Емили Брадшоу - Наследницата на Монтоя

Ранчото Рокинг Ар се бе разпростряло в широка, обрасла с храсти долина на разстояние един ден езда на север от Санта Фе. Разгъната едноетажна къща от дърво приютяваше семейство Слейтър — Дерек, Джени и трите им деца, които посрещнаха Кристофър и Маги, подредени като аптекарски шишета пред широката покрита тераса.

Най-малкото момиченце, Марта, беше на три години. Когато я представиха, тя подаде едната си ръчичка — другата беше пъхната в устата й — и се разсмя от акцента на Кристофър. Ред Рой беше на седем. Лактите му бяха изподрани, по лицето му имаше лунички, а гъстите рижави коси направо закриваха очите му. Той също се разсмя, когато Кристофър го поздрави.

— Ти говориш смешно — каза момченцето с детска откровеност.

— Рой! — смъмри го майката.

— Говоря така, защото идвам от чужда страна — обясни му Кристофър.

— О! — Рой не изглеждаше твърде убеден. — Добре тогава.

Четиринадесетгодишният Бък беше почти метър и осемдесет висок. Той обясни със сериозен вид, че името му всъщност е Корнелиус.

След като децата се справиха с представянето, майката ги отпрати да вършат задълженията си, като им напомни да внимават да не се случи нещо с малката Марта.

— Какви прекрасни деца имате! — възкликна Маги, изпълнена с копнеж.

— Те са нашата гордост и нашата радост — каза. Джени я хвана Маги за ръка, сякаш виждаше своя отдавнашна приятелка. — Чудесно е, че дойдохте при нас! На мен рядко ми се удава възможност да ходя на гости у други жени! Понякога тук направо се чудим дали останалият свят все още съществува.

Маги веднага се привърза към тази жена. Тя беше висока и много слаба. Имаше червени коси като на Рой и множество лунички. Всички те разцъфнаха при широката усмивка, с която тя поздрави гостите.

— Много мило от ваша страна, че ни позволявате да ви се натрапим по този начин, госпожо Слейтър — каза Кристофър.

Лъскавите маниери и акцентът на Кристофър предизвикаха още по-широка усмивка върху лицето на Джени.

— Аз съм Джени — поясни тя. — Всички ми казват Джени. Всъщност това е най-респектиращото име, с което се обръщат към мен.

Единствено Маги долови удивлението на Кристофър. Той и Питър й бяха повтаряли до безкрай, че според етикецията никой не бива да бъде наричан на първо име, освен ако не става въпрос за близки приятелства и роднинство. А ето че Джени Слейтър, от която Кристофър съветваше Маги да се поучи, се държеше с тях приятелски и непресторено като кученце, което си търси белята. Маги на мига хареса Джени Слейтър, но тази дама едва ли можеше да я научи на нещата, които съпругът й имаше предвид.

Ако Кристофър беше разочарован от спартанския вид на домакинството на Слейтър, то той изобщо не се издаде. Дървената къща беше просторна и чиста. В нея имаше едно общо помещение, спални, „стая за гости“ на първия етаж и таван, който служеше за спалня на децата. Повечето мебели бяха изработени саморъчно от бор, дъб и кожа. Единственият белег за изисканост беше пианото, което Джени бе донесла от къщата на своята баба в Сейнт Луиз.

Джени им показа с гордост кухнята. Над горящата с дърва печка висеше красив комплект от бакърени тенджери, поръчка по каталог от „Сиърс енд Роубък“, а на откритите лавици бяха подредени обичайните железни скари за печене на месо и тенджери на крачета с дълги дръжки. В средата на стаята имаше голяма, блестяща от чистота борова маса с неподвижни пейки.

За Кристофър, който беше свикнал с прислуга, пухени легла, порцеланови сервизи и меки персийски килими, беше истинско приключение да бъде настанен в стая за гости с размерите на килер, с тясно въжено легло и тоалетна масичка от грубо борово дърво. Калаена кана и леген бяха единствените удобства, но Джени ги увери, че преди да си легнат, ще сложи нощно гърне под леглото им.

Когато домакинята излезе от стаята, Маги се хвърли със смях на леглото.

— Това ми напомня за вкъщи! — Тя видя въпросително вдигнатите вежди на Кристофър и поясни: — Имам предвид моята стая в „Лейди Лак“.

Кристофър огледа стаята.

— Спал съм и на по-лоши места — каза той.

— Така ли?

— Да, наистина. Веднага след като завърших Оксфорд, получих назначение в Кралската армия. Известно време бях в Африка, след това прекарах няколко години в Индия. Спал съм в палатки, на открито, в кал до коляно, в дъжд, а понякога и сред рояк от насекоми, по-настървени за кръвта ни, отколкото ние за бандитите, които преследвахме. — Той се усмихна. — Веднъж дори спах в клоните на едно дърво в джунглата.

— Аз също съм спала в дъжд и в кал, дори в сняг един или два пъти. Но не ми се е случвало да спя в клоните на дърво в джунглата — заяви тя.

— Не бих ти го препоръчал. — Кристофър изглеждаше отпуснат за пръв път след бала на Тейбър. Издяланите като с длето черти на лицето му се смекчиха от спомените. Но след миг очите му срещнаха нейните. Стягането на тялото и изражението му беше почти недоловимо, но разликата пролича веднага. Той отново се превърна в учтив джентълмен. Свали сакото си, подвоуми се за нещо и извади малка кутийка от вътрешния джоб.

— Забравих да ти дам това, преди да тръгнем тази сутрин — каза той.

Маги взе кутийката. В нея блестеше най-прекрасната огърлица, която бе виждала в живота си — черен оникс върху сребро.

— Когато се върнем в Санта Фе, ще ти купя рокля за нея. Ще ти трябва нещо по-специално, когато празнуваме връщането на земята ти.

Подаръкът внезапно загуби блясъка си. Кристофър бе мислил за земята, когато бе купувал огърлицата. Той винаги мислеше за земята.

Без да губи време, Дерек Слейтър въведе гостите си в суровия живот на ранчеро. Първата сутрин те се събудиха много преди изгрев от грубо блъскане с желязна тръба по триъгълното клепало, което висеше от покрива на верандата. Кристофър скочи, сякаш бе ухапан от змия, след това изръмжа и отново се отпусна в тясното легло.

— Добро утро! — пропя Маги, предизвиквайки го преднамерено с ведрото си настроение. Той бе прекарал, безсънна нощ, но вината беше само в неговото упорство. С нарочно премерена енергичност, която да контрастира на неговата инертност, Маги скочи от леглото и заподскача по студените дъски на пода. — Няма ли да ставаш? — попита го тя жизнерадостно. — Нали искаше да се учиш на скотовъдство и ранчерство!

— Дай ми само още една минутка — промърмори той.

— Усещам миризма на кафе!

— Мммм…

Маги се напъха в дрехите си и остави Кристофър сам да се измъква от леглото. Джени Слейтър я посрещна в кухнята с чаша димящо кафе. Тя изгледа неодобрително модния костюм на Маги — стегнато елече с дълги ръкави и пола от прекрасен лек вълнен плат.

Маги кимна с глава в знак на съгласие с нея.

— Знам, че е ужасен. Дори не мога сама да се закопчея. — Обърна се с гръб към домакинята. — Би ли ми помогнала?

Джени се зае с копчетата.

— Кристофър настоява да избира всички мои дрехи. Англичаните наистина нямат никаква представа кое е практично и кое не.

— Мислех си, че може би ще пожелаеш да пояздиш с мъжете днес. Всъщност имах предвид да пояздим двете. — Джени закопча последното копче.

— Много ще ми бъде приятно! — Маги беше прекарала няколко години в ранчото на Тони Алварез и не се учуди, че съпругата на Слейтър язди като мъж с каубоите. Самата тя беше вършила мъжка работа при Алварез и на никого не бе направило впечатление, че недораслото още момиченце пренася пълните чували и участва в преброяването на кравите. Така беше до момента, в който Алварез реши, че тя трябва да заеме мястото на жената в неговото легло. — Макар че не съм се качвала на кон, откакто бях на четиринадесет години.

— О, научиш ли се веднъж да яздиш, никога няма да забравиш как става. — Джени преценяваше дрехите на Маги през дима от кафето си. — Но не с тази рокля! Имам дебела памучна риза и пола — панталон, които ще ти дам да облечеш. На мен полата ми стига до средата на прасците. На теб сигурно ще ти бъде до глезените. Отначало се опитах да яздя настрани, когато подкарвах добитъка. Оказа се невъзможно. — Тя се засмя. — Не можех да седя на гърба на коня и да върша някаква сериозна работа. Затова си уших най-разнообразни поли — панталони.

— Какво казва съпругът ти по този въпрос?

В очите на Джени блеснаха искрици.

— Казва, че харесва как ми стоят отзад!

Маги се засмя. Искаше й се и Кристофър да възприеме по този начин съпругата си в пола — панталон, но се съмняваше, че това ще стане.

Слънцето едва се показваше на изток, когато работниците от Рокинг Ар тръгнаха на коне в групи от по двама-трима, за да вършат ежедневната си работа. Кристофър и Маги яздеха с Дерек, Джени, седемгодишния Ред Рой и един едър каубой с начумерено лице.

След като закусиха тиганици и яйца, те се отправиха към обора. Дискретният поглед на Кристофър към Маги, облечена във вълнената пола — панталон на Джени (тя й стоеше отзад почти толкова съблазнително, колкото и на Джени), го накара за пръв път да отвори широко очи тази сутрин. Тъй като домакинята също носеше такава дреха, той не можеше да смъмри Маги за непристойното й облекло. Маги отвърна на мигновения му поглед с дяволита усмивка и пирует, който даде възможност на Кристофър да оцени костюма й още по-пълно. Когато тя преметна крак над седлото, за да възседне коня, едната му вежда се изви в мълчаливо неодобрение. Повечето от работниците щяха да се занимавате изваждане на животни от блатата. Три двойки щяха да обиколят високите котловини и гористите хълмове, за да проверят за отлъчили се и изпаднали в летаргия животни. В откритите пространства всеки скотовъдец можеше да претендира за някое отлъчило се сукалче и да му сложи своя знак.

— Така може да се загуби много добитък — предупреди ги Дерек. — От тази пролет ще поставим знаци на телетата, но дори след преброяването на животните ще трябва да внимаваме някое от тях да не изчезне.

Маги слушаше мълчаливо разговора на мъжете, но не мислеше за отлъчилите се телета. Възхищаваше се на начина, по който Кристофър седеше на седлото — сякаш бе роден на кон! Когато тръгваха, той зададе няколко въпроса за предназначението на издигнатите части в задната и предната част на седлото, които говореха за непознаване на пастирското седло.

Яздиха равномерно повече от час, като се изкачваха от покритите с хвойна и храсталаци хълмове на високата пустиня към гористите възвишения на север.

— Удивлявам се как успявате да запазите стоката си в тези диви открити пространства — отбеляза Кристофър. — Нямате нито огради, нито някакви заграждения. Удивително!

Дерек направи гримаса при споменаването на огради.

— Някои ограждат територията си, но като цяло оградите излизат по-скъпи от земята. Засега пашата в откритите пространства е най-доброто. Разбира се, в Оградените долини, където ще бъдете вие, кравите не могат да се изгубят в шубраците или да скитат сами по хълмовете. Ако тръгнете на изток от Пекос, няма да видите нито дърво, нито храстче. Нищо, което да спре погледа ви. Доколкото разбирам, в онзи равен район в продължение на сто мили всичко е едно и също. Не ми е ясно как човек може да различи своята земя от тази на съседа си. Аз предпочитам хълмовете.

— Пасбищата в Ляно Естакадо все още ли са открити? — попита Маги.