— Ако е умен, ще вземе една прилична цена за земята и ще си отиде в Англия. Тук не е място за глупаци. Ще бъдете ли така добър да ми уредите среща с господин Талбът, когато се завърне в Санта Фе? Мисля, че ще бъде от полза за щата собствеността над такава голяма земя да остане в ръцете на американец, а не на чужденец.

Шелдън въздъхна нетърпеливо.

— Ще видя какво мога да направя. — Губернаторът очевидно отпращаше Харли, без да се церемони.

— Благодаря ви, че ме приехте така бързо, губернатор Шелдън. Високо ценя вашата помощ. — Харли се усмихна раболепно. Не биваше да настройва губернатора срещу себе си. Въпросът не бе решен в никакъв случай. Като стар комарджия Харли знаеше, че загубване на една ръка карти не означава, че цялата игра е загубена.



Маги седеше в люлеещия се стол, оставен от Джени в стаята за гости. Замислено почукваше с нокът по плика в скута си, а очите й наблюдаваха мъжа, който спеше във въженото легло.

През изминалите няколко дни Кристофър само спеше. Спеше като мъртъв. Понякога поставяше ръка пред лицето му, за да се увери, че диша. Беше истинско чудо, че и двамата оживяха след онова приключение. Нейният ангел хранител отново се бе намесил навреме.

Маги все още усещаше вкуса на ужаса и гнева, който я бе подтикнал да се нахвърли като безумна срещу мечката, и огромното си слисване, когато животното се оттегли. Щом мечката си отиде, Маги се свлече върху безчувственото тяло на Кристофър и изпадна в истеричен рев — докато изведнъж забеляза, че той все още диша: Спусна се неистово да разглежда раните му. Той беше издран от лявото рамо до ребрата, върху горната част на дясната му ръка имаше следи от мечешките зъби, а над главата му се бе появила кървава цицина от удара в скалата. Тя откъсна ивици плат от полата си и превърза раните му, след това сгъна вълнения си жакет и го постави под главата му като възглавница. Коленичила на мократа земя край Кристофър, Маги му обещаваше всичко, само да оживее: щеше да бъде най-добрата съпруга в света; щеше да бъде всичко, което той би пожелал у една жена…

Дерек Слейтър ги бе открил след по-малко от половин час. Водеше, конете им след себе си. След като прегледа набързо импровизираните превръзки на Маги, първоначалната уплаха върху лицето му изчезна. Той внимателно огледа дърветата наоколо.

— Какво стана с мечката?

Маги не попита Дерек как е узнал, че раните са причинени от мечка.

— Прогоних я — успя да каже тя през сълзи.

— Какво си направила?!

— Ами прогоних я. Ядосах се много и я прогоних.

— Мога да си представя… Господи, жено! Дано никога не се ядосаш на мен по този начин! — подкачи я Слейтър. — Мечката ще се срамува до края на живота си, че такова дребосъче като теб я е лишило от чудесния обяд.

Без да се церемони повече, Дерек хвърли Кристофър на гърба на коня и го пренесе в къщата, където Джени заши раните му. В продължение на три дни болният ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Щом разбра, че съпругът й няма да умре, нито да остане недъгав, Маги откри, че ситуацията й е приятна. Угаждаше му, хранеше го, миеше го, четеше му от книгата на Жул Верн, Която бе донесъл със себе си, и от каталозите „Сиърс Роубък“ на Джени, а веднъж дори му пя, за да го приспи.

Но радостта на Маги от тази ситуация си отиде, щом тя откри писмото, което сега лежеше на скута й. Докато търсеше чиста риза за своя пациент, тя бе попаднала на някои писма, които нейният съпруг бе прибрал при ризите и бельото си. Всичките бяха от Лондон. Върху едно от тях стоеше восъчният печат на херцогиня Торингтън; другото беше от някакъв мъж на име Джон Питни; третото — от един адвокат. Но писмото, което бе привлякло погледа й и тя бе дръзнала да прочете, беше от някоя си Амелия Хоторн.

Амелия Хоторн явно беше добра приятелка на Кристофър Талбът. При това много добра, фрази като „Скъпи мой Кристофър“ ясно показваха това. Амелия тъгуваше по „прекрасните мигове“, които бяха прекарали заедно. Тревожеше се за благосъстоянието му в тази „дивашка страна“ и се надяваше той да завърши мисията си и да се завърне — да се завърне в сладките прегръдки на Амелия без съмнение, помисли си Маги язвително. Представи си как би могла да изглежда прекрасната Амелия — руси коси, порцелановосини очи, бледа кожа, устнички като розови пъпки, закръглени женски форми, накичени с коприна, дантели и панделки. Дали Кристофър обичаше тази жена? Дали тя го обичаше?

Маги продължаваше да потропва с пръст по писмото, докато се вглеждаше в спящия си съпруг. Джени бе казала, че той ще се изправи на крака след няколко дни и ако раните му не загноят, което до този момент не се бе случило, той ще има само белези, с които да се хвали. Маги раздразнено сбърчи чело. Нямаше нищо против да добави още няколко белега към тях. Дали пликът в ръката на Маги бе студен, или ръката й се бе вледенила при мисълта за безспорно прекрасната, мила, слаба, добре възпитана и тъпа дама, която бе написала писмото? Тя ли е причината, поради която той се държи тъй хладно с нея, откакто се ожениха? Може би му беше прекалено тежко да пожертва Амелия?

Маги се изкушаваше да покаже на Кристофър писмото, но реши, че това не би помогнало много. Ако той изпитваше тайни чувства към английската девойка, кавгата щеше само да влоши положението. Тя направи гримаса на съжаление, отиде тихо до шкафа от суров бор и сложи писмото при останалата кореспонденция под сгънатите ризи.

— Маги…

Тя се обърна и видя намръщеното лице на Кристофър, който току-що се бе събудил. Гласът му беше дрезгав от дългото мълчание.

— Какво търсиш там?

— Нищо. — Бързо затвори чекмеджето. — Аз… оправям ти ризите.

— Какъв ден е днес? — попита той раздразнено.

— Ами днес сме… вторник. — Отиде при леглото и нагласи възглавниците му. — Не, не се опитвай да ставаш, Кристофър. Джени каза, че трябва да лежиш и да почиваш.

Цветът на лицето му е по-добър, отбеляза Маги, когато той неохотно се отпусна на възглавниците.

— Трябва да се връщаме в Санта Фе.

— Точно така. Веднага ще кажа на Дерек да докара колата.

Кристофър се усмихна на саркастичния й тон.

— Не сега, след два или три дни. Във всички случаи скоро. Може би трябва да пиша на Питър и да му обясня защо се забавихме.

— Аз ще му пиша. След като Питър изгуби толкова много време, за да ме научи да пиша, мога да направя нещо полезно с тези умения.

— Пиши му, че ще се върнем до една седмица.

— Няма да си тръгнем, докато Джени не каже, че можеш да пътуваш. Не би желал да развалиш бродерията, която тя направи по теб, нали така?

Маги отиде до леглото и постави ръка на челото му.

— Нямаш треска. Това е добре.

Преди тя да успее да отдръпне ръката си, Кристофър сграбчи китката й твърде силно за човек, който едва успява да помръдне пръста си.

— Седни, Маги.

Тя погледна към люлеещия се стол, който беше на метър и половина от нея.

— Ще трябва да пуснеш ръката ми — каза тя.

— Не на стола… Седни на леглото.

Тя седна, като внимаваше да не причини болка на израненото му тяло.

— Мисля, че не съм ти благодарил както трябва за това, че спаси живота ми.

— Няма нищо…

— Защо не бях на себе си, за да видя как ругаеш мечката! Ако човек не те познава, изобщо няма да повярва на тази история.

— Ами ти и Питър сте ми казвали, че когато се разсърдя, езикът ми става убийствен. Доколкото разбирам, той не се е харесал и на мечката.

— А доколкото аз разбирам, би трябвало да съм доволен, че си била ядосана.

— Бъди доволен, че проклетата мечка не беше много изгладняла. — Разбра какво е казала и направи гримаса. — Извинявам се.

Кристофър се засмя.

— Маги, ти наистина си изключителна, жена. — Пръстите му обхванаха цялата й ръка. — Искам да знаеш, че много добре съзнавам какво ти дължа за изключителната смелост, с която спаси живота ми. Заклевам ти се, че никога няма да съжаляваш за това, че ми довери своите дела и земята си. Доколкото това е по моите сили, нищо няма да ти липсва.

Тя се усмихна.

— Всъщност ти не знаеш какво искам аз, нали така?

— Кажи ми какво е! Ако е по възможностите ми, то ще е твое.

Той навярно щеше да й се изсмее, ако Маги му кажеше, че желае сърцето му.

— Когато разбера какво искам, ще ти кажа.

Кристофър продължаваше да държи ръката й, сякаш изобщо не желаеше да я пусне.

— Ще отида в кухнята и ще ти донеса нещо за ядене.



Когато Кристофър и Маги се завърнаха в Санта Фе, там ги очакваше съобщение от кабинета на главния инспектор. Магдалена Талбът, по баща Монтоя, се утвърждаваше като наследница на мексиканско поземлено дарение, възлизащо на петстотин хиляди акра, в източната част на територия Ню Мексико. Имаше и известие за Кристофър от губернатора, който го питаше дали е съгласен да се срещне с Теодор Харли.

На сутринта след среднощното им пристигане вкъщи Кристофър седеше с Маги, Питър и Луиза на масата. Той смачка в ръка бележката от губернатора, и се усмихна.

Маги го изгледа многозначително.

— Приличаш на котка, която току-що е глътнала цяло канарче. Възстановена ли е най-после безценната ви семейна чест?

Кристофър изпитваше зловещо задоволство.

— Който е казал, че отмъщението е сладко нещо, е бил божествено прав. — Взе ръката на Маги и поднесе пръстите й към устните си.

Маги се изчерви и се дръпна назад.

— За отмъщението се казват и други неща, съпруже!

— А именно? — подкачи я Кристофър.

— „Отмъщението е мое“, каза Господ.

Едната му вежда подскочи въпросително нагоре.

— Библията ли цитираш, Маги?

Тя повдигна рамене.

— След като прочетох „Осемдесет дни около света“, в дома на Слейтър не открих нищо друго за четене, освен каталога на „Сиърс енд Роубък“ и Библията.

— Отмъщението може да е на Господ, но Бог помага на онези, които си помагат сами — възрази Кристофър.

— Библията ли го казва?

— Майка ми го казва — призна Кристофър. — Но не го е измислила тя.

— Щом не е казано в Библията, откъде знаеш, че е така наистина?

— Майка ми е винаги права — каза Кристофър.

— Наистина е така — съгласи се Питър с кисело лице.

Маги, която не разбра за какво става въпрос, намръщено погледна двамата мъже.

Кристофър изпрати писмо до губернатора още същата сутрин и получи отговор следобед. На вечеря съобщи, че ще се срещне с Теодор Харли същата вечер.

— Смятате ли, че трябва да отидете там във вашето състояние? — попита го Луиза.

— Чувствам се добре. Може все още да се движа като старец, но не смятам, че ще се изискват кой знае какви усилия да поседя в салона на губернатора.

— Виждате ли, драга моя Луиза? — каза Питър. — Не само вие, американците, притежавате издръжливост. Кристофър вече се е справил с мечка гризли и само седмица след това ще уреди сметките си с един долен, подъл и лъжлив комарджия.

Кристофър се развесели от образния жаргон на Питър.

— Питър, мисля, че остана твърде дълго в Американския запад. Трябва да те върнем в цивилизования Лондон.

— Да ти кажа истината, момчето ми, тук започва да ми харесва. Много е колоритно.

— Определено беше колоритно, когато гризлито реши да изяде Маги и мен за обяд.

— Като заговорихме за гризли — каза Питър, — какво очакваш от разговора с господин Харли?

— Предполагам, че ще ми предложи някаква сделка.

— Сделка ли? — попита Маги. — За какво ще се пазари? Земята е моя, нали така?

— Така е наистина. Но ако американските комарджии приличат по нещо на англичаните, очаквам, че ще се опита да блъфира. Ще се радвам да сключа с него сделката, която е направил със Стивън, но се боя, че да поканиш един човек да се застреля не е спортсменско.

— Той може би има някое асо, скрито в ръкава — предположи Маги, като сбърчи чело.

— За да се спаси, ще му трябва нещо повече от, асо.

— Ще разберем какво е то тази вечер.

Кристофър усети надвиснала беда във въздуха.

— Аз ще разбера какво е то, Маги. Аз отивам на срещата. Ти оставаш тук.

Маги примига от изненада.

— Какво искаш да кажеш с това, че аз оставам тук? Вие ще говорите за моята земя!

— А аз съм твой съпруг. Мое задължение и право е да управлявам земята ти както сметна за необходимо.

— Я, стига глупости! Това не може да бъде! — Потърси с поглед подкрепата на Луиза.

— Той е прав, Магдалена. Съпругът е отговорен за всяка собственост на жена си.

— Но това е смешно!

— За жената има по-подходящи занимания от скучните разговори и деловата работа каза Кристофър.

— Като какви например?

Кристофър отвори уста, за да изрецитира стандартните думи за отглеждането на деца и създаването на спокоен и приятен дом, но преди да ги изрече, се сети колко безсмислено биха прозвучали те. Той определено нямаше никакво намерение да създаде с Маги деца, а тъй като все още не се бяха установили да живеят на едно място, нямаше и какво да нарече свой дом.