Тод и Маги ги чакаха вътре в стая, която само с много голямо въображение би могъл да нарече салон.

Кристофър погледна Маги. Като се увери, че е здрава и читава, насочи пялото си внимание към Тод, облегнат с престорено безгрижие на недодяланата полица над камината.

— Добър вечер, Талбът. Радвам се, че успя. — Тод посочи, бутилката на масата. — Налей си уиски.

— Да свършваме с това, Харли.

— Хайде, хайде. И двамата сме светски хора. Няма никаква причина да се държим като ратаи. Ще прекараме вечерта много цивилизовано. Знаеш, че не съм като баща си. Не правя засади на хората и не замислям смъртта им.

— Едва ли считам, че е цивилизовано да отвличаш жена и да я държиш като заложница.

— Сигурен съм, че никого не съм отвлякъл. — Тод се засмя снизходително. — Маги дойде по приятелски да вземе още книги. Аз само разширих поканата, за да я изпратиш до вкъщи. — Отиде до масата и наля уиски в две чаши. — Маги, скъпа, ще се присъединиш ли към нас?

— Не — каза Маги. Тази единствена думичка можеше да заледи уискито в чашите.

Тод поклати глава, като подаваше една от чашите на Кристофър.

— Страхувам се, че жена ти ми е малко сърдита в момента. Но и ти сигурно не си много доволен от мен. И от нея предполагам. Моите съболезнования. Повечето жени са глупачки. Понякога приятни глупачки, но всички имат навика да вкарват човека в беля. Затова не съм се оженил. — Глътна наведнъж алкохола. — Пий, човече! Страхуваш се, че е отрова ли? Обещавам ти, не съм толкова жесток. Дръпна табуретка и седна.

— Давай направо, а? Какво искаш, за да пуснеш Маги?

— Продължаваш да ме мислиш за разбойник — каза Тод с въздишка. — Маги е свободна да си отиде, когато поиска. Ако имаш нещо против присъствието й, можеш да изпратиш един от хората си да я върне вкъщи. Но може да реши, че е забавно да остане.

Кристофър не искаше да изпуска Маги от погледа си, а и изобщо нямаше доверие на Тод.

— Да разбирам ли, че аз не съм свободен да я придружа до дома?

— Разбира се, че можеш. По-късно. Точно сега, надявам се, ще останеш за няколко ръце покер. Всъщност аз настоявам.

— Покерът не е моята игра, Харли.

— Колко жалко. Вие, англичаните, сте толкова скучни. — Ухили се. — Ще те въвеждам в тънкостите на покера, докато играем.

— Не, благодаря.

— Както вече казах, настоявам. — Тод погледна към Маги, после пак към Кристофър. — И, разбира се, тъй като и двамата държим на честта, ще приемем това, което картите покажат.

— Защо да усложняваме нещата с игра на покер, Харли? Имаш Маги. Ако желаеш Ранчо дел Рио толкова много, защо не го поискаш като откуп?

— Все още не ми вярваш, нали? Не съм престъпник, Талбът. Наистина искам земята. Но предпочитам да я спечеля честно, — както баща ми от брат ти. Харесва ми иронията в това. А на теб? Брат ти Стивън губи ранчото от Теодор Харли, а сега ти се готвиш да го загубиш от сина на Теодор Харли.

Сигурен ли си, че ще спечелиш?

— Може би да, може би не. И двамата ще трябва да се помолим на съдбата. — Отиде при масата и взе тесте карти. — Вземи си една табуретка, Талбът. Ще изиграем няколко ръце за нещо толкова несъществено като парите. Само за загрявка. После ще се заловим за работа.

— А ако откажа?

— Не ме карай да постъпвам некавалерски — предупреди Тод с усмивка.

Кристофър погледна към Маги. Лицето й беше бледо и напрегнато. После седна.

— Може би сега ще имаш нужда от това уиски.

Кристофър подозираше, че ще има нужда от много уиски, когато играта свърши. Но нямаше да се унижи да пие с Харли.

— Раздавай.

Играта продължаваше. Нийл Коркоран, Мос Райли и Маги наблюдаваха. Тод имаше нужда от свидетели, за да каже на света, че е спечелил земята на Монтоя съвсем честно. Кристофър загуби сто долара в първите няколко ръце. Доста хазарт беше изиграл през живота си. Дори покер беше играл една вечер в Санта Фе с Дерек Слейтър и приятелите му. Имаше усет за играта, но този път не му идваха карти.

— Готов ли си да играеш истински?

Кристофър прочете самоувереността в очите на другия мъж. Чудеше се дали и брат му Стивън е чувствал същия гняв, когато е стоял срещу Теодор Харли. Не, Стивън е бил пиян. И е започнал играта по своя воля.

— Имам ли избор? — попита Кристофър.

Тод се засмя и раздаде картите.

— Теглим пет карти. Валето открива две точки.

Кристофър взе картите си. Имаше две четворки.

— Откриваш ли? — попита Тод.

— Не.

— И аз. Ново раздаване. — Усмихна се. — Искаш ли ти да раздаваш?

— Кристофър не раздаде нищо по-добро. Даже двойка не му дойде.

— Мой ред е — каза той.

Кристофър избра две двойки — дами и петици. Хвърли един дървен чип за покер на масата.

— А! Да кажем, че всеки твой чип представлява една десета от владението на Монтоя — тази част, която граничи с моята земя. Аз ще наддавам със сто долара.

— Не мислиш ли, че залозите са доста неравностойни? — възрази Кристофър.

Тод сви рамене.

— Дай ми една карта — каза Талбът.

— Аз ще взема две.

Кристофър изтегли тройка: Безполезна.

— Пас.

— Наддавам още сто. Можеш да вдигнеш с още една десета. Това прави около петдесет хиляди акра. — Засмя се. — Можеш да се откажеш.

— Вдигам.

Талбът спечели играта с две двойки. Тод беше заложил три. Забеляза, че безпокойството на противника му расте. Когато Тод беше загубил вече петстотин долара, а той все още имаше земята на Монтоя непокътната, реши да пробва късмета си.

— След като искаш всичко да е честно, мисля, че трябва да видя малко от парите, които залагаш.

Тод се намръщи, а Кристофър почувства лек триумф.

— Не мислите ли, че е повече от честно? — попита той свидетелите.

Даже Нийл Коркоран се съгласи, че искът на Кристофър е повече от честен. В покера никой не тегли кредит, ако няма някаква гаранция…

— Може би трябва да започнеш да залагаш своята земя. Но ти имаш само двадесет и пет хиляди акра, нали така? При сегашния курс около половин чип.

— Добре. Казах ти, че имам намерение да съм съвсем честен. Не съм измамник като баща си. Мой ред е. Теглим пет карти. Няма да откриваме. Вале и двойка за точки.

Кристофър спечели с три дами. Тод мълчеше. Седеше съвсем неподвижен, ако се изключи ритмичното плющене на картите под палеца му.

— Имам още нещо за залагане. Още една ръка. Всичко или нищо.

— Вече загуби всичката си земя и петстотин долара. Какво имаш още?

Лицето на Тод цъфна в усмивка.

— Нийл, Мое, разкарайте се оттук. Нямаме нужда от свидетели за последната ръка. Маги, ти можеш да останеш. Всъщност — моля те.

Когато останаха сами, Тод се усмихна по-широко.

— Както казах, още една ръка. Всичко или нищо.

— Запазих владението на Монтоя, спечелих и твоята земя. Много настояваш играта да бъде честна. Да предположим, че нямам желание да рискувам с една ръка всичко:

— Но ти имаш желание. Или ще имаш. Ще искаш това, което ще сложа на масата.

— Нещо, което струва колкото всичката тази земя?

Тод се засмя.

— Зависи какво значи жена ти за теб. — Стана и влезе в кухнята. Когато се върна, хвърли пакет с документи на масата. — След като хвърли баща ми в затвора, отидох в Денвър и поразпитах малко за сладката Маги. Исках да намеря нещо, което да доказва, че претенциите й за тази земя са фалшиви. Натъкнах се на любопитно съвпадение: Маги не беше разглезена дама, живяла с приятели в Денвър. Била е танцьорка в кръчмата „Лейди Лак“ и напуснала работа много внезапно — един ден след като неин приятел бил убит. Арнолд Стоун. Дължал й пари. Разбира се, съвпадението не доказва нищо. Затова наех частен детектив. — Той потупа купчината документи с пръст. — Имам достатъчно доказателства да обеся малката Маги за убийство. А може, тъй като е жена, само да я затворят. От това, което съм чувал за затворите в тоя край, може да предпочете да я обесят. Аз съм доста привързан към Маги. Затова не съм представил тези доказателства пред съда. Залагам тях срещу земята ти. Ако спечелиш, получаваш земята и доказателствата, а аз ще държа устата си затворена. Ако загубиш, взимам земята. Ако не играеш, Маги отива в затвора.

Кристофър я погледна. Изражението му беше каменно. Маги изгаряше от вина. Самото убийство не беше нейно дело, но сигурно беше виновна за подбудителство.

Кристофър продължаваше да мълчи. Изглежда, преценяваше стойността на земята срещу стойността на жена си. Маги не бе уверена кое ще спечели. Смееше ли да се надява, че е започнала да значи за него повече от земята?

— Спечеля или загубя, Харли, тази купчина документи отива в огъня. А ако издадеш нещо пред съда, няма да намериш място в целия свят, където да се скриеш от мен.

Тод пребледня от тона на Кристофър.

— Нямам никакво желание да видя Маги в затвора. Искам само земята. Ще я взема с нея, ако успея да я получа. Може, след като загубиш, тя да реши да се омъжи за мен.

— Може би. — Кристофър погледна Маги, но тя не успя да разгадае изражението му. — Тя ми е съпруга и ще й бъде много трудно да се отърве от мен. Раздавай проклетите карти.

Маги наблюдаваше играта и водеше борба със себе си. Кристофър беше готов да рискува всичко, за да я запази; тя току-що бе спечелила най-важната победа в живота си. Но се опасяваше, че спечелвайки Кристофър, е разрушила мечтите му.

Бяха раздадени две карти — едната обърната, другата — не.

Картите на Кристофър бяха тройка купи. Тод имаше вале пика.

— Няма нужда да залагаме — каза Кристофър. — Знаем какви са залозите и никой няма да се откаже. Само раздай останалите карти.

Тод раздаде още три обърнати карти.

— Обърни ги.

Обръщаха картите си една по една. Тод обърна дама. Кристофър — петица пика. Тод обърна десетка спатия. Кристофър имаше вале купа. Тод последва с деветка каро. Усмихна се, тъй като очакваше вероятна кента. Кристофър показа десетка купа. Вдигна вежди. Вероятен флош.

Обърнаха последните си карти едновременно. Тод оформи кента си с поп. Кристофър имаше четворка купа. Флош.

Тод пребледня и стисна устни.

— Губиш — заяви Кристофър.

Маги си отдъхна. Заобиколи масата, за да види картите на Тод.

— О, господи! Ти печелиш, Кристофър. — Засмя се. — Спечели!

— Разбира се, че спечелих — каза Кристофър сдържано.

— Не. Не спечели. — В ръката на Тод се появи пистолет. — Аз имах флош, Талбът. Ти изкара кента. Жалко. Ненадейно си обречен.

Маги не се поколеба. Грабна една табуретка и удари Тод отзад. Той се строполи на земята и изпусна пистолета. Кристофър се изправи, взе оръжието и го хвърли далеч.

— Махни се, Маги! — заповяда той.

Тя не се подчини веднага.

— Поне веднъж в живота си ще направиш ли това, което ти казвам?

Маги неохотно се оттегли до стената.

Кристофър стисна юмруци. Ако беше имал капка разум, щеше да задържи пистолета на Тод, но той изпитваше непреодолимото желание да го набие.

— Не би трябвало да е трудно за един англичанин да се бие — подхвърли иронично Харли. — Какво чакаш?

Кристофър вдигна юмруци. Тод нанесе удар с рамо. Талбът отстъпи встрани и го фрасна с юмрук в стомаха.

— О-о! — Харли се сгъна надве, но след секунди се обърна и нападна отново. Удари противника си в челюстта, но коляното на Кристофър улучи слабините му. Тод зави от болка. Графът не му даде време да се съвземе. Кръвта му кипеше. Сграбчи Тод за рамото и го изправи. После го удари с юмрук — веднъж, два пъти. От носа и устата на Харли шуртеше кръв, Кристофър се приготви за още един удар.

— Кристофър! Не мислиш ли, че му стига? Тод, кажи му, че ти стига!

Тод се съгласи със страдалчески глас.

— Кажи му, че никога повече няма да ни безпокоиш!

Той поклати глава нетърпеливо. Навсякъде пръскаше кръв.

Кристофър го пусна.

— Ще бъда великодушен — каза той. — Давам ти една седмица да се разкараш от земята ми заедно с работниците си.

Тод се олюля. Заклатушка се към стената.

— Разбираш ли?

— Да-а…

— Добре, Само да се погрижа за още една работа. — Кристофър взе проклетия пакет доказателства от масата, хвърли го в огъня и го наблюдава, докато изгоря. После гневно изгледа Маги. — Не гледай така самодоволно! Ще си поговоря с теб.

Маги въздъхна и промърмори:

— Каква изненада!

Докато яздеха бавно към къщи, Маги се полюшваше на седлото пред Кристофър. Облегна се на стабилните му гърди, прекалено изтощена, за да говори. Но когато съпругът й отпрати Мос и Клийв напред, за да не слушат, разбра, че е настъпило времето за обяснения.

— Не го убих… точно аз.

— Маги…



— Какво ти направи онзи човек, та беше принудена да го убиеш? — беше първият въпрос на Кристофър.

Тя му разказа, без да пропусне нищо. Кристофър беше единственият човек на света, на когото можеше да повери безопасността на Луиза, както и своята. Когато свърши, графът помълча няколко минути.