Луиз Бегшоу

Наследнички

Посвещавам тази книга на Тилс.

Благодарности

Искам да благодаря за героичното търпение на моя редактор Хари Евънс, който стоически понесе заедно с мен третата ми бременност и периода след раждането, когато се опитвах да съчетавам семейните задължения и политиката. Малко писатели имат този късмет. Както винаги, нейните уместни забележки значително подобриха тази книга. За мен Майкъл Сисънс винаги е бил най-добрият агент в Лондон. Той ме направи популярна писателка и съм му безкрайно благодарна. Развитието ми като авторка е фантастично преживяване — знам, че съм голяма късметлийка да работя с „Хедлайн“. Благодаря на всички в издателството и най-вече на Кър Мокрей (може ли още един работен обяд, ако обичаш, Кър?) и на Джейн Морпет. Деби Клемент от „Хед Дизайн“ се справи фантастично с визията на книгата. Емили Фърнис се справя страхотно с рекламата, а на Луси дьо Поадвин се дължи доброто ми представяне на пазара. Специалистите по продажбите непрекъснато бележат нови успехи с книгите ми по целия свят. Изключително благодарна съм на Питър Нюсъм, Джеймс Хоробин, Барбара Ронан, Катрин Роудс, Даян Грифит, Софи Хопкинс и Пол Ердпресър. Специални благодарности и на Селин Кели, че ме подкрепяше непрекъснато и ми спаси кожата в онези рецензии!

Пролог

Ужасно е, мислеше си възрастният мъж, да си толкова богат и толкова отегчен.

Излегнат на шезлонг на верандата в имението си на Сейшелските острови, Клемент Чеймбърс гледаше надолу към тучно зеления склон на отвесните скали.

Имението имаше великолепен изглед към лазурните води на Индийския океан. Вълните нежно галеха белия фин пясък на дългия пет мили частен плаж, който той бе посетил един-единствен път през изминалата година. Плажът се намираше на скалисто заливче, което се разкриваше пред погледа му от мястото, където стоеше в момента. Клемент мразеше да нарушават усамотението му.

Имението „Палмите“ бе истинска крепост. Стените бяха старателно маскирани със зеленина, а задната част стигаше чак до стръмните скали на планината и отвсякъде бе обградено от дискретни охранители, готови да стрелят срещу всеки натрапник.

Клемент имаше врагове. Без тях не би могъл да постигне толкова много.

Беше се погрижил за сигурността си. Бе защитен срещу опит за убийство или отвличане. Наслаждаваше се на топлото време, на синьото небе, на прелестното уединение на тропиците. Когато състоянието ти надхвърля няколко милиарда долара, получаваш всичко, от което се нуждаеш.

Охранителните му фирми проверяваха щателно всеки от персонала. Както и всичките му любовници. Всички съзнаваха изключителната важност на пълната секретност. Парите и страхът гарантираха, че това няма да се промени. До външния свят никога не достигаше дори и намек за някакъв скандал.

Той наблюдаваше как вълните се плискаха в брега. Гениалният му ум започна да крои план.

Клемент Чеймбърс имаше репутация на джентълмен и това бе от огромно значение за него. Притежаваше и фамилен герб. Наследен… ами, след смъртта на брат му. Макар да бе прекарал цели три десетилетия в тропиците, заобиколен единствено от прислужващ персонал, той много се стараеше да живее като английски джентълмен в чужбина. Като Ноел Кауърд например. Клемент му се възхищаваше. Носеше бели ленени костюми и панамени шапки. Дрехите му бяха ушити на улица „Сейнт Джеймс“ и „Савил Роу“. Притежаваше уникална енотека, а в къщата му имаше шедьоври на големите английски художници, включително платна на Стъбс и на Констабъл. Правеше огромни дарения за подходящите благотворителни каузи и членуваше в реномираните лондонски клубове „Уайтс“ и „Травълърс“, където никога не стъпваше.

През по-голямата част от живота си той се бе стремил към богатство, а посредством него — към власт. Сега, когато „Чеймбърс Корпорейшън“ се бе превърнала в гигант от глобален мащаб, за Клемент безукорната му репутация бе най-важното нещо. Най-големите музеи в света бяха нарекли цели крила на негово име. Същото бяха направили и много от най-престижните болници. „Слоун Кетъринг“ в Ню Йорк съвсем наскоро се бе наредила сред щастливите облагодетелствани от щедростта му. И ако някой недоволен служител или губещата страна по някоя сделка посмееше да се оплаче или се осмелеше да разпространи в медиите нещо лошо за Клемент Чеймбърс, тогава екипът му от високоплатени адвокати завеждаше дело за клевета.

Напоследък в пресата пишеха само добри неща за него.

Нищо друго, освен положителни коментари.

Всичко се свеждаше до опазването на тази репутация, мислеше си Клемент. Но сега, когато бе в безопасност, когато бе недосегаем, беше отегчен, страшно отегчен. Беше време да се позабавлява.

Клемент Чеймбърс възнамеряваше да разбуни духовете.

Усмихна се леко при мисълта за това. Да, тя ставаше. Беше интригуваща, толкова гъвкава, но и много хитра. Истинска тигрица.

А той винаги бе обичал да вкарва вълка в кошарата.

Първа глава

Това бе най-горещата корица за годината на списание „Слава“.

Истинска сензация. Никога досега не бяха се съгласявали да бъдат снимани заедно. Жените, за които цял Лондон непрекъснато говореше. Всяка обикновена англичанка искаше да е като тях.

Великолепните братовчедки Чеймбърс.

Животът им бе като приказка. Докато работещите жени с мъка ставаха от леглото, хапваха нещо набързо и вземаха метрото или автобус до работа, готови за поредния тежък ден в офиса, братовчедките Чеймбърс се излежаваха и спокойно се приготвяха за масаж, пазаруване или поредното звездно парти. Те имаха най-хубавите домове, най-изисканите дрехи, най-модните прически. Те бяха красиви.

И бяха получили всичко това на тепсия.

Хората не знаеха дали да ги обичат, или да ги мразят. Но всички момичета във Великобритания тайничко си мечтаеха да бъдат на тяхно място.

Списанието се разграби като топъл хляб. На корицата му позираха красавиците от фамилията Чеймбърс, облечени в дълги бели рокли, със златни колиета и гривни, също като древните богини, чиито имена носеха.

Юнона. Висока и изваяна като статуя, със сплетена в плитка и увита като корона дълга кестенява коса и със златен венец на главата. Излъчваща достойнство, тя носеше върху раменете си семпла вълнена наметка в цвят слонова кост, която покриваше ръцете й. Не толкова красива като останалите, тя все пак беше привлекателна, може би дори хубава със студените си сини очи и бледа кожа. Кралица на боговете — кралица на изисканото светско общество в Лондон. За нейните соарета се носеха легенди, тефтерчето й с телефони на познати бе като копие на справочника на Дебрет. Подобаващо омъжена, Юнона бе любимка на светските кръгове от „Слоун скуеър“ до „Итън скуеър“ и от Аскът до Глиндебърн.

Атина, по-малката й сестра. Немарливостта й към външния й вид бе умело прикрита във фотосесията. Атина Чеймбърс притежаваше блестящ академичен ум и много пари. Съобразена с фантазиите на работещите момичета по света, визията й бе неузнаваема — косата й се спускаше на вълни по гърба, беше гримирана професионално и носеше нетипични за нея обувки на висок ток. Красотата й, за която тя не даваше пет пари, сега бе изложена на показ. Тя имаше стегнати ръце и атлетично тяло, овално лице, високи скули и същия сияещ поглед като сестра си.

Атина бе сред най-изявените учени историци. Статиите и публикациите й получаваха блестящи отзиви. Тя живееше в разкошна стара къща в Оксфорд и не се съмняваше, че един ден ще стане щатен професор. Изобщо не й допадаше почтената бедност на гениален преподавател. Нейният ум бе подкрепен с богатство. Атина предпочиташе хайвер и шампанско и притежаваше колекция от антики, с която би се гордял всеки музей.

Срещу тях стояха братовчедките им. Диана Чеймбърс демонстрираше дългите си ръце, вдигнала златен бокал с вино. Буйната й коса с цвят на карамел се стелеше по раменете й, подчертавайки снежнобялата й рокля. Тялото й бе с по-женствени извивки от това на Атина, а самата тя бе най-популярната богата красавица в публичното пространство на Лондон. Подобно на братовчедка си Юнона, и тя нямаше никакво намерение да работи, но скучното висше общество я отегчаваше до смърт. Диана Чеймбърс бе символ на стила. Посещаваше всяка нашумяла нова пиеса, всяка изискана филмова премиера. Забелязваха я на изложбите на най-известните лондонски художници, за които бе почти невъзможно да се намери покана. Ако се появеше нейна снимка с тоалет на нов дизайнер, продажбите на колекциите му скачаха. На партитата й идваха най-нашумелите писатели, музиканти, фотографи и модели. Диана Чеймбърс бе царицата на изисканите партита. Тя бе като Виктория Бекъм за ценителите — превръщаше в стил всичко, до което се докоснеше. Първокурсниците по филмово изкуство, участниците в Лондонската седмица на модата, журналистите от светските списания — всички те искаха да са като Диана. Тя бе новата Клоуи Севини. Едва ли някой се съмняваше, че скоро Диана Чеймбърс просто ще си избере подходящия милиардер и ще се омъжи за него. Беше само въпрос на време.

А най-отпред естествено беше Венера. Вперила дръзко поглед в обектива, съблазняваща милионите читатели с ослепителната си усмивка. Проблясващата перлена рокля щедро разкриваше златистата й кожа и пищната й гръд. Венера имаше тънка като на кукла Барби талия и скъпо поддържана платиненоруса коса. Диамантите на фамилията Чеймбърс, семейно наследство, блестяха на шията и на ушите й. Тя цялата бе едно петдесет и три килограмово бижу и направо обожаваше камерите.

Венера Чеймбърс бе малко късче от Холивуд в Нотинг Хил. Със стегнато тяло, перфектен тен и руса коса като празноглавите хубавици на булевард „Сънсет“ в Холивуд, тя бе в отлична форма и изглеждаше фантастично. Беше актриса и това личеше отдалеч. Макар че бе по-известна с това, че е едно от момичетата Чеймбърс, отколкото с актьорските си изпълнения. Само един поглед беше достатъчен, за да си сигурен, че самоуверената и кокетна красавица на корицата на „Слава“ не след дълго ще стане звезда. Големият пробив предстоеше съвсем скоро. Защото така се случваха нещата, когато си една от братовчедките Чеймбърс.

Живееш си като в рая, където никога нищо не се обърква.

В списанието имаше още техни снимки — на бижутата им, на бързите им коли, на стилните им домове. Снимките на Атина бяха по-малко снимки, защото тя не се представяше особено добре, но другите три позираха с охота. От списанието все пак бяха успели да направят стилна фотография в профил на Атина, с развята от вятъра коса, докато отива към библиотеката „Бодлиън“ в Оксфорд. Имаше и обширна претенциозна статия за предпочитанията им, за близките отношения между братовчедките. Но списанието преди всичко разчиташе на смел журналистически подход. В „Слава“ бяха публикували снимки от Сейшелските острови. Кристалносини води, бял пясък и палми, тучно зелени гори по хълмовете. Тези популярни кадри бяха най-близкото, до което можеха да се доберат по отношение на източника на богатството на момичетата…

Клемент Чеймбърс. Чичо им. Мултимилиардер. Гений отшелник. Директор на „Чеймбърс Корпорейшън“ — компания от глобален мащаб с интереси от диамантени мини до петролни кладенци, от мобилни телефони до строителство. Клемент Чеймбърс, уважаван по целия свят влиятелен човек, на чийто път не е препоръчително да заставаш. Неженен, без деца и на преклонна възраст, той пазеше ревностно личното си пространство, а въоръжена охрана пазеше огромното му имение на тропическия остров. Момичетата бяха негови племенници.

И следователно отлично осигурени.

Бляскавият им стил на живот се финансираше изцяло от него. Те получаваха по половин милион всяка година и можеха да харчат парите за каквото си пожелаят. Името на чичо им отваряше всички врати. А перспективата, че един ден те ще наследят колосалното му богатство, бе повече от примамлива. Спрямо него попечителските им фондове бяха купчина дребни монети.

Животът им приличаше на сбъдната мечта. Четири момичета от висшата класа с малко лични пари. Венера и Диана бяха сирачета, а Юнона и Атина — деца на обеднели професори. И ето че един ден, когато бяха тийнейджърки, се появи богатият им и ексцентричен чичо и заяви, че той ще се погрижи за финансовото състояние на племенничките си.

Всяка година през януари парите влизаха в четирите банкови сметки. До декември бяха похарчени. „Но защо да се тревожат?“, безгрижно изтъкваше статията. Там, откъдето идваха парите, имаше още много!

Великолепните момичета Чеймбърс бяха единствените, допускани в имението на чичо им, освен персонала. Тайнственият господин Чеймбърс, пишеше със затаен дъх журналистът, ги викаше на всеки петнадесети декември. Оставаха там за Коледа и си тръгваха на следващия ден. Това бе единственият им контакт с него през цялата година.