Не отидоха да гледат развалините. Сюзан се настани грациозно на тревиста могилка в сянката на един голям бряст, потупа мястото до себе си и продължи мисълта си:

— Не, аз никога не бих повярвала в голямата любов. Напротив, струва ми се абсурдно съществуването на подобно нещо, особено след като години наред съм наблюдавала родителите си. Всъщност — смръщи се леко тя — любовта навярно е само за обикновените хора, защото не съм забелязвала такова чувство сред семействата от нашата класа. Предполагам, че все пак е приятно да я има. Мислиш ли, че това е възможно?

— Нямах представа, че си такава циничка, Сюз — отвърна приятелката й. — Може би наистина си права, защото момичетата като нас се женят за онзи, за когото им кажат. Точно както направих аз — подчиних се на заповедта на баща си, макар той вече да беше мъртъв.

Приглади гънките на синия си костюм за езда. Колко приятно й беше да прибере всичките онези черни рокли!

Сюзан проследи движението й и поклати глава.

— Харесва ми роклята ти. Аз също не обичам черното. Майка ми ще припадне, щом те види, но няма да й обръщаш внимание. А сега кажи ми пак, циничка ли съм? Не, не съм, Бела, просто съм реалистка. Моят херцог несъмнено ще е прехвърлил четиридесетте, ще е склонен към напълняване и често ще играе комар в Карлтън Хаус. Но в замяна на това ще бъда ваше височество, ще имам безчет слуги, които да изпълняват всеки мой каприз, и ще се наслаждавам на всичко, което е предвидено за наслада. Като например превъзходни блюда с омари и шампанско.

— Значи ти наистина не вярваш, че можеш да обикнеш човека, за когото ще се омъжиш? — попита Арабела с такъв нещастен вид, сякаш думите й присядаха в гърлото.

— Ти ли задаваш този въпрос, Арабела? А, ето че забравих хубавия ти мъж. Той е красив, спор няма. Освен това е очарователен и… хмм… властен, но в смисъл, че иска да те защитава. Може би си допадате един на друг. Това би било хубаво. Смятам, че имаш късмет да се омъжиш за такъв човек. Той има брадичка и няма подагра. Освен това е умен. В Лондон не видях много като него. Всъщност предполагам, че баща ти специално го е подбрал за теб. Ако изборът беше оставен на теб, ти определено можеше да попаднеш на много по-лош кандидат. А доколкото те познавам, ако горкият човечец не можеше да язди като шампион, ти щеше направо да го сравниш със земята.

— Да, идеята беше на баща ми. По-скоро заповедта му — отвърна Арабела, загледана в развалините. — Аз нямах право на избор. Виждаш ли, не можех да напусна Ившам Аби.

— Колко странно! — отбеляза след малко Сюзан. — Когато бяхме деца, не можех да си те представя като омъжена дама. Ти винаги се държеше така самоуверено. Спокойно можеше да минеш за мъж, ако не беше толкова красива. Баща ми все ми повтаряше да не ти се оставям да ме караш да правим пакости. Казваше, че е трябвало да се родиш момче, защото баща ти само поощрявал лудориите ти. Все се чудеше защо не е лейди Ан тази, която се грижи за теб. Но всеки път, когато сумтеше и се оплакваше от теб, в очите му виждах възхищението му.

— Спомням си доста случаи, когато точно ти си ме вкарвала в беля — възрази Арабела. — Що се отнася до мнението ти, че нямало да се омъжа, намирам го за доста странно. Че какво друго би могла да направи една жена? Да бъда като онази глупачка Станхоуп или като леля ми Гренхилд? Не, ние сме предопределени за брак. А що се отнася до самоувереността и силата ми… — замълча, подбирайки внимателно думите си — може би сега за мен щеше да бъде по-добре, ако бях по-отстъпчива и податлива.

— А, стигнахме пак до твоя съпруг. Смятам, че двамата със съпруга ти се борите за надмощие на волите, Бела. За мен е очевидно, че въпреки целия ти кураж и предишните ти думи ти просто не следваш елементарната женска мъдрост.

— Женската мъдрост ли? Все едно че говориш за стара циганка, която вари любовна отвара. За какво говориш, по дяволите?

Закачливите искрици в очите на Сюзан изчезнаха и тя изведнъж стана сериозна.

— Ще ти кажа, Бела. Ти имаш силен характер, но това просто не е женски характер. Не, не ме прекъсвай тъкмо когато наближавам същината. Никога не съм те виждала да се отказваш от нещо, дори да ти е неприятно. Винаги си била пряма, честна и вярна, а тези черти са все добродетели, които би трябвало да има един джентълмен. И ето тук ти е проблемът. Господата си мислят, че си играем игрички дори когато сме напълно честни. А когато случаят ни принуди да не бъдем напълно честни, те не могат да направят разлика. Защо в такъв случай да ги разочароваме, мила моя приятелко?

— Много неща изприказва, Сюзан, и не съм сигурна, че напълно разбрах какво искаш да ми кажеш. Аз съм честна, както повечето жени, макар за мъжете това да няма значение. Това ли искаше да кажеш?

— Горе-долу.

Арабела въздъхна, откъсна стръкче трева и започна да го дъвче.

— Поканих те да пояздиш с мен, за да ме развеселиш. Навярно знаеш, че Елзбет е много потисната, откакто почина Жозет, прислужницата й. Очаквах малко съчувствие от теб. А ти критикуваш характера ми.

Приятелката й също въздъхна и стисна устни.

— Виждам, че цялата ми мъдрост ще иде нахалост. Ще ти кажа истината, Бела. Мисля, че си същата отвеяна романтичка като Елзбет.

Арабела я погледна изненадано.

— Хайде, Сюз, обясни ми какво искаше да кажеш. Смяташ, че Елзбет е романтичка? Ама че абсурд! Тя е невинна като дете, въпреки ме е на двайсет и една години. Сигурна съм, че дори насън не се сеща за тези неща.

— Горката Арабела! Елзбет просто се преструва, макар изобщо да не е така добра като теб. Не си ли забелязала как поглъща всяка дума на конта? Готова съм да се закълна, че е доста хлътнала по младия французин. Той не й ли е братовчед?

— Да, братовчед й е. Майката на Елзбет му е леля. Но наистина, Сюз…

Сюзан протегна ръце.

— О, Бела, как може да си толкова сляпа? Скъпата ти сестра изобщо не е невинно дете. Казвам ти, че е хвърлила око на братовчед си. Снощи случайно я погледнах, докато той играеше вист с теб. Знаеш ли само каква омраза имаше в очите й, Бела! Омраза и ревност от теб, и всичко това само защото той се държеше като французин.

„Елзбет и Жервез? Не е възможно. Но почакай Арабела, спомни си нещо. Не се ли е случвало често и двамата да отсъстват по цял ден? Не ти ли се стори на самата теб, че Елзбет е станала по-уверена, по-сигурна в себе си? И разговаря някак напълно свободно с Жервез.“

— О, Господи! — възкликна тя и скочи на крака. „Джъстин смята, че французинът е мой любовник. Не можах да го разбера. Не му дадох никакъв отговор. Възможно ли е наистина Елзбет, моята срамежлива, несигурна Елзбет да е любовница на братовчед си?“

Сюзан се изправи до Арабела. Тя гледаше със стъклен поглед, което й действаше доста изнервящо. Девойката сграбчи ръката й и я разтърси.

— Бела, какво ти стана? Може би греша. Нали ме познаваш, все говоря и не винаги мисля, преди да кажа нещо.

Арабела погледна приятелката си и каза бавно:

— Не, мисля, че наистина си права. Била съм сляпа за това, което става край мен. Платих скъпо за слепотата си. А също и Джъстин. Но как ли е разбрал? Защо е сметнал, че съм аз? Беше толкова сигурен, сякаш наистина ме е видял, но това не е възможно, нали? — добави и стисна силно камшика. — Трябва веднага да се върна в Ившам Аби, Сюзан. Трябва да обмисля някои неща. О, Господи, толкова много има за казване и толкова много за научаване! Чуй ме, Сюз. Моля те, запази казаното в тайна. Благодаря ти, че го сподели с мен. Благодаря ти от все сърце!

Арабела се метна на гърба на Луцифер и го пришпори, преди приятелката й да успее да се опомни.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Графът гледаше замислено писмото от приятеля си от военното министерство лорд Мортън. Джек определено бе провел успешна операция въпреки строгия контрол на французите над континента. Прочете отново няколкото реда, след това накъса писмото на парчета и го хвърли върху цепениците в камината. Запали една кибритена клечка и я поднесе към хартията, която в миг лумна в оранжеви пламъци.

Тъкмо смяташе да излиза от библиотеката, когато се появи лейди Ан.

— Скъпи Джъстин, толкова се радвам, че успях да ви видя, преди да сте излязъл, защото искам да поговоря с вас.

Разстроеното лице на лейди Ан накара графът да застане нащрек.

— Всъщност смятах да тръгвам за Талгарт Хол, но мога да ви отделя няколко минути — каза той. — Заповядайте, седнете.

Жената седна и потупа мястото до себе си.

— Нямам намерение да засягам неудобни въпроси, така че можете да се успокоите. Джъстин, става дума за Елзбет.

— За Елзбет? Всички решения, свързани с бъдещето й, са безспорно във ваша власт, Ан — побърза да отвърне Джъстин, след което кръстоса крака и нетърпеливо я зачака да продължи.

Тя почувства, че повече не може да продължава с преструвките.

— Много добре. Елзбет е моя грижа и честно казано, не ме интересува какво мислите за нея. — Пое дълбоко дъх. — Знам, че нямате особено високо мнение за Жервез дьо Трекаси. Аз също, както и доктор Брениън. Просто не му вярвам, това е. Не ме интересува поведението му. Има обаче нещо нередно. Той не е такъв, за какъвто се представя. Не одобрявам свободното му държание с Елзбет и Арабела. Знам, че дъщеря ми направо го мрази. Но най-много ме учудва това, че той все още е тук. Защо просто не го помолите да напусне Ившам Аби. Не е нужно да го убивате, както доктор Брениън смута, че искате да направите.

Джъстин я изгледа продължително, а после каза нещо, което я накара да примигне:

— Какво ви кара да мислите, че Арабела го мрази? Мразя е силна дума, Ан.

След всичко казано явно продължаваше да мисли само за Арабела.

— Знам, че е така, защото виждам, че той не само я отвращава, но я и плаши. Мисля, че тя се страхува да не би той да ви наговори лъжи за нея. Случило ли се е нещо подобно?

— Не.

— Но би могъл да го направи. Поне Арабела мисли така. Не знам обаче какво ли Арабела си мисли, че той може да ви каже.

— Тя ли ви каза това?

— Всъщност не. Но аз съм нейна майка. Разбирам я много добре. Струва ми се странно, но Елзбет го харесва много. Вече няколко пъти, когато той говори, тя застава на негова страна. Не ви ли се струва странно?

— Че Елзбет защитава братовчед си? Може би не е чак толкова странно. Те са първи братовчеди. Тя е едно впечатлително младо момиче и…

— Може би, но не забравяйте, че е три години по-голяма от Арабела.

— Така е, но тя е в пълно неведение за много страни на живота. Може би за нея той е нещо като герой?

— Защо го мразите, Джъстин?

Младият мъж стана и отиде до бюфета. Наля си малко бренди и го изпи на един дъх.

— Оставете този въпрос, Ан — рече. — Просто забравете за него. Няма да ме разберете, а и става дума за нещо, за което не мога да разговарям с вас.

— О, напротив. Разбирам ви напълно и одобрявам дискретността ви, но искам да ви кажа, че грешите. По някакъв начин сте стигнали до извода, че Арабела и французинът са любовници.

Знаеше си, че ще стигнат до този въпрос. Явно Арабела се бе разплакала на рамото на майка си и я бе пратила да се намеси. Трябваше да го предположи.

— Дъщеря ви ли сподели това с вас, Ан? — попита я остро. — А каза ли ви, че до такава степен не е искала да се омъжи за мен, че го е взела за любовник още преди сватбата ни? Призна ли ви, че нашето не е брак, а пародия? Тя ли ви помоли да използвате въздействието си върху мен?

— Чуйте ме внимателно, Джъстин. Арабела ме отбягва толкова, колкото и вас. Тя е нещастна. Освен това знам, че през първата брачна нощ сте я наранили. На сутринта видях разкъсаната нощница и кръвта по чаршафите. Тя не ми е казвала, не е помолила да се намеся! Да не сте си изгубили ума? Арабела да моли някого!

— Съжалявам. Наистина молбите не са в характера й, но в замяна на това в него има много други неща. Сигурно сте сляпа за тях само защото ви е дъщеря.

— За какво съжалявате? Съжалявате, защото научих, че сте наранили дъщеря ми?

— Просто съжалявам, че всичко се случи по този начин. — Исусе, искаше му се да се махне.

— Чуйте ме, глупак такъв! Мога да бъда всичко друго, но не и сляпа, когато става въпрос за дъщеря ми. Какво искате да кажете с това, че в характера й имало много други неща? Кажете ми, Джъстин.

— Много добре. Тя заслужава всичко, което е получила, Ан. Моля ви, оставете тази тема. Между нас с Арабела вече се случиха много неща, но почти нищо от това, което наистина е нужно. Не можете да направите нищо. Достатъчно е да се каже, че тя му е любовница. А що се отнася до Жервез дьо Трекаси, ами, ще видим. Не искам да го оставя да си иде просто така. Пол е напълно прав. Бих го убил с удоволствие. Не просто да го застрелям, а ей така, с голи ръце. Но не, ще го оставя да постои още. Винаги съм смятал, че ако видите змия наоколо, по-добре е да я държите под око, а не да я оставите да се изплъзне, само за да се върне и да ви ухапе в гръб.