Арабела се размърда на седлото и погледна през рамо към дома си. Ившам Аби се извисяваше гордо в омарата на утринната светлина, а изпечените му от слънцето червени тухлени стени се издигаха нагоре в неизброимо множество от комини и покриви. Имаше четиридесет покрива; сама ги беше преброила. Когато беше осемгодишна беше заявила това свое аритметично достижение на баща си с такъв жар, че той я бе погледнал сепнато, а после бе избухнал в сърдечен смях и я бе прегърнал с такава сила, че тя носи синини чак до деня на Архангел Михаил.

Колко отдавна беше това! А сега нямаше нищо. Нищичко, освен тези четирийсет покрива, които щяха да останат още дълги години след смъртта й.

Бяха погребали празен ковчег в мраморната семейна гробница. След като всички жени, с изключение на Арабела, напуснаха гробището, четирима от фермерите на баща й поставиха огромна каменна плоча над ковчега и ковачът се захвана усърдно да чука и дълбае камъка, оставяйки след длетото си в равни редици името на графа, титлите му и годините, които бележеха началото и края на живота му. Празният ковчег почиваше до този на Магдален, първата жена на графа. Видя зейналата дупка от другата страна на бащиния си ковчег, предназначена за майка й, и по гърба й пролазиха ледени тръпки.

Остана неподвижна, студена и корава като мраморната стена зад гърба й, докато най-сетне монотонният ек на чука и длетото на ковача не секна.

Арабела насочи Луцифер извън чакълестия път по тясната пътека, която криволичеше сред гората към малко езерце с рибки, сгушено като кръгъл скъпоценен камък насред зелените дъбове и кестени. Денят беше прекалено топъл за кадифения й костюм за езда. Утринното слънце напичаше плътната черна тъкан и проникваше през долната й риза чак до тялото й. Траурната цялост на дрехите й се нарушаваше само от едно бяло петно покрай шията й. Дори мекотата на тънкия лен, набран покрай гърлото й, я дразнеше.

Арабела се смъкна от мускулестия гръб на Луцифер и завърза юздите му за едно тисово дърво. Не беше си направила труда да го оседлае. Добре помнеше как веднъж, когато беше не повече от дванайсетгодишна, баща й я бе накарал да седне по мъжки на коня и й бе казал, че не иска да рискува да я изгуби, особено като се имало предвид, че за възрастта си е най-добрата ездачка в цялото графство. Страничните седла представлявали смъртоносна клопка. Не би й позволил да тръгне на лов с женско седло. Можела да го използва, докато позира на художника, но само тогава. Или ще язди без седло.

Повдигна полите си над мократа от утринната роса трева и бавно тръгна покрай неподвижните води към другия край на езерото, като внимаваше да не стъпва върху дългите, копринени тръстики. Бяха толкова красиви.

Какво облекчение беше бягството от всички тези облечени в черно гости, с техните сериозни физиономии, които кимаха, кланяха се и изричаха с тихи, скръбни гласове механично заучени фрази на съчувствие. Отново си спомни с учудване грацията, с която майка й се движеше сред тях, облечена в шумящ черен вдовишки воал, естествено по последна мода. Изгледаше неуморна, както обикновено. Само усмивката й може би беше малко пресилена. Лейди Ан винаги бе знаела какво се очаква от нея и бе изпълнявала всяко свое задължение. Единствено Сюзан Талгарт, най-добрата приятелка на Арабела още от ранното й детство, бе я отвела настрани и я бе прегърнала.

Момичето спря за миг, за да послуша печалното квакане на самотна жаба, скрита нейде в гъстите тръстики. Наведе се с надеждата да я зърне и черната й пола леко прошумоля. Вместо жабата зърна само на няколко крачки пред себе си сред тръстиката нещо черно, преливащо в многобройни отсенки на зеленото. Забрави за квакането и смръщила вежди пристъпи бавно и тихо напред.

Внимателно разгърна тръстиката и видя спящ мъж, изтегнат в цял ръст и скръстил ръце под главата си наместо възглавница. Беше без сако с черни панталони, високи мерни ботуши и бяла лепена риза с жабо, разкопчана и широко разтворена около шията му. Вгледа се по-внимателно в лицето на непознатия и рязко се отдръпна, като с мъка сдържа вика си. Сякаш бе погледнала себе си в огледало, така си приличаха с него. Вълнистата му гарвановочерна коса бе подстригана късо над гладкото му чело. Гъстите черни вежди се издигаха в горди арки, а после се спускаха към слепоочията. Устните му бяха пълни, както нейните, а изпъкналите му скули подчертаваха правия му римски нос. Брадичката му придаваше твърд и упорит вид. Беше сигурна, че веждите му се присвиваха в пристъп на гняв. Самата тя имаше трапчинки на бузите. Дали когато се усмихваше, на неговите бузи също се появяваха трапчинки? Не, изглеждаше прекалено сериозен. Всъщност на нея трапчинките също не й подхождаха. Никога не й бе допадало, когато й бяха казвали, че е красива, но сега, гледайки към него, си помисли, че той е може би най-красивият мъж, когото бе виждала.

— Не е възможно да си истински — прошепна тя, все още впила поглед в мъжа, без да престава да се чуди кой е той, макар вътрешно вече да знаеше истината. А след това с осъзнаването на истинската причина за присъствието му дойде гневът.

— Проклето копеле! — изкрещя тя, разтреперана от гняв. — Нищожество! Ставай и се махай от земята ми, преди да съм те застреляла! Разкарай се, преди да съм те нашибала с камшика си!

Изведнъж млъкна, защото се сети, че не носи пистолет. Все едно. Оставаше й камшикът за езда. Стисна го здраво.

Гъстите черни мигли на мъжа се разтвориха бавно и разкриха същите като нейните леко скосени сиви очи. Неговите бяха малко по-тъмни от нейните, както на баща й. Мили Боже, та той беше по-красив дори от баща й!

— Честна дума! — рече мъжът. Не помръдна, а само присви очи срещу блясъка на слънцето, за да види по-добре разгорещеното и яростно лице, надвесено над него. — Кълна се, това е истинска дама! Вижте само тези бели ръце, които не са видели дори ден работа в живота си. Да, без съмнение това е една истинска дама. Но къде ли изчезна кръчмарката, която ми говореше такива груби неща? Която искаше да ме застреля? Която искаше да ме набие с камшик? Несъмнено това е една драматична ситуация, достойна за перото на Друри Лейн.

Говореше добре, като джентълмен, но това бе без значение. Очите й не се откъсваха от лицето му. Имаше дълбока трапчинка на брадичката си, каквато тя нямаше. Освен това лицето му имаше тъмен загар като на пират. Мразеше пиратите. Не, не трябваше да позволява на този мъж да я разгневи.

— Кой пък си ти, по дяволите? — попита тя с такъв високомерен глас, какъвто едва ли някога бе използвал дори баща й.

Мъжът обаче не помръдна. Просто си лежеше, изтегнал се в краката й, също като гущер на припек. Не, вече й се усмихваше, разкрил здравите си бели зъби. Едва сега забеляза, че сивите му очи са изпъстрени с бледозлатисти точици. Странно, нито тя, нито баща й ги имаха. Реши, че изглеждат просташки.

— Винаги ли говорите като повлекана от улицата? — додаде той със спокоен глас, като се надигна на лакти.

Очите му бяха дълбоки и ясни, а в тях се четеше интелигентност, която тя добре познаваше и мразеше.

— Начинът, по който разговарям с хулиганите, които лентяйстват в земите на семейство Девърил, не подлежи на обсъждане с такива като вас. — Тя вдигна камшика и леко плесна по облечената си в черна ръкавица ръка.

— А, веднага ли ще ме бичувате?

— Много е възможно. Зададох ви въпрос, но сега ми се изяснява причината да не ми отговорите. — Загледа се в него и почувства болезнено напрежение в гърдите си. Бяха я възпитавали обаче да се изправя лице в лице с неприятностите, а не да се извръща срамежливо. — Очевидно сте извънбрачно дете — копеле на баща ми. Не е възможно да сте сляп до такава степен, че да не забележите приликата в чертите ни, а аз съм същинско подобие на баща си. — Извърна лице, за да не му позволи да забележи болката й. Да, тя беше одрала кожата на баща си, но не беше от подходящия пол. Бедният й баща не бе имал щастието да се сдобие със син от браковете си. В замяна на това пък имаше копеле. Обърна отново леден поглед към мъжа и изрече сурово: — Чудя се дали има други като вас. Надявам се само, ако има други, да не приличат така много на него, както вие. Винаги съм искала да имам брат, защото, виждате ли, сега родът на баща ми ще се прекъсне. Аз съм жена и по тази причина не съм подходяща да го продължа. Никога не съм смятала това за честно.

— Може да не е честно, но така стоят нещата. А относно думите ви, че съм извънбрачен син на баща ви, защото много приличам на него — струва ми се малко вероятно. Но навярно вие можете по-добре да прецените това. Предполагам обаче, че е много по-вероятно, ако графът има извънбрачни деца, те да имат достатъчно разум да не се появяват тук — излагаше спокойно фактите той, усещайки болката й. Изправи се, без да бърза. Не желаеше тя да се почувства заплашена от него. Така или иначе, скоро и това щеше да се случи.

— Но вие сте тук! — вмъкна тя, като се принуди да вдигне глава, за да го погледне. — Да се продъните в ада дано, дори ръста му сте наследили! Мили Боже, как можахте да дойдете тук точно сега? Нямате ли чувство за чест, за благоприличие? Баща ми е мъртъв и ето ви тук, като се държите така, сякаш тук ви е мястото.

— Поставяте под въпрос честта ми. Бих искал да не го правите.

Арабела почувства силно желание да го шибне с камшика през лицето. Той пристъпи към нея, извисил се така, че скри слънцето от погледа й. Ноздрите й се разшириха, а очите й потъмняха.

— Не го правете, скъпа — каза той с тих и нежен като летен дъжд глас.

— Не съм ви скъпа — заяви тя, ядосана и на него, и на себе си, и отстъпи крачка назад. После присви очи и добави със сарказъм: — Не е нужно да ми казвате защо сте тук. Глупаво е от моя страна, че не се досетих веднага. Копелето на баща ми е дошло, за да присъства на отварянето на завещанието. Нямате повече достойнство от онази квакаща крастава жаба. Надявате се да бъдете признат и да получите част от парите на баща ми? — Трепереше от гняв и от разочарование, че той е толкова голям, по-едър дори от баща й, а тя не е мъж и не може да се пребори с него. А така й се искаше! Искаше й се да го удари. Искаше й се да го стъпче с пета. А на него тя му беше безразлична. Личеше си от спокойствието, с което стана и изтупа листата и тревата, полепнали по панталоните му, а после взе палтото си. Мразеше го и заради това безразличие.

— Да — кимна той. — Тук съм заради завещанието на графа.

— Боже, нямам думи да изразя колко сте отвратителен!

— Каква отрова се лее от тази красива уста — изрече той, докато обличаше палтото си. — Кажете ми, мила госпожо, никой ли мъж още не ви е взимал в ръцете си? Може би, за да ви накара да го изслушате? Не, виждам, че са ви оставили да растете на воля, че са ви позволили да правите каквото пожелаете, без да ви е грижа за другите и за това, което те може би мислят или чувстват. — Пристъпи към нея. — Може би ще успеят да ме убедят да ви науча към известно подчинение. Нуждаете се от опитомяване. А може дори да ви натупам.

Сърцето й се изпълни с радост. Беше я заплашил. Беше толкова вулгарен и недодялан, както бе преценила още в самото начало.

— Само опитай, копеле — извика тя, — и ще видиш на какво е способна една дама!

Арабела отстъпи крачка настрани и махна с ръка към него, подканвайки го да се приближи по-близо до нея. Но той не помръдна. Повдигна вежди, което му придаде още по-високомерен вид, досущ като веждите на баща му, особено когато говореше със студен, безразличен тон на жена си, майката на Арабела. Не, сега не беше време да мисли за това. Без съмнение в тези случаи майка й бе правила нещо, което бе провокирало подобно държание. Беше се случвало много рядко. Просто нищо особено.

— Ако аз съм копеле, тогава вие трябва да сте невъзпитаната дъщеря на някой рибар. Що се отнася до това да се приближа до вас — не виждам какво друго би ми доставило по-голямо удоволствие. Иска ви се да ме ударите с камшика? Препоръчвам ви да премислите внимателно, преди да вдигнете бича към мен. По-едър съм от вас и освен това съм мъж. Предупреждавам ви да внимавате какво правите.

— Много добре съм премислила всичко. Вие сте страхливец.

— Имате късмет, че сте жена — заяви той накрая, а после се разсмя с пълно гърло, което й даде възможност да види, че той също има трапчинки на бузите. — Да — продължи, като я изгледа с оценяващ поглед. Обиждаше я с този мъжки поглед, и то умишлено. — Човек би помислил, че ви се иска да ви издърпам от ръцете този камшик и хубаво да ви натупам с него. Да не сте от онези жени, които обичат по-грубите игри?

— Само се опитайте и ще ви изпратя в ада! — отвърна тя, ядосана, че всъщност вече не контролира положението. Започваше да губи увереност. Не понасяше да бъде по-слабата и това я подразни. Стисна дръжката на камшика с такава сила, че чак пръстите я заболяха.

Не, не биваше да му позволява да я изкара извън кожата.

— Разкарайте се от земята ми — заяви тя с такъв властен глас, какъвто бе използвал баща й в онези случаи, когато други военни го бяха посещавали в Ившам Аби, за да разговарят с него по служебни въпроси.