Анита почука на вратата на библиотеката.

— Сеньора Талбът, някой идва.

— Кой е, Анита?

— Мисля, че е сеньора Колинс от „Съркъл Ти“.

— Благодаря. Идвам веднага:

Облекчена от прекъсването на мислите й, Маги бутна настрана списъците и отиде да поздрави гостите си. Когато се появи на вратата, Марта Колинс вече седеше на верандата с Луиза. Синът на Клийв, Джед, помагаше на тримата сина на Колинсда разпрегнат конете и; да ги отведат в ограждението.

— Маги — каза Луиза, — помниш ли Марта Колинс от „Съркъл Ти“?

— Срещнахме се веднъж, преди да замина за Англия, Радвам се да ви видя, госпожо Колинс.

— Наричай ме просто Марта, сладурче. Боже! Как изглеждаш! Лондон ти се е отразил много добре, момиче! Всички чакаме с нетърпение да ни разкажеш за пътуването си.

— Няма кой знае какво да се разказва наистина!

— О, глупости! Не ми казвай, че някой може да пътува до Англия и обратно и да живее в палата на херцог, а да няма какво да разкаже. Но сега няма да те притеснявам с това. Отивам в Санта Роса с три от момчетата си и си помислих, че мога да се отбия при вас.

Маги почувства искрица да стопля сърцето й.

— Много мило от ваша страна.

— Ще вземем пощата на всички в града. Така че след два-три дни на връщане ще спра отново. Тъкмо казвах на Лу, че другата седмица, в събота, правим събиране за рождения ден на нашата Кати. Тъй като времето се задържа толкова хубаво, решихме, че хората няма да имат нищо против да дойдат. Ще ви чакаме и двете, и твоя съпруг също. Можете да доведете колкото работници искате, за да ви пазят с пушки. Не сме имали много неприятности тук, но човек не знае кога ще се появят апахите.

— Моят… ъ… съпруг не се върна с мен.

Веждите на госпожа Колинс трепнаха.

— Е, тогава, когато се върне, ще имаме повод за друго събиране, нали?

— С нетърпение ще очакваме тържеството — каза бързо Луиза. — Маги почти се пребива от работа, откакто се е върнала. Добре ще й дойде да се откъсне за ден-два.

Марта поклати глава към Маги.

— Не се пресилвай, момиче. Тази земя ще те съсипе достатъчно бързо и без да й помагаш.

Седяха на верандата и разговаряха цял час, докато конете на Колинс си почиваха в ограждението, а синовете й — съответно на тринадесет, петнадесет и осемнадесет, считани вече за мъже, помагаха в училището. Госпожа Колинс тактично заобикаляше темата за съпруга на Маги, тъй като имаше достатъчно други теми за разговор. Обсъждаха новини от три месеца, защото толкова време беше минало от последния разговор между Марта и Луиза: времето, цените на говедата, индианците, Джеронимо, който едва това лято бе сключил мирен договор с генерал Крук да се върне в резервата, новото училище, възпитанието на децата, мъжете и новата рецепта на Луиза за картофена супа.

Накрая Марта извика на момчетата да впрегнат конете.

— Надявам се да ви видя на връщане и отново в събота следващата седмица.

— Трябва да се навестяваме по-често — каза Луиза. — Никога не бях осъзнала колко самотна може да бъде една жена, преди да се преместя тук.

Марта се смееше, докато един от синовете й помагаше да се качи във фургона.

— Точно така. Вие двете още не сте прекарали зима тук, нали? Щом задуха севернякът, няма да има много-много шаване напред-назад. Имаме късмет, че се забави толкова дълго. Напролет, след събирането на животните, ще си направим друго парти.

— Ние ще бъдем домакини тогава — предложи Луиза.

— Помнете, че сте обещали.

Когато фургонът на Колинс потегли, Луиза се обърна към Маги:

— Едно парти ще ти се отрази добре. Отказа две покани, докато бяхме в Санта Фе — едната не от кого да е, а от губернатора. Криеш се в миша дупка, откакто си се върнала. Време е да започнеш да живееш отново, момичето ми. Самосъжалението, няма да те доведе доникъде.



Времето се задържа хубаво до рождения ден на Кати Колинс и семействата от съседните стопанства се веселиха от сърце — последният им шанс, преди да настъпи зимата. Тъй като Коледа беше само след две седмици, всички деца получиха подарък. Масите, поставени в хамбара, бяха отрупани с курабии, топки от стафиди и портокалови корички, ябълкови пайове, печено говеждо, картофена супа, гъст сос и сладки картофи. Две печки от ковано желязо отопляваха, защото въпреки че слънцето грееше ярко, въздухът бе остър от декемврийския студ. Фургоните, животните и инструментите бяха изнесени от хамбара за един ден и заместени със сламени бали за сядане и чиста слама по пода за танцуване. Музиката се изпълняваше от две флейти. Възрастните Танцуваха, разговаряха и похапваха, а децата играеха навън на топка, джамини и игра с камшик.

— Това се казва веселба! — възкликна Маги, обръщайки се към Мос Райли, след като бе понесла два пъти това, което той наричаше танцуване.

— Няма друга такава! — Помогна й да докуцука до най-близката бала слама. — Съжалявам за тоя пръст.

— Няма нищо.

— Да ти донеса ли чиния?

— Ти наистина помогна на апетита ми.

Мос се отправи към масите. Маги седеше на сламата и наблюдаваше съседите си как лудуват като телета напролет. Отначало не искаше да идва, но сега се радваше, че се поддаде на настояването на Луиза. Танцът в хамбар в Ню Мексико не можеше да се сравни с баловете в Лондон, които толкова мразеше. Тук хората се събираха, за да се веселят. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, но никой не идваше, за да се фука или да одумва облеклото на съседите си. Клюки обикаляха, но това бяха леки разговори между приятели, които не са се виждали от седмици или месеци. Тези хора бяха прекалено заети да оцелеят в един суров свят, за да се тревожат за дребни маневри в обществото!

Мос се върна с поднос с храна, за да се реваншира за това, че почти беше счупил пръстите на краката й, докато танцуваха. Върху подноса имаше говеждо, картофи и сос.

— Има и пай, като изгълташ това. Само ми свирни, като свършиш, и ще ти донеса.

— Мос, наистина пръстът ми е добре. Мога да ходя.

Изгледа я подозрително.

— Аз и огромните ми крачища. — Лицето му светна. — Ето Луиза. Чудя се дали тя ще иска да танцува.

Маги изпита съжаление към Луиза, докато Мос си пробиваше път през тълпата, за да я хване.

— Сигурно не на това си свикнала — чу глас отстрани. Маги се обърна и се оказа лице в лице с Тод Харли. За първи път в живота си се обърка.

— Защо… Защо…

— Тод Харли — припомни й той.

— Тод. Ъ, да… разбира се, че си спомням.

— Как да можеш да забравиш? — попита я той с кисела усмивка. — В случай че се чудиш какво правя тук, купих двайсет и пет хиляди акра на южната граница на твоята земя. Започвам с мое собствено стадо.

— Аз… Чувам, че се справяш добре — успя да каже тя.

— Няма да отида толкова далеч да кажа, че се справям добре. Още не. Но ще се справя. Поне мога да управлявам ранчото както искам, без да убеждавам първо баща си. Страхувам се, че баща ми няма високо мнение за мен. Никога не е изслушвал идеите ми, но и аз нямам много високо мнение за него.

Маги му се усмихна плахо.

— Имаш ли нещо против, ако седна на твоята бала? — попита я той.

— Не, разбира се, не. Имаш ли нещо против, ако хапвам?

— Давай. Всъщност това говеждо изглежда хубаво. Май ще отида и аз да си взема.

След минути се върна с пълна чиния.

— Маги — продължи той след няколко хапки, — мога ли все още да те наричам Маги?

— Да. Все още се казвам така.

— Маги, тъй като ще сме съседи, а ти имаш всичкото право на света да ме мразиш от дъното на душата си, аз… е, аз исках да видя дали бих могъл да оправя нещата по някакъв начин. Не бих желал да мислиш, че съм имал пръст в заговора на баща ми миналата пролет. — Тод беше красив, както винаги, с изумителните си сини очи и гъстата си вълниста коса. Искреността, изписана на лицето му, отговаряше на съжалението в гласа му. — Аз не съм баща ми, Маги, и не искам никога да приличам на него. Надявам се, ще ми простиш, че позволих да се забъркам в онзи заговор. Бих искал да започнем отначало, ако е възможно.

Топлината в гласа му я притесняваше. Все пак тя бе омъжена жена, а той я гледаше като куче пред сочен кокал. Някога беше флиртувала с него, за да накара Кристофър да ревнува. Без съмнение беше си направил погрешен извод.

— Добре, ние сме съседи — отвърна тя с глас, който се надяваше, че звучи обезкуражаващо. — Не възразявам.

Тод я дари с усмивка, която навярно би свалила гащите на всички дами от Денвър до Санта Фе.

— Предполагам, че това е всичко, за което мога да помоля точно сега. Освен, разбира се, ако не приемеш поканата ми за този танц. — Остави чинията си и й подаде ръка.

Маги гледаше ръката му така, сякаш тя щеше дай ухапе.

Тод можеше да приеме отказа и като знак, че му има зъб. Нямаше, поне не на него. А пък и бяха съседи.

— В последния танц Мое Райли изпонастъпи пръстите ми — извини се тя.

— Обещавам да не докосвам пръстите ти — настоя той. Очите му я предизвикваха да му подаде ръка и да танцува с него.

— Един танц. После ще нападна един от ония пайове.

— Ще ти помогна да го направиш.

Флейтистите изпълняваха ужасно един валс на Щраус. Маги се носеше леко в познатия ритъм на танца. Тод удържа обещанието си и не стъпи нито веднъж на пръстите и. Беше й приятно отново да бъде в мъжки обятия и все пак като че ли танцът не беше съвсем наред. Държеше я не този, когото желаеше. Миризмата, усещането и движенията му не бяха на Кристофър. Тод не беше Кристофър. Тод може и да беше красив, очарователен и да я поглъщаше с поглед, сякаш тя бе най-желаната жена в залата, но вниманието му не предизвикваше ответна реакция нито от тялото й, нито от разума й.

Маги успя да се измъкне елегантно след един танц, като се извини, че жадува за парче пай. Потърси Луиза и я намери да разделя две момчета, които се биеха за някаква топка.

— Луиза! Знаеш ли, че Тод Харли е купил земя на юг точно до нас?

Луиза отпрати хлапаците и се обърна към Маги с леко раздразнение.

— Мос ми спомена преди известно време.

— Защо не ми каза?

— Защото през месеца, откакто си се върнала, едва ли сме имали възможност да говорим за нещо друго, освен за сметки, добитък и училището. Ти целенасочено отклоняваше разговорите само към това, за което искаше да говориш.

— Какво още не си ми казала? — измърмори сърдито Маги.

Луиза се огледа да види дали някой може да ги чуе.

— Тъй като това, изглежда, е нощта за разкрития, може би трябва да ти кажа, че преди известно време при мен се отби един частен детектив и пита за Арнолд Стоун.

— Какво? — Маги почти изпищя.

— Шшшт!

— О, боже! Ти какво каза?

— Казах, че Арнолд Стоун беше чест посетител на „Лейди Лак“ и слаб познат. Какво можех да кажа?

— Какво каза той?

— Нищо, дори не обясни за кого работи. Шерифските хора още не са похлопали на вратата. Така че, предполагам, който и да е разследвал, е стигнал до задънена улица.

Маги въздъхна:

— Трябваше да ми кажеш.

Луиза я погледна с укор.

— Добре. Не е било лесно да се говори с мен. Съжалявам. Но това е важно. Трябваше да ми кажеш.

— За да прекарваш времето си в тревоги за това? Маги, нито ти, нито аз можем да направим нещо. Миналото отсъства и е извън нашия контрол. Не можеш да го оставиш да проваля всеки ден от бъдещето ти. Аз нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в бягство всеки път, когато се спомене името на Арнолд Стоун. И така животът е прекалено кратък. — Тръгна към масите, после се обърна. — Искам малко от онзи пай. Ще ми направиш ли компания?

Маги я последва. Искаше й се да забрави миналото — Арнолд Стоун, Англия и Кристофър Талбът.

Пет дни по-късно Тод Харли се появи на кон в Ранчо дел Рио на посещение по съседски. Донесе подарък за всяка от двете жени — томче с поеми на Байрон за Маги и дантелена кърпичка за Луиза.

— Весела Коледа! — пожела им той, докато разтваряха опаковките на подаръците си.

— Тод, много щедро от твоя страна, но не беше необходимо — възрази Маги.

— Само се опитвам да бъда добър съсед.

Луиза го гледаше с отвращение, Маги — с раздразнение. Но щеше да е ужасно грубо да не покажат поне малко учтивост.

Тод се възхити от промените в къщата на Ранчо дел Рио, когато Маги го разведе набързо.

— Знаете ли, дами — каза той на Маги и Луиза. — Аз предлагах на баща ми да имаме семейства тук, в ранчото. Не намирате ли, че децата и жените имат успокояващо влияние върху поведението на говедарите? Планирам да последвам този пример веднага щом стъпя на краката си. Може би след годишното събиране следващата есен.

Одобри и промените в обзавеждането, като поздрави Маги за въвеждането на битов стил и използването на семпла мебел. Маги разбра, че очаква да получи покана за вечеря, а тя нямаше такова намерение. Не желаеше Харли да се вмъква в живота й.