Катрин Каултър - Наследницата

— Днес ни е събрала една радостна и свята церемония. Дошли сме, за да съединим пред нашия Бог две от неговите чада — негова светлост Джъстин Морли Девърил, десети баронет Лат, девети виконт Силвърбридж, седми граф Страфорд, и лейди Арабела Илейн Девърил, дъщеря на покойния уважаем граф Страфорд, в най-святата от всички земни връзки.

Бе видял французинът да оправя панталоните си на излизане от плевнята.

Но предишния ден тя го бе целувала, бе му говорила дръзко и се бе притискала към него. Беше му говорила така дръзко, сякаш точно знаеше какво мъжете правят с жените. Исусе, не можеше да понесе тази мисъл!

Арабела обърна глава настрани и погледна към графа. Пожела си той да я погледне, но Джъстин не извръщаше глава. Очите му оставаха впити в лицето на свещеника. Предишната вечер й се бе сторил някак отчужден. Дори се бе държал хладно. Реши, че вероятно целият този шум около сватбата го бе изнервил. А може би се боеше да се приближи до нея, за да не се опита да я прелъсти. Нямаше нищо против отново да й каже колко му е приятен допирът на гърдите й. Този спомен я накара да потръпне. Тази нощ щеше да получи много повече. Не знаеше какво точно се крие зад тези думи, но гореше от нетърпение да разбере.

— Ако някой оттук присъстващите има възражения против съединението на този мъж и тази жена, нека стане и говори сега.

Беше се срещнала с французина в плевнята и му се бе отдала. Хладнокръвно и доброволно му бе изневерила. Искаше му се да убие и двамата, но не го стори. Знаеше какъв е залогът.

Видял бе сламките в косата й, роклята й бе измачкана и освен това тя си бе тананикала. Несъмнено изживяното й бе доставило огромно удоволствие. Отново му се прииска да ги убие. Но нали се бе държала така свободно с него, така отстъпчиво. Очевидно го желаеше, нали?

Лейди Ан почувства как гърлото й се стяга и бързо преглътна. Винаги се бе учудвала на майките, които плачеха на сватбите на дъщерите си, обикновено след като бяха направили всичко възможно, за да уредят тези женитби, включително и многократното купуване на младоженеца. Но не беше в състояние да сдържи сълзите си. Арабела беше толкова красива. Приличаше силно на баща си… и на Джъстин. Но всъщност тя изобщо не приличаше на баща си. Беше мила, със силна воля и упорита. Беше всичко, което една майка можеше да иска от дъщеря си. Още една сълза се търколи по бузата й.

— Очевидно няма никой, който да застане между двама ви — тихо изрече свещеникът. — Да продължим. Милорд, бихте ли повторили след мен: „Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн…“

Стори му се, че ще се задуши. Не, по-добре нея да удуши. Но имаше нещо странно. Арабела нито веднъж не бе погледнала към французина, откакто бе влязла в салона същата сутрин. Беше толкова красива в светлосивата копринена булчинска рокля! Косата й бе прибрана на кок, прихваната с диамантени гребени, които от време на време проблясваха. Няколко дълги плитки се спускаха леко върху белите й рамене.

Защо не поглеждаше към любовника си? Кога ли французинът й бе станал любовник? Първия ден, когато бе пристигнал? Не, едва ли. Очевидно бе изчакала три дни, след което му бе позволила да я има в плевнята. Значи му се отдаваше вече цяла седмица. Цяла седмица!

Беше го направила, след като му бе казала, че ще стане негова жена. Предателството й бе заседнало като жлъч в гърлото му. Трябваше да я отхвърли още в този миг, да каже на всички, че тя е една уличница, която има вярност не повече от една змия. Отвори уста. Не, не можеше да го направи. Не желаеше и не можеше да се откаже от Ившам Аби. Не трябваше да прекъсва линията на Девърилови.

— Аз, Джъстин Морли Девърил, вземам теб, Арабела Илейн за моя законна съпруга…

Гласът му беше тих, но Арабела долови някаква грубост. Вдигна глава с надеждата, че ще каже тези думи към нея, но той не я гледаше. Погледът му бе спрян в някаква точка. Странно! Стори й се, че чува Елзбет да въздиша. Усмихна се на Джъстин, но той пак не погледна към нея. Беше по-висок от баща й. Стана й приятно от това откритие. Но защо не поглеждаше към нея?

Лейди Ан усещаше как проклетите сълзи пълнят очите й. Не ги желаеше, но те продължаваха все така да извират. Единствената й дъщеря се омъжваше. Сега вече щеше да стане истинска жена. Изглеждаше толкова красива. Така силно приличаше на баща си и на човека, който скоро щеше да й стане съпруг. Тези сиви очи, тази гъста, черна, лъскава коса! Едва ли щеше да стане баба на някое русокосо и синеоко момченце или момиченце, които да приличат на нея.

Джъстин беше мъж, заслужаващ възхищение — силен, хубав, добре сложен — с една дума мъж, когото Арабела лесно щеше да обикне. Стоеше така изправен и се владееше толкова добре, докато повтаряше брачната клетва. През последните пет години бе знаел, че ще се ожени за Арабела. Никога не се бе отричал от обещанието си и никога не се бе колебал, поне доколкото знаеше лейди Ан. Съпругът й не й бе споменавал дали Джъстин е поставял под въпрос решението му. Чудеше се дали сега, когато денят бе настъпил, младият мъж все още таеше някакви съмнения. Не, не бе възможно. Просто залогът бе твърде голям. Освен това бе видяла как двамата се гледат. Щяха да бъдат щастливи. Не само това. Лейди Ан прикри усмивката си. Онази вечер, когато двете с Елзбет се бяха върнали неочаквано от Талгарт Хол, тя бе видяла в очите му да гори силно желание. Всичко щеше да бъде наред.

— В името на Бога и по неговите закони и заповеди, вие, Арабела Илейн Девърил, повтаряйте след мен…

Елзбет се бе напрегнала да чуе как графът повтаря думите след свещеника. Гласът му беше дълбок, но звучеше някак странно суров. Видя, че Арабела не откъсва очи от него, докато говори, а от устните й не слиза удивена усмивка. Или по-скоро нетърпелива усмивка. Елзбет също се усмихна.

Беше му изневерила. Съвсем преднамерено го бе измамила с онова нещастно дребно френско копеле. Беше му говорила така дръзко, а той бе вярвал в невинността й, в искреността й, в простодушието й. Но не бе имало нищо подобно. Искаше му се да завие от болка. Едва понасяше мъката си.

Арабела произнасяше клетвата си с висок, ясен глас:

— Аз, Арабела Илейн, вземам теб, Джъстин Морли Девърил, за мой законен съпруг, за да те обичам и почитам, и да ти се покорявам…

„Покорявам…“ Мислите на лейди Ан се вкопчиха в тази единствена дума. Твърдоглавата й дъщеря правеше голяма отстъпка от нрава си, давайки тази клетва. Спомни си как самата тя бе изрекла същата клетва към един друг граф Страфорд. Сякаш оттогава бе минал само миг. Гласът и се носеше неуверено и едва доловимо в голямата катедрала. Знаеше, че властният й баща, маркизът на Одъртън би я убил, ако не се омъжеше за човека, когото той й бе избрал.

„Покорявам…“

Бе запратил тази дума към нея още същата вечер, когато тя се бе опитала да се освободи от ръцете му, които я мачкаха като чукове. Беше се покорила, беше се подчинила, а страховете и болката й сами се усилваха от настойчивите му желания. Винаги му се бе подчинявала, защото нямаше друг избор, а когато той не я ругаеше за това, че само лежи пасивно под него, бе отмъщавал на тялото й по други начини. Жестоките му желания превръщаха нощите й в кошмар. Жалко, че баща й не бе умрял преди брака, който й бе наложил насила, а се бе споминал, хвърлен от коня си по време на лов само две седмици, след като тя бе станала графиня Страфорд.

Изглежда, че животът бе низ от съжаления. Бе мразила съпруга си повече, отколкото преди това би повярвала, че е възможно да се мрази човешко същество. Поне й бе дал Арабела. Ако се бе отнасял към дъщеря й с такава омраза, с каквато се бе държал към Елзбет, сигурно щеше да я доведе дотам, че щеше да го убие. Но той бе обожавал Арабела повече от самия живот. Колко странно за един деспот, който бе мечтал за син.

Лейди Ан отново се замисли за Джъстин, който след едно необяснимо колебание тъкмо поставяше на средния пръст на Арабела златна халка.

Тананикаше си. Ясно чуваше в главата си гласа й — нежен, самодоволен. Пееше си, когато бе излязла от плевника. Продължаваше да си тананика, дори когато чистеше сламките от косата си. Пееше си даже когато оправяше роклята си. Спомняше си ясно как се наведе и махна една сламка от обувката си. Невярна кучка!

— С властта, дадена ми от църквата на Англия, ви обявявам за мъж и жена.

Свещеникът се усмихна широко. Погледна младата двойка и прошепна в ухото на графа:

— Вие сте невероятно щастлив човек, милорд. Лейди Арабела е изключително красива. Вече можете да целунете булката.

Графът стисна зъби. Трябваше да погледне към нея. Тя беше негова жена. Завинаги! Насили се да наведе глава и леко докосна устните й. Господи, тя беше нежна, влажна, нетърпелива. Уличница! Гадеше му се от ослепителното сияние на лицето й. Бе се опитала да задържи устните си допрени до неговите, а когато той се бе отдръпнал, му се бе усмихнала палаво. Джъстин побърза да обърне глава и се втренчи в златния кръст над лявото рамо на свещеника.

Лейди Ан се улови, че се моли Джъстин да бъде нежен с Арабела. Мисълта я накара да се усмихне. Целия следобед се бе суетила около дъщеря си. Бе й показвала частите на облеклото, на които до този момент девойката почти не бе обръщала внимание. Беше й се карала, че не стои мирна, докато прислужницата се занимаваше с косата й. Накрая бе решила, че е време да изпълни своето задължение като майка. Нервно нареди на прислужницата да ги остави сами и започна:

— Любов моя, довечера ще бъде първата ти брачна нощ. Трябва да знаеш, че ще настъпят някои промени. Имам предвид, че Джъстин ще бъде твой съпруг, а това означава много неща. Например…

Арабела я бе прекъснала със смях:

— Мамо, да не би да имаш предвид неминуемата загуба на девствеността ми?

— Арабела!

— Виж, мамо, съжалявам, че те шокирах, но татко още преди време ми описа детайлно целия този… процес, въпреки че, ако трябва да бъда точна, татко го нарече съчетаване. Не се боя, мамо. Напротив, не мога да се сетя за нищо по-приятно от правенето на любов с Джъстин. Мисля, че той е много добър в това. Не си ли съгласна? Един мъж трябва да добие опит и… хмм… умения още преди сватбата. Мислиш ли, че ще го разочаровам? О, Боже, знам съвсем малко или почти нищо за това как наистина става. Може би ще ми дадеш съвет какво да направя, за да го накарам да повярва, че го смятам за… хмм… красив и че изобщо не ме страх от него?

Лейди Ан не знаеше нищо такова. Един мъж красив? Може би наистина бе такъв, но тя винаги се бе страхувала, така че бе стискала очи колкото може по-силно. Красив мъж! Никога не се бе замисляла над такава възможност. Може би… Остана безмълвна, загледана в дъщеря си. Не можеше да й помогне със знания. Значи баща й й бе казал всичко? А беше ли й казал, че мъжете са диви и брутални, и изобщо не ги е еня за болката на жената? Не, очевидно не беше. Само й бе описал процеса. Копеле! Само по себе си това бе достатъчно отвратително. Всъщност може би трябваше самата тя да помисли повече по този въпрос. Представи си доктор Брениън и се изчерви като залез пред буря.

— Мамо, добре ли си? О, разбирам. Сигурно мислиш, че не би трябвало да зная всичко това. Кълна ти се, че не съм паднала жена, но ми се струва извънредно глупаво жените да не се наслаждават на правенето на любов. Знам, че на много момичета им се втълпява, че това е само едно неприятно задължение. Е, мисля, че те заслужават някой досаден грозник в леглото си. Знам, че с татко сте били различни. Сигурна съм, че ние с Джъстин също ще бъдем различни. Ще ни бъде добре заедно. А сега престани да се безпокоиш. Обичам те, мамо. Не се тревожи за мен.

— Сигурна ли си, че няма нищо, което бих могла да ти кажа? — Лейди Ан й се искаше да потъне вдън земя, но се стараеше да се държи нормално. Боже, колко го мразеше, мразеше до дъното на душата си! Арабела искрено вярваше, че баща й бе обичал майка й! Мислеше, че той й бе дал наслада в леглото! Мили Боже, каква пародия само бе бракът им! А тя бе жертвата в него.

— Не, мамо, но ти ми изглеждаш много бледа. Поне вече не се червиш. Не се притеснявай за мен. Знаеш, че те обичам и че ми е много приятно да се грижиш за мен. — Арабела отново прегърна майка си и я притисна силно. Лейди Ан не можеше да се отърве от усещането, че двете бяха разменили ролите си.