарски списания за известните личности. — В Париж… толкова далече от красивия Рьоне… той нали я заряза…

— Тя го заряза — поправи я Мартин.

— Гладис разправя други работи…

— Тази безлична върлина! Скоро ще дойде и нейният ред!

— В деня, в който сваля красавеца Рьоне, така здраво ще го хвана, че няма да има мърдане.

— Какво ви прихваща всички, та сте си изгубили ума по този безмозъчен хубавец!

Внезапно нещо й прищрака в главата.

— Я ми кажи, драга моя сестричке, вече била ли си с момче?

— Защо? Ще отидеш да кажеш на мама ли?

— Не. За моя лична информация. Питах се дали имаш някакви други интереси, освен жалките ти историйки на наивна кретенка.

Четчицата с лака се отплесна и Жоел се разплака.

— Нямаш право да ме наричаш кретенка! Това, че не си взех матурата, не…

Не довърши изречението. Мартин вече съжаляваше, че е прекалила. Понечи да я прегърне, но Жоел я отблъсна.

— Остави ме на мира! Ще видим коя от двете ще се окаже по-голяма кретенка.

— Извинявай, ама много ти се ядосах, исках да те накарам да се замислиш. Да се поинтересуваш от нещо друго, освен от Рьоне красавеца. Струваш доста повече, да знаеш…

Жоел вирна брадичка и попита:

— Защото съм хубавичка, затова ли смяташ, че съм тъпа? Като Мерилин?

Къде ли го беше прочела това?

— Не, аз съм тъпа понякога. Хайде, престани да лееш сълзи. Ще ти подаря нещо, за да ти се извиня. Какво ти се иска?

След кратък размисъл Жоел отговори:

— Червило „Туенти“.

А ти какво очакваше, скастри се наум Мартин, да ти поиска събраните съчинения на Симон дьо Бовоар?

„Колко ми е трудно да приема, че хората не са като мен!“, продължи да разсъждава тя, събирайки нова струя плюнка. Понякога съм наистина нетолерантна. Бедната Жоел…

Тя потръпна и разтърка ръце. Вдигна поглед към заплашително притъмнялото небе. Хвърли поглед на часовника си и се изправи с един скок, потупвайки енергично миниполата си.

Бързо, бързо да спре някоя кола, ако иска да стигне навреме за вечеря.

Глава 7

— За какво мечтае девойката, облегната на парапета на моста?

Жюлиет подскочи стреснато. Мъжът с глава на костенурка бе застанал зад нея. Погълната от мислите си, не го бе чула да се приближава.

— За бетона — отговори тя.

Той се засмя високо.

— За бетона?

— Да. Правя проучвания, събирам информация за бетона, след като толкова се интересувате. Така си печеля хляба.

Изучава бетона и има прекрасно дупе. Тази девойка не е за изпускане, каза си той.

— Какво ще кажете за едно питие?

— Може — отвърна Жюлиет.

За пръв път закрачиха рамо до рамо. Поеха нагоре по улица „Бак“, после по „Юниверсите“ и стигнаха хотел „Ленокс“.

Барът, обзаведен дискретно в бежово, с бяло пиано в дъното и големи дивани в цвят слонова кост, покори Жюлиет още от вратата.

В този следобеден час нямаше клиенти. Барманът четеше детективски роман, от ония с меките корици. Кимна им. Изглежда, познаваше мъжа от парка „Тюйлери“.

— Тръгнах оттук — поясни той, посочвайки бялото пиано. — Четирийсет франка на вечер. Свирех само в два акорда, изпълнявах всичко в до мажор, от „Summertime“ до „Под мостовете на Париж“… Държаха ме, защото клиентите се забавляваха.

Жюлиет се усмихна.

Той продължи:

— Бях атракцията на заведението, музициращ палячо.

Харесва това момиче. Ако имаше достатъчно средства, щеше да наеме стая и да се качат горе двамата. Убеден съм, че няма да откаже. Почтена на вид, обаче е готова да запретне полата. Фантазирам си, бълнувам, каза си той. Желанието да легна с нея ме обърква. Не знам за какво да й приказвам…

Спогледаха се, смутени. Той си поръча скоч, Жюлиет швепс.

Хайде сега, да успокоя топката. Споко, споко. Мога да й изсвиря нещо кратко. Ще се получи романтично и ще замаже лошото впечатление от миналия път в парка. Не, няма да си давам зор. Няма да се променям.

Изпиха си питиетата мълчешком.

Жюлиет оглеждаше интериора и се чувстваше добре. Искаше й се да посвири на пианото, но не се осмеляваше да го помоли. Ще си помисли, че съм някаква наивна патка.

Той си поръча второ уиски, тя още един швепс.

Той извади цигара, драсна клечка кибрит, запали си цигарата и пъхна изгорялата клечка обратно в кутийката. Сети се, че не беше предложил на Жюлиет, и й поднесе пакетчето. Тя си взе и той й подаде кибрита. Трябваше й време, докато попадне на клечка с червена главичка.

Дръпна от цигарата. Добър ход, създава усещане за непринуденост.

— Още един швепс?

Тя кимна.

— Същото — поръча той.

Барманът отново остави книгата си и дойде до тяхната маса.

Мамка му, може поне да заговори за времето, мислеше той. Все е нещо за начало. Нервира ме с мълчанието си. За какво ли мисли? Пита се защо е тръгнала с мъж с физиономия във формата на електрическа крушка? Искам да я докосна, мамка му, искам да я докосна.

Трябва да спре да пие.

Беше петото му уиски. Посред бял ден при това! Довечера пак ще съм се подредил…

Обърна джоба на дънките, имаше само сто франка, колкото да плати питиетата.

— Добре, стига сме се размотавали тук, да тръгваме — заяви той, след като изпразни джоба си на бара.

Тя допи чашата си в мълчание.

Излязоха на улицата. Той примижа от силната светлина.

— Ще ми дадете ли телефона си?

Тя се колебаеше.

Той заяви с ирония:

— Лично аз нямам нищо против да се оставим в ръцете на случайността, но Париж е твърде голям град, а това си е риск…

Тя се усмихна, все така мълчалива. Нещо й подсказваше, че е по-добре да спре дотук. Този мъж е опасен. Може би.

— Аха, пропуснах да ви кажа — продължи той. — За да не нарушавате принципите си. Не съм сводник, нито трафикант, нито член на престъпна банда, заклевам се.

На всичко отгоре чете мислите ми, каза си тя. С върха на обувката си започна да описва кръгчета на тротоара. „Не знам. Не знам как да постъпя.“

— Много искам да се видим пак, госпожице.

Той се приближи, бутна я до стената, взе ръцете й в своите, долепи ги до влажната, замръзнала стена, долепи и ръцете си, корема, краката, цялото си тяло до нейното и се приведе бавно, бавно към нея. Жюлиет присви очи, усети дъха му и почувства устата му върху нейната. Устните, езикът, зъбите му… Сля се с тях, сякаш цял живот беше правила само това, да се целува с него. Опита да си освободи ръцете, за да ги увие около врата му, но той не й позволяваше да мръдне, притиснал гърба й до студената стена, китките я заболяха, но усещаше как в нея прониква топлината от корема и бедрата му. С всички сили впи устни в неговите и се остави целувката да я погълне, забравила хората наоколо, сраснала се с устата, която я изпиваше, с езика, който пърхаше и проучваше, със зъбите, които лекичко я хапеха, преди езикът отново да задълбае още по-дълбоко, ръцете да замачкат полата й още по-яростно.