— Та на въпроса на Катерина. Ранчо дел Рио е около сто хиляди акра. Земята на Монтоя, дарявана на семейството на Маги от няколко различни губернатора на Ню Мексико, е пет пъти по-голяма от този парцел. Постепенно ще я разработим, надявам се, по това изисква внимателно планиране.

— Какво планиране е необходимо, за да пуснеш добитъка да пасе? — попита Джеймс иронично.

— Управлението на едно ранчо е много повече от пасенето на добитъка — възрази Маги. Всички я погледнаха така, сякаш бе казала нещо странно. После извърнаха очи от нея.

— Колко струва цялото? — настояваше Джеймс. — Малко сме затруднени сега, както знаеш. Не че сме единствените. Всички срещат трудности при събирането на рентите от земята, откакто селското стопанство западна толкова много! Може би ще е по-добре да продадем земята и да инвестираме другаде.

— Не можете да направите това! — заяви Маги категорично. — Тази земя е най-богатата паша на Запад, а пазарът на добитък процъфтява.

Отново всички погледи се отправиха към нея. Само Кристофър не изглеждаше изненадан от избухването й.

— Прости ни, Маги — каза Джеймс. — Би трябвало да сме по-добре възпитани и да не обсъждаме делови въпроси в присъствието на дами.

Разговорът се прехвърли върху критика на опера, която Джеймс и Родни бяха гледали преди две вечери. Елизабет бъбреше за нов художник, завладял мълниеносно артистичния свят на Лондон, а Катерина мълчеше нацупено. От време на време херцогът вмъкваше коментар, който нямаше нищо общо с разговора, но семейството не му обръщаше внимание. Скоро той се умълча.

Струваше й се, че вечерята се проточва безкрайно, но най-сетне на нея и Кристофър им бе разрешено да се усамотят в апартамента си. Щом затвориха вратата, Маги отчаяно попита:

— Нали няма да продаваш земята ми? Не можеш. Това ранчо е…

— Успокой се, Маги. Никой няма да продава Ранчо дел Рио.

— Никога няма да се съглася! Освен това дори продажбата на толкова много земя не може да поддържа това! — вдигна ръце, за да посочи Торингтън Хаус и всичко в нея. — Не мога да си представя защо искате моята земя. Вие трябва да сте богати като крале!

Кристофър, който събличаше сакото си, се засмя.

— Някога херцозите Торингтън са били богати като крале. Но семейните финанси са били подкопани. Все още имаме значителни източници на приходи, предимно земя. А аз съм съдружник в транспортна фирма, което помага да поддържам семейството.

Маги седна на леглото и се опита да разбере тази чудата страна с нейния чудат начин на живот.

— Никой ли не работи?

— Хм, фактически не. Както, без съмнение, разбра от разговора на вечеря, Родни е комарджия, Джеймс прекарва повечето от времето си в тичане след жени, татко не е с всичкия си, а дамите, разбира се, са заети с обществени ангажименти и благотворителност.

— Хм. Не се учудвам, че парите ви свършват.

Кристофър се засмя очарователно.

— Може и да си права. Изобщо не прилича на Ню Мексико, нали?

— Ню Мексико ми харесва повече.

— Можеше да останеш там — каза той сериозно.

Маги леко вирна брадичката си.

— Само защото исках да си поприказвам с аристократите, не означава, че трябва да ги харесвам. Съвсем сигурно е, че семейството ти не ме харесва.

— Не съм и очаквал. Сега, когато си тук, положението може да бъде облекчено много, ако се опиташ да се промениш малко съобразно английските представи за благовъзпитано поведение.

— Ще помисля за това.

— И моля те, ограничи изказването на мнение по неженски въпроси до личните разговори между теб и мен.

— Неженски въпроси?

— Като земя и работа.

— Брат ти говореше, че ще продава моята земя, за да плаща билетите си за опера и комарджийските дългове на Родни.

— Маги, една от причините да си върна ранчото на Стивън беше да помогна на семейството си. Може да си сигурна, че няма да позволя на Джеймс или когото и да било друг да взима недалновидни решения относно инвестицията. Веднъж ти обещах, че никога няма да съжаляваш, ако повериш на мен земята и благосъстоянието си. Точно това имах предвид.

Маги подсмръкна.

— Струва ми се, че семейството ти има нужда от повече помощ, отколкото което и да е парче земя може да им предостави.

Кристофър изпусна ботуша, който току-що бе свалил от краката си.

— Достатъчно. Вече си част от това семейство и би трябвало да научиш нещо за семейната лоялност.

— Хм! — Беше престояла под покрива на семейство Талбът само няколко часа, а вече разбираше по-добре защо американските колонии са се разбунтували срещу англичаните.

— Успокой се и ела тук — каза Кристофър по-меко.

Маги наистина не беше в настроение за милувки.

— Ела тук, Маги. Ще ти помогна да свалиш роклята си.

Тъй като тя не мръдна, той се протегна към нея. При допира на пръстите му до кожата й гневът й изчезна. Когато Кристофър свали последната й дреха, тя вече изгаряше. Чак когато паднаха заедно на леглото и се потопиха в страстта си, болезненото раздразнение се върна. Англия беше по-чужда, отколкото бе предполагала: странна земя, обитавана от странни хора. Копнееше по познатите улици на Денвър, планините и равнините на Ню Мексико, отрудените честни хора, като семейство Слейтър, Мос Райли и Луиза. Как й липсваха Луиза и Ранчо дел Рио. Как й липсваше домът!



Пред студената камина в салона Луиза Гутиерез се люлееше в стола, който Мос Райли й бе направил. В скута й лежеше писмо от Питър Скарбъроу. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха през прозореца, а хладният здрач вече изместваше горещия ден. Есента наближаваше. Беше втората половина на август и смяната на сезоните вече можеше да се долови.

Препрочете писмото за десети път. Беше написано на кораба в Атлантическия океан. Питър споделяше, че Кристофър непрестанно крачел по палубата. Не знаеше дали било от нетърпение да се види отново със семейството си, от безпокойство за съпругата му или тревога, че е оставил ранчото. Навярно и трите. Маги била на легло от морска болест и следователно се държала добре, тъй като си стояла в каютата. В противен случай, размишляваше Питър, щяла може би да обсипва моряците с въпроси за кораба. Никога не бил познавал някой толкова жизнен и палав като Маги, но морската болест можела да сломи дори и най-енергичните.

Луиза се усмихна тъжно. Питър вече беше в Англия, живееше постарому, сякаш никога не бе срещал Луиза Гутиерез. Кристофър и Маги също бяха там. Питаше се как се справя приятелката й. Англичаните не може да са толкова студени, че да не я обикнат. Под крехката си външност момичето криеше топлотата и себеотрицанието на ангел.

Предната врата се отвори, после се затвори с трясък.

— Госпожо Луиза? — долетя гласът на Мос Райли.

— В салона съм, Мос.

Той влезе и се поколеба; като въртеше в ръце просмуканата си от пот шапка.

— Добър вечер, госпожо Луиза. В града научих нещо, дето мисля, че трябва да знаете.

— Седни, Мос. Няма нужда да стоиш прав. Изглеждаш изтощен.

— На южния завой на реката хванах крадци, а до изворите Мескалеро намерих няколко крави. Ядяха нещо, дето ги влудява. А проклетата — извинявайте, госпожо — талига счупи колело по пътя от града. Ето защо закъснях.

— Нека ти донеса лимонада.

— Ще ви бъда много благодарен.

Луиза донесе от подсладената плодова напитка и за двамата. Наблюдаваше как Мос Райли я поглежда над ръба на чашата си. Добър човек беше. Би искала да отвърне на интереса му, но не можеше.

— Какво научи в града, Мос?

— Какво? Познайте кой е купил голямото парче, дето граничи със земята на юг.

— Кой?

— Тод Харли, ето кой. Чух, че спечелил малко пари, като взел старата професия на баща си в Денвър. Всичките похарчил за тая земя.

— Колко интересно! Мислиш ли, че ще създава неприятности?

— Трудно е да се каже. Сега, когато старият е зад решетките, мъчно е да се предвиди какво може да стане от Тод.

— Е, мисля, че не трябва да правим погрешни заключения. Все пак, както каза, синът не е бащата. А между впрочем какви неприятности би могъл да създаде?

Мое сви рамене и допи лимонадата си.

— Знам ли?

Четиринадесета глава

Маси се събуди точно на зазоряване. Чаршафите на Кристофър бяха студени. Отдавна бе станал. Чудеше се дали поне веднъж в живота си ще се събуди и ще види съпруга си до себе си.

Опита отново да заспи, но не можа. Стомахът й се бунтуваше и я държеше будна. Храната на вечеря беше обилна и хубава, но тя не бе яла много. Разговорът На масата на семейство Талбът не предразполагаше към апетит. Запита се дали би могла да намери нещо за ядене в кухнята.

Маги стана, наплиска лицето си със студена вода и облече доста семпла дневна рокля, която според Кристофър била „утринна рокля“. Беше й купил дузина тоалети в момента, в който пристигнаха в Лондон, сякаш дрехите й от Ню Мексико не бяха достатъчно добри за големия град. Дори беше обещал да поръча още. Маги можеше да се закълне, че англичаните се грижат толкова много за облеклото си, та трябва да поддържат армия от шивачи, заети денем и нощем. А като си помислеше, че по-голямата част от живота си се бе считала за късметлийка, ако имаше един кат облекло.

В основата на стълбите Грейс я поздрави тържествено:

— Добро утро, лейди Кристофър.

— Ъ… добро утро, Грейс. — Почуди се какво би казал безукорният иконом с лице като на кукумявка, ако го помолеше да я нарича Маги. Реши да не опитва. — Знаете ли къде е съпругът ми?

— Мисля, че лорд Кристофър излезе много рано, за да поязди. Такъв е навикът му, когато пребивава в Торингтън Хаус.

— О! — Навярно от време на време изпитва нужда да е далеч от семейството, за да запази разума си, помисли си Маги.

— Лейди Елизабет е в градината, милейди. Мисля, че госпожица Рейчъл е с нея.

— Къде е градината?

— Последвайте ме, милейди.

Градината не представляваше покрити с мръсотия лехи със зеленчуци и цветя, както Маги бе предположила. Беше голяма оградена площ, където добре оформени храсти и подредени лехи с внимателно гледани цветя се преплитаха в интересни фигури. Двойни френски прозорци извеждаха от утринната стая на тераса, покрита с плочи, с каменни пейки и малък фонтан, където от нацупената уста на едно херувимче бликаше вода. Дървета ограждаха стената и засенчваха терасата.

Елизабет седеше пред статив в отдалечения край на терасата. До нея стоеше малко момиче с тъмна коса, хваната в многобройни правилни къдрици, всяка закрепена с късо парче плат. Когато детето се обърна, за да види Маги, която влизаше в градината, дългата му памучна нощница се повдигна и откри мръсните му боси крака.

— Лельо Елизабет, виж! Някой дойде!

Елизабет вдигна поглед от рисунката си.

— Маги! Спа ли добре? Станала си толкова рано.

— Ти също.

— Аз съм Рейчъл — изрече с тънък гласец детето. — Избягах от госпожица Физуотър. Ти коя си?

— Аз съм Маги.

— Рейчъл — смъмри я Елизабет. — Фицуотър, не Физуотър. Знаеш, че не трябва да се обаждаш, преди да те заговорят. — Обърна се към Маги: — Рейчъл е дъщеря на Катерина и Стивън. Рейчъл, Маги е съпругата на чичо Кристофър.

Маги приклекна, за да се снижи до нивото на детето.

— Как така пропуснах да те срещна вчера, Рейчъл?

— Госпожица Физуотър и аз не трябваше да безпокоим мама или когото и да било друг.

— Госпожица Физуотър — о, пфу! И мен обърка! Госпожица Фицуотър е гувернантката на Рейчъл.

— Гувернантка!

— Тя се грижи за Рейчъл.

— Като майка?

— Е, да.

— И Катерина позволява това?

Елизабет се усмихна благосклонно.

— Децата винаги се отглеждат от дойки и гувернантки, с изключение на по-нисшите класи, разбира се.

— Мисля, че не бих искала децата ми да бъдат отглеждани от някой друг — заяви Маги.

— Човек не може просто да се оттегли от света, за да отглежда едно дете, не и с всичките обществени задължения, които класата ни налага.

Вниманието на Маги се насочи към рисунката, върху която Елизабет работеше. Платното изобразяваше зазоряването в градината. Силуетите на дърветата се очертаваха на бледорозов фон. На каменна пейка лежеше отворена книга, а до нея две листа, паднали от дървото отгоре. Картината представляваше смесица от цветове, в които детайлите се губеха, но духът беше ясен. Гледката излъчваше топлината на късното лято.

— Картината ти е красива — каза Маги.

Елизабет се изчерви и колебливо отвърна:

— О, съвсем обикновено развлечение. Рисуването ме отпуска. Майка казва, че се отразява добре на нервите ми.

— И ти ли страдаш от нерви? — попита Маги, спомняйки си кризата на херцогинята, която не й позволи да присъства на вечерята.

Елизабет й отправи доста иронична усмивка.

— Всички дами с някаква чувствителност са малко нервни.