Джъстин проследи погледа й до нощното шкафче, досети се, че пистолетът е скрит в чекмеджето, и се спря. Арабела сви ръце в юмруци, а лицето й пребледня. За миг си представи една друга картина — Арабела, облечена в красива нощница, усмихната и без капка страх. От първата им брачна нощ сякаш бе изминала цяла вечност.

— Тази вечер оръжието няма да ти трябва, Арабела — изрече той с равен глас. — Просто дойдох да ти пожелая лека нощ. Беше великолепна домакиня. Мисля, че вечерта мина успешно.

— Благодаря. Съгласна съм с теб — отвърна тя. Остана неподвижна, докато той не излезе от стаята и не затвори вратата зад себе си.



Дъждът биеше по стъклата и се стелеше като пелена над редиците розови храсти. Арабела въздъхна раздразнено заради принудителното бездействие и продължи да търси по рафтовете на библиотеката нещо подходящо за четене през следобедните часове. Колко странно бе, именно тя, любимата дъщеря на граф Страфорд, да се промъква плахо из къщата и да отбягва останалите й обитатели. Дори доктор Брениън, който щеше да дойде по-късно следобед, се бе присъединил към числото на тези, чиито проницателни погледи я караха да се чувства натрапник в собствения си дом.

— О, по дяволите, ама че глупава работа!

Грабна първата попаднала й книга. Чак когато отиде в графската спалня, разбра, че е взела томче с пиеси на френския писател Мирабо. Тъй като френският й беше също тъй плачевен като свиренето й на пиано, четенето се оказа приятно като треска, забита в пръста. След известно време книгата падна в скута й и главата й клюмна.

Не беше сигурна какво я събуди. Може би страха й, че графът ще влезе в стаята и ще я открие? Нещо все пак я бе накарало да застане нащрек.

Погледна към осветената част на стаята и с известно смущение видя прегърбената фигура на Жозет, прислужницата на Елзбет. Старицата се насочи към „Танцът на смъртта“, бързо я огледа и започна да опипва с възлестите си ръце издълбаните в дървото фигури.

Арабела стана от креслото си, излезе от сянката и попита:

— Жозет, какво правиш тук?

Старицата отскочи от резбата и бързешком отпусна ръце до тялото си. Гледаше вцепенена от ужас към младата графиня, а гърлото й беше така пресъхнало от страх, че от устата й излязоха само няколко нечленоразделни звука.

— Хайде, Жозет, кажи ми какво толкова интересно има в „Танцът на смъртта“? Трябваше само да ме попиташ, ако си искала да го разгледаш. А това определено не е оправдание да се промъкваш по този начин — намръщи се младата жена. Самата тя изведнъж се почувства объркана от смутеното и виновно изражение на старата жена.

— Простете ми, милейди — успя най-накрая да прошепне Жозет. — Аз само исках… исках да…

— Какво искаше? — подкани я Арабела, като наклони глава настрани.

Божичко, старицата изглеждаше така, сякаш страшният ухилен скелет от резбата всеки миг ще протегне ръце и ще я стисне за гърлото. Ама че странна история!

Старата жена зачупи ръце пред съсухрените си гърди.

— О, милейди, нямах друг избор. Принудиха ме да го направя. Да, принудиха ме! — Млъкна и извърна очи нагоре. А след това, преди да успее да й зададе друг въпрос, побягна като луда от стаята.

Арабела не се опита да я спре. Погледна към затворената врата, чудейки се какво ли, по дяволите, бе искала да каже старицата. След това отиде при „Танцът на смъртта“ и продължително се вгледа в гротескните фигури. Прекара леко пръсти по повърхността на резбата. Както винаги скелетът крещеше безмълвните си заповеди на демоничните си слуги. Резбата изглеждаше така, както винаги. Арабела остана още миг пред паното, след това сви рамене, обърна се и се върна в тъмния си ъгъл.

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Арабела тихо се промъкна в съседната стая. Халатът й беше небрежно пристегнат в кръста, а черната й коса падаше свободно над гърба й. Безшумно се доближи до леглото на графа.

— Джъстин, Джъстин, събуди се! — настойчиво го разтърси за рамото тя.

Той отвори очи и се надигна.

— Какво? А, Арабела! — в миг се разсъни. Чертите й едва се различаваха в сумрачната светлина на зората.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Жозет, прислужницата на Елзбет! Мъртва е! Току-що я открих при стълбището: Мисля, че си е счупила врата.

— Мили Боже! — Джъстин отметна завивката си, без дори да се замисли, че е гол, и нетърпеливо я подкани: — Хайде, по-бързо ми подай халата.

Арабела му подаде брокатения халат и погледът й неволно се насочи към тялото му. Наистина имаше хубаво тяло: едро, мускулесто, гърдите, слабините му бяха покрити с черни косми. Тя отстъпи назад, засрамена от себе си. Дали той бе забелязал, че го гледа?

Графът не обърна никакво внимание на паниката й. Облече се и тръгна към вратата, като подхвърли безцеремонно през рамо:

— Хайде, не стой там, а ела с мен, Бела. В края на краищата сама дойде при мен, нали?

— При теб, разбира се. При кого другиго бих могла да отида? — Това беше самата истина. Наложи й се да побърза, за да се изравни с него. — Не можах да заспя и бях тръгнала към библиотеката да си налея глътка бренди.

— Слава Богу, че слугите още спят и не са разбрали какво се е случило.

Щом наближиха стълбището, тя изостана. Джъстин се приведе над сгърченото тяло на старицата. Миг по-късно се изправи и кимна.

— Права си. Вратът й е счупен. Освен това е почти напълно вкочанена. Мъртва е от доста време. — Замълча, погледна нагоре към стълбите, после обратно към безформеното тяло. Смръщи вежди и остана така замислен.

— Какво мислиш, Джъстин? — попита го Арабела.

— Всъщност в момента не съм напълно сигурен какво точно мисля — бавно отвърна той. След това добави: — Нека първо се заемем с най-важните неща. Донеси ми едно одеяло да я завием. Ще отнеса тялото в задния салон. След това ще изпратя да извикат доктор Брениън.



Доктор Брениън пристигна след час със загрижено изражение на лицето, тъй като слугата не бе успял да му каже нищо конкретно.

След огледа на тялото той с благодарност прие да изпие чаша горещо кафе в Кадифената стая.

— Има няколко счупени кости, но както правилно сте предположили, смъртта е настъпила вследствие на счупване на врата по време на падането й по стълбите. Наистина жалко — въздъхна той. — Трудно е да си представи човек, че я няма. Та тя е в Англия от повече от двайсет години! Знаете, била е прислужница на Магдален. Освен това се грижеше за Елзбет още от раждането й. Смъртта й сигурно доста ще разстрои девойката. Събудихте ли майка си? — обърна се той към Арабела. — Предлагам Ан да съобщи на сестра ви. Аз ще остана и ще й дам успокоително, ако се наложи. Ех, горката Елзбет!



Лейди Ан остана с момичето през по-голямата част от деня. Появи се само за малко за обяд.

— Нямах представа, че братовчедка ми толкова ще се разстрои от смъртта на една слугиня — заяви Жервез, докато си взимаше от печената шунка.

— Жозет беше като майка за Елзбет — побърза да поясни лейди Ан. — Цял живот са били близки. Щях да се изненадам, ако не се бе натъжила. Но мисля, че бедното дете е вече малко по-добре.

Арабела погледна към французина, учудена от безсърдечието му. А той, сякаш почувствал всеобщото неодобрение на всички на масата, разпери извинително ръце и додаде:

— Лейди Ан, моля ви да ми простите неуместните думи. Сигурно се дължи на факта, че англичаните взимат подобни неща присърце, за разлика от французите. Права сте, разбира се. Напълно разбирам чувствата на братовчедка си. Наистина нелепа случайност.

Графът стана рязко и хвърли салфетката до чинията си.

— Пол, бихте ли ме придружили до библиотеката? Необходими са някои последни приготовления. Майсторът на ковчези ще дойде всеки момент.

След това кимна на двете жени и излезе от трапезарията.



Майсторът на ковчези си тръгна късно следобед. Тялото на Жозет беше натоварено на катафалката му. Арабела необяснимо защо изпита желание да види заминаването й. Графът също излезе пред големите врати на парадния вход и мълчаливо застана до нея.

— Господи, как мразя смъртта! — изрече тя с дрезгав глас. — Виж само — посочи катафалката, която отнасяше тялото на Жозет, — прилича на предвестник на смъртта с тези черни пердета на прозорците и черните пера на конете. Виж и мен. Цялата съм облечена в цвета на смъртта — горчиво добави. — Самата аз съм едно доказателство, че смъртта е непобедима. Всички ние сме едно нищо. О, Господи, защо трябва да губим от живота си хората, които обичаме?!

Графът погледна внимателно бледото й, напрегнато лице и тихо каза:

— Въпросът ти е една от основните теми на философите. Но дори техните отговори са само предположения, повечето от които напълно абсурдни. За нещастие страданието винаги остава за живите, защото онези, които сме обичали, са вече отвъд всяка болка. Мисълта, че съществуваме само миг във вечния живот на природата, е мъчителна. Ето че сега аз започнах да говоря глупости. Бела, защо не подариш всичките си черни рокли на кюрето? В края на краищата любовта и спомените към баща ти са в теб и не зависят от някаква рокля. Нужно ли е да следваш глупавите ограничения на обществото?

— Знаеш ли — бавно отвърна тя, — татко винаги е мразил черното. — Обърна се с намерение да отиде в стаята си, но в същия момент си спомни за странното посещение на Жозет в графската спалня предния ден, Спря и пак се извърна към съпруга си: — Джъстин, сетих се нещо. Може би не е нищо особено и е без значение, но вчера следобед Жозет беше при „Танцът на смъртта“. Бях задрямала в голямото кресло в ъгъла и тя не ме видя. Когато й се обадих, изглеждаше ужасно изплашена. Питах я какво прави там, но тя не можа да ми отговори нищо смислено. Опитах се по-настойчиво да разбера нещо, но тя хукна да бяга така, сякаш я беше подгонил самият дявол.

— Какво точно ти каза?

— Успя да смутолеви нещо неясно, че е била принудена да влезе в стаята. Както ти казах, нищо не можах да й разбера. Поведението й ми се стори доста странно. Навярно умът й е бил толкова объркан, че си е помислила, че Магдален е още жива и е в графската спалня. — Замълча и поклати глава.

— Има ли още нещо?

— Чудех се защо ли Жозет се е разхождала посред нощ без свещ в ръка?

Джъстин неочаквано си припомни една знойна нощ в Португалия. Той заедно с още неколцина войници дебнеха в горичката край едно селце. Внезапно долови някаква опасност. Накара другарите си да се хвърлят по корем на земята тъкмо в момента, в който над главите им затрещяха изстрели. Сега почувства опасността по същия начин — разбира се, не под формата на промъкващи се главорези, но все пак някаква опасност. Реши, че е по-добре да не споделя с Арабела предчувствията си. Отвърна й шеговито, без да се замисля:

— Може би Жозет е била тръгнала на среща с таен любовник. Затова свещта е щяла да я намери сама.

Арабела се отдръпна, сякаш я бяха ударили. Вина и срам изпълниха очите й. И горчивина. Убеждението му, че му е изневерила, отново издигна стена между тях.

— Арабела, почакай. Не исках да кажа… По дяволите! — извика той, ядосан на самия себе си, но тя вече си бе отишла.



— Представяш ли си, Бела, нашият безбрад виконт случайно, повтарям ти, случайно бил наблизо до татко, докато пътувал за Брайтън. Мама веднага започнала да се суети покрай него. Татко обаче, благословени да са думите му, се отнесъл доста безцеремонно с него. Разбира се, единствената причина за поведението му е била подаграта му, но във всеки случай мама била направо бясна. Как само му се кара, че бил провалил шансовете ми да ми сложат оковите.

Сюзан Талгарт подръпна юздите на кобилата си и я потупа по шията.

— А когато му казах, че щом Арабела Девърил си е намерила граф, значи аз със сигурност ще хвана херцог, татко започна да се смее толкова силно, че стана морав.

Арабела погледна замислено към приятелката си.

— Знаеш ли, Сюз, шегата наистина е страхотна, но не мисля, че е разумно да…

— Господи, Бела, какво ти става? Толкова си се променила, откакто се омъжи. Станала си твърде тиха. Аз се старая да те развличам, а ти сякаш гледаш през мен. За какво говориш? Какво, по дяволите, не е разумно?

— Всъщност не мисля, че съм се променила. Само дето… не, това не ти влиза в работата. Ще ти кажа какво не е разумно. А то е възпитаването на момичетата в глупавата вяра, че някакъв си специален мъж ще стане техен съпруг. Ето това е истинска глупост.

— Внимавай какво говориш, Бела. Това са думи на една разочарована жена. Мама наистина се опита да ме възпита по този начин, но ти ме познаваш. Щом един мъж е глупак, значи си е такъв. Знаеш ли, понякога си мисля, че не аз, а ти си по-голяма романтичка от двете ни. Струва ми се, че си се надявала да срещнеш голямата любов, нали? — Мълчанието на приятелката й я накара да избухне в смях. Тя шляпна с юздите лъскавата кафява шия на кобилата си Блубел и подвикна през рамо: — Почти стигнахме Сейнт Едмъндс. Накарай Луцифер да се размърда. Толкова е красиво тук! Хайде да разгледаме развалините.