Искаше му се да й каже, че е напълно възможно да го намрази. Но това също не беше сигурно. Всичко беше странно и непривично. Нищо не беше както трябва да бъде. Освен тях двамата, мислено добави той и целуна Ан по носа. Не, ето това беше също нещо непривично.

Помогна й да се облече. Намери това за много приятно. Двамата излязоха заедно от къщата.



Лейди Ан пристигна в Ившам Аби доста късно, така че едва й остана време да се преоблече за вечеря.

— След малко ще дойда при теб. Пол — прошепна тя. После се обърна към иконома: — Крупър, кажи на готвачката, че доктор Брениън ще остане с нас за вечеря.

— Да, милейди — кимна той. Не беше сляп. Господарката му изглеждаше по-красива от всякога и това се дължеше изцяло на доктор Брениън.

Крупър подаде на госта чаша шери и го погледна изпитателно. Макар докторът да не беше аристократ, той си оставаше изискан джентълмен. Тръгна по покритите с каменни плочи стълби към кухнята и се замисли. За пръв път виждаше лейди Ан толкова сияеща. Вярно, че беше съвсем наскоро след смъртта на негова светлост, но имаше ли значение? Лейди Арабела беше задомена за новия граф, а животът беше твърде кратък, за да се занимават с подобни подробности. Крупър приглади рядката си сива коса и се зачуди дали лейди Ан и доктор Брениън ще останат да живеят в Ившам Аби, след като се оженят.



Ако лейди Ан не беше така извънмерно щастлива, тя със сигурност щеше да почувства скритото напрежение на масата. В края на вечерята Пол сгъна салфетката си.

Той покашля се и се изправи.

— Джъстин, — заяви той с ясен глас. — бих искал да направя едно съобщение, преди дамите да са се оттеглили.

Графът вдигна глава, погледна лейди Ан и се усмихна. Кимна утвърдително на доктор Брениън. Арабела ги погледна нехайно. Единственото й желание беше час по-скоро да напусне трапезарията и да бъде по-далеч от Джъстин.

Доктор Брениън отново се изкашля.

— Лейди Ан ми оказа честта да приеме предложението ми за брак. Ще се венчаем при първа възможност, но, разбира се, ще живеем тихо, докато не измине едната година траур.

Графът стана бързо и вдигна чаша.

— Поздравления. Пол! Не е голяма изненада, но все пак събитието е радостно. Предлагам да вдигнем тост за доктор Брениън и лейди Ан. Нека им пожелаем дълъг живот и щастие.

Арабела седеше като вкаменена. Не била голяма изненада ли? Майка й и доктор Брениън? Не, не беше възможно, просто не беше възможно. Та баща й току-що беше умрял. Тялото му още гниеше в някакво разрушено село в Португалия, а майка й кроеше планове да се омъжи за друг човек. Не можеше да понесе тази мисъл.

Гневът се надигна в гърдите й. Погледна майка си от другата страна на масата и с едва сдържана ярост забеляза блясъка в очите й и розовите петна на бузите й. Майка й беше една проститутка.

— Арабела! Тостът, скъпа.

Тя обърна глава към графа. Нейният съпруг. Мъжът, който я мразеше. Мъжът, който щеше да я наказва през остатъка от живота й за нещо, което не беше извършила. Долови заповедта в гласа му. За Бога, та той одобряваше този брак! Погледна към Елзбет и Жервез. Видя ги като едно същество. Тъмните очи и коса на Елзбет се сливаха в едно подобие на чертите на Жервез, сякаш нарисувани с четката на един и същ художник. Сякаш я гледаха с един чифт бадемови очи, с едни и съши мисли, от едно и също тяло. Не, не беше възможно. Жервез и Елзбет? Че кой друг? Сюзан определено имаше право. Бяха любовници.

Реакцията им на съобщението на доктор Брениън беше само лека изненада и нищо повече. Само тя ли единствена не се беше досетила?

— Арабела, дете мое, добре ли си? — дочу нежния загрижен глас на майка си. А нямаше ли и една нотка на молба? Дали не търсеше одобрение от дъщеря си? Дали не търсеше прошка за изневярата си? Колко изненадан от мълчанието й изглеждаше доктор Брениън! А дали наистина беше изненадан? Той със сигурност знаеше колко много й липсва баща й, колко го бе обичала. Значи той също я бе предал. Двамата я бяха предали. Нея и баща й. Дали не бяха любовници от години? Дали само не бяха чакали баща й да тръгне нанякъде, за да се вмъкнат в леглото му?

— Арабела!

Отново графът! Този път в гласа му имаше укор. Но той я укоряваше още от сватбата им. Как би могла да очаква от него да види истината, да разбере какво бяха направили майка й и доктор Брениън?

Арабела бавно се изправи и стисна ръба на масата с такава сила, че пръстите й побеляха. Чувстваше се смазана от тежестта на собственото си неведение, смазана от предателството им. Толкова много измени и изневери, помисли си тя. Само тя беше невинна. Но не и те.

Гласът й прозвуча като падащ есенен лист, а гърбът й не беше по-прав от този на смазано животно.

— Да, майко, добре съм. Тост ли споменахте, милорд? Съжалявам, но… виждате ли, нямам какво да кажа. — Замаяна видя как графът гневно скача от стола си. Обърна се и се втурна навън.

Джъстин хвърли салфетката си върху масата.

— Пол, Ан, не й обръщайте внимание. Ако обичате, кафето ви очаква в Кадифената стая. Моля да ме извините, но се налага да поговоря с жена си.

Лицето на лейди Ан беше пребледняло. Устните й се бяха събрали в една тънка черта. Видя яростта в очите на графа. О, Господи, трябваше да защити Арабела от гнева му! Тя стана с мъка от стола си и протегна ръка към графа.

— Джъстин, почакайте. Не е нужно да се безпокоите, за нея беше голям удар. Сигурно знаете колко много обичаше баща си. Не, моля ви…

Но той вече беше излязъл от трапезарията.

Доктор Брениън застана до нея и стисна ръката й.

— Точно от това се боях — каза тихо, така че да чуе само тя. — Знаеш, че Арабела не е особено щастлива. Предполагам, че е търсила опора в спомените за баща си, за да преодолее трудностите с Джъстин. Моля те, Ан, не позволявай на думите й да те наранят, защото тя не целеше това. В нея има толкова много гняв и болка. Хайде, нека отидем в Кадифената стая и да се опитаме да се държим естествено, поне заради Елзбет. Що се отнася до французина, за него ще бъде най-добре, ако си тръгне още в този миг, но едва ли ще го стори. Хайде, ела, любима.

— Колко съм глупава! Трябваше да се досетя каква ще бъде реакцията на Арабела — тъжно рече лейди Ан. — Предполагам, че не съм се замислила достатъчно. Много съм искала да получа своето щастие.

Жервез беше толкова изненадан от избухването на Арабела, че се задоволи само да кимне мълчаливо. После хвана Елзбет под ръка и двамата тръгнаха след лейди Ан и доктор Брениън. Тъкмо минаваха покрай слугите с каменни лица, които бяха чули всичко, когато братовчедка му неочаквано се освободи от ръката му и спря.

— О, Жервез, какво ще правим сега? — почти през сълзи попита тя.

Не можеше да я остави да плаче пред лейди Ан и доктор Брениън. Хвана ръцете й и ги стисна почти до болка.

— Чуй ме, Елзбет! Както вече ти казах, тези подробности са без значение. Ще измисля някакъв план. Не се безпокой. Хайде, стегни се. Не плачи. Не прави сцени като сестра си. Ти си възпитана и любезна и можеш да се владееш.

— Да, Жервез, да, ще се опитам — подсмъркна тя и избърса очи с ръка. — А поведението на Арабела наистина беше ужасно. Защо постъпи така? Баща ни не беше любвеобилен човек. А мен направо мразеше. Е, добре, обичаше Арабела, но все пак как можа да се държи така ужасно с майка си?



Джъстин излезе в големия вестибюл и се насочи направо към стълбището. Взимаше стъпалата по две-три наведнъж и беше вече стигнал до площадката на стълбището, когато Крупър осъзна накъде е тръгнал. Махна с ръка към графа, който беше с гръб към него. Отговор не последва, така че той само поклати глава и се върна на поста си край парадния вход. Просто не можеше да извика след негова светлост. Подобно нещо никога не беше правено, поне в Ившам Аби.

Гневът на графа беше очевиден дори за Грейс, прислужницата на Арабела, която предвидливо отскочи от пътя му в мига, в който видя лицето му. По дяволите, как бе посмяла да нанесе на майка си такъв удар? Нямаше ли очи, за да види чувствата на лейди Ан, които тя не криеше? Щеше да я удуши, само да я откриеше.

Опита се да отвори вратата на спалнята. Беше заключена, както и предполагаше. Това само усили гнева му. Втурна се към съседната стая. Слугата му Грубс залитна назад от изненада.

— Какво има, милорд? Какво се е случило?

Джъстин дори не го погледна и само миг по-късно стоеше насред графската спалня. Понечи да извика името й, но видя, че стаята е пуста.

— Проклятие! — изруга той тихо, завъртя се и тръгна обратно по стълбите. — Крупър, виждал ли си нейна светлост?

— Да, милорд — отвърна той.

— Е? Къде е тя, по дяволите?

— Нейна светлост излезе от къщата, милорд. Много бързо, бих казал.

— По дяволите, човече, защо не ми каза преди малко?

— Простете волността ми, милорд, но ваша светлост беше вече почти горе, когато забелязах присъствието ви.

— Ама че глупости — почти изкрещя графът и изтича покрай иконома.

Дори не му хрумна мисълта просто да я остави да се върне, когато пожелае. Мислено изброи любимите й места — развалините на стария манастир, езерото с рибките, може би гробницата на Девърилови. По някаква причина той реши, че тя едва ли е отишла на някое от обичайните места. Арабела се опитваше да избяга — от Ившам Аби, от майка си, но преди всичко да избяга от самия него.

Луцифер! Готов бе да заложи всичките си пари, че тя препуска с жребеца си.

Втурна се към конюшнята. Пристигна тъкмо навреме, за да види как Арабела изчезва в нощта, възседнала по мъжки препускащия кон.

— Джеймс! — извика той.

Кльощавият главен коняр надникна от вратата на конюшнята и очите му се ококориха при вида на побеснелия му господар.

— Оседлай ми коня, Джеймс. Побързай.

Графът пресмяташе преднината, която Арабела имаше пред него. Дорестият му жребец беше добре обучен и имаше арабска кръв. Но проклетият Луцифер имаше сили за десет коня и беше бърз като вятър. Сигурно тя щеше да е в съседното графство, преди той самият да е успял да излезе на пътя.

— Побързай, Джеймс! — Искаше му се да я удуши.

Искаше му се да й крещи, докато не я накара да признае, че е сбъркала. Отчаяно искаше да я накара да признае грешката си, да му се извини, да му каже, че съжалява и че през останалата част от живота си ще се постарае да поправи стореното.

Освен това искаше да я види, просто да я види и да й каже, че я разбира. Поклати глава, учуден от самия себе си. Променяше се. Беше започнал да се успокоява. Беше дори готов да й прости. Искаше да убие французина, но не и нея. Не Арабела. Не можеше сам себе си да разбере, но беше факт.

Е, по дяволите!

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Тънкият полумесец на луната едва осветяваше черния път. Графът препускаше, привел глава до лъскавата шия на коня.

В сумрака край него прелитаха огради, небоядисани дървени постройки, разорани от коловози тесни пътища. Джъстин беше сигурен, че Арабела ще остане на главния път. Убеден беше, че тя не би искала нищо да забавя бягството й.

Отново си спомни как тя избухна при съобщението на доктор Брениън. Да, можеше да я разбере, но това не смекчаваше гнева му.

В първия миг не повярва на очите си. Ако не й беше толкова ядосан, вероятно щеше да се разсмее с глас. Арабела вървеше по средата на пътя, облечена в дълга вечерна рокля, и водеше за юздите куцащия Луцифер.

Джъстин опъна юздите на жребеца си и го спря точно до нея. Тя също спря и го погледна мрачно.

— Е, мадам, виждам, че е дошъл краят на веселото ти бягство. — Той скочи от седлото и застана пред нея.

Арабела сякаш не забелязваше гнева му и иронията в думите му.

— Да — отвърна тя, без да поглежда към него. — Едната подкова на Луцифер падна. Трябва да кажа на Джеймс. Ама че глупава работа — да му падне подковата. Не мислиш ли, че би трябвало да е по-добре подкован?

— Да, аз също ще поговоря с него. — Графът млъкна и се намръщи. Не такава насока на разговора бе очаквал. — Сигурно си разочарована от такъв прозаичен край на необмисленото си бягство. Я се погледни само! Облечена си във вечерна рокля и се разхождаш по пътя с проклетия си кон. Не ти ли хрумна, че може да попаднеш на лоши хора? Не се ли сети, че можеха да те нападнат? Щяха да потрият ръце само ако те бяха видели. Красива и богата жена сама на пътя посред нощ. Сигурно биха си помислили, че са умрели и са отишли в рая.

— Не — каза тя най-накрая, без да го поглежда. — Изобщо не съм помисляла, че има разбойници. Казваш, че тук имало лоши хора? Мисля, че лоши хора има навсякъде. Има ли значение къде са те? Милорд, защо не се върнеш в Ившам Аби? Тук няма нищо за теб. Нищичко.

Графът не отговори, а продължи да върви мълчаливо до нея. Изражението на лицето му беше толкова заплашително, че би трябвало Арабела да се разтрепери от страх. Войниците му се свиваха уплашено, щом зърнеха намръщената му физиономия. Но тя не се страхуваше. От една страна, това го объркваше, но, от друга — го караше да се възхищава от куража й.