Катрин Каултър - Наследницата

Що се отнася до Жервез, той бе решил, че всичките англичани са една стока. Беше сметнал, че англичаните са решили да поставят на мястото му дебелия виконт и да му покажат що за глупак е той. Тъкмо се бе включил в играта и ето какво бяха сторили те — обединиха се срещу него, чужденеца от Франция. Дори Елзбет не бе застанала на негова страна. Успя да прикрие разочарованието си, защото го чакаха още много други дела. След като обедът приключи, успя да се настани до Арабела.

— Скъпа графиньо — започна той, — усещам, че не ми обръщате вниманието, което заслужавам. Чувствам се пренебрегнат.

Елзбет и графът едновременно погледнаха към тях. Арабела искаше да го цапардоса право по носа. Какво ли си мислеше Джъстин? Не намери достатъчно кураж да погледне към него.

— Уважаеми конте, знаете, че съм омъжена съвсем отскоро — отвърна му тя. — Мисля, че това ми дава достатъчно основание да не обръщам на другите вниманието, което те заслужават. Аз, разбира се, съжалявам за това, че се чувствате пренебрегнат.

— Може би аз съм този, който не ви обръща достатъчно внимание — каза той. — Както знаете, след два дни трябва да ви напусна. Ако съпругът ви може да се лиши от вас за известно време, ще ми бъде изключително приятно да ми покажете повече от красивите околности на имението си. Моля ви, не отхвърляйте желанието ми.

— Мога да се лиша от нея за известно време, но не го правя доброволно — заяви графът. — Кой ли мъж би го направил доброволно? Ще ви помоля само да се грижите за нея. Тя е същинска скъпоценност за мен.

Какво ставаше тук? Защо й се усмихваше, наричаше я скъпоценна? Защо даде разрешението си на човека, за когото бе сигурен, че е прелъстил жена му? Нямаше никакъв смисъл, освен ако… Арабела пое дълбоко дъх. Сигурно вече я смята за невинна. Дали не се бе досетил, че трябва да е била Елзбет? Единственото й желание беше Джъстин да й повярва и може би то се бе сбъднало.

Не искаше да се разхожда с проклетия французин. По-скоро искаше да го застреля. Усмихна се насила и каза:

— С удоволствие ще ви разведа из околността. Кога желаете да се разходим?

Жервез замълча, сякаш не беше сигурен какво да отговори.

— Трудно решение ме карате да взема, Арабела. Мисля, че бих искал още веднъж да посетя развалините на стария манастир. Няколкото минути, които прекарах там, бяха крайно недостатъчни. Такова романтично място, пълно с духовете на английските ви предци. Искам да се потопя в миналото и да забравя грижите на настоящето.

Арабела реши, че той малко преиграва, но се задоволи само да кимне утвърдително. Уточниха се да се срещнат след половин час.

Не след дълго младата жена слезе във вестибюла, облечена в стара синя муселинена рокля и обута в здрави обуща.

— Виждал ли си негова светлост? — попита тя Крупър.

Той й се усмихна търпеливо.

— Съпругът ви има някаква работа. Каза ми да ви предам, че ще му липсвате… — очите му станаха по-нежни, а Арабела наостри уши — и се надява, че тази вечер ще можете да му отделите малко време.

— О, да! — отвърна тя, готова да се завърти в танцова стъпка. — Ще му отделя колкото време поиска. Благодаря ти, драги Крупър.

— Жалко, че трябва да си губите времето с онзи французин — добави Крупър.

— Съгласна съм с теб. Наистина много жалко.

— Но скоро ще си замине.

— Да, не е ли чудесно?

Тя му се усмихна и излезе на предните стълби. Жервез се появи след няколко минути. Беше облечен елегантно, както обикновено, а хубавото му лице грееше усмихнато в очакване на приятната разходка.

Дори за миг не се поколеба да направи комплимент на момичето, с което щеше да се раздели завинаги само след два дни. Не му костваше нищо, а беше много вероятно да я подтикне да му съдейства с по-голямо желание.

— Колко сте красива, Арабела! От този следобед прекаран с вас ще ми останат множество приятни спомени, към които ще се връщам отново и отново в предстоящите самотни дни.

Дразнеше се от комплиментите му, но се насили да се усмихне. Едва сдържаше нетърпението си. Вървеше до Жервез, но си мислеше за съпруга си и се чудеше какво ли се върти в главата му в този момент. Едва ли щеше да я оскърби отново.

— Какъв чудесен ден, Арабела. Просто идеален за нашата разходка.

— Хмм. Напълно сте прав — отвърна тя и ускори ход.

Развалините на стария манастир се къпеха в изобилната златна светлина на следобедното слънце. Лъчите струяха през трите каменни арки, които все още се извисяваха гордо, а полукръглите им сенки се разстилаха над голяма площ, покрита с начупени каменни отломки.

— Е, Жервез, ето ни тук. Както виждате, старият манастир е бил огромен и се е разпростирал върху целия хълм. Виждате ли колко високи са онези две арки? Само те са останали непокътнати. Останалата част от стените се е срутила почти изцяло.

— При предишното ни посещение не ви разказах за историята на манастира, която не е особено щастлива. Баща ми ми е разказвал, че в продължение на близо четиристотин години манастирът е бил средище на просветата. След това е бил разграбен и опожарен по заповед на крал Хенри. — Жервез изглеждаше очарован от историята, така че Арабела продължи да разказва: — Като дете няколко пъти съм се промъквала в старите помещения, които все още съществуват на това ниво. Виждате ли — посочи към другия край на развалините — онова място, където нападалите камъни са разчистени? Точно под тях се намират тези стаи. Някога са били монашески килии. Казвали са ми, че ако човек стои съвсем тихо в тях, може да чуе как монасите напяват молитвите си.

— О, колко романтично! Елзбет ми спомена за някакъв подземен проход. Нали отдолу има помещения, които са все още запазени?

— Поне четири или пет стаи стоят така, както са били преди седемстотин години. Покрай тях минава единственият незасегнат коридор.

Изглежда, че този факт бе разпалил интереса му, защото очите му блеснаха жадно.

— Трябва да побързаме, Арабела. Искам да видя тези помещения. Никога вече няма да имам тази възможност.

— Влизането вътре не е безопасно, Жервез — поколеба се тя. — Мога да ви покажа някои каменни стени, които са се срутили през последните десет години. Всъщност една от тях падна почти върху мен.

— Не бих посмял да ви подтиквам към какъвто и да бил риск, скъпа Арабела. Настоявам вие да останете навън, в безопасност. Аз ще вляза сам в старите стаи.

Е, по дяволите. Не можеше да го остави да слезе сам долу, въпреки че се надуваше като паун.

— Е, добре, за последен път. Да вървим.

Той изглеждаше поласкан. Арабела обаче не разбираше от какво.

— Ще правя каквото ми кажете — каза той и като се поклони, отстъпи назад и й направи път.

— Следвайте ме и стойте близо до мен — каза му тя през рамо и го поведе надолу.

Заобиколи грамадата от камъни и се насочи към далечния край на развалините. Тук всички големи камъни бяха отместени настрана, за да се запази възможно по-дълго коридорът под тях. През процепите на тавана се процеждаше светлина, която разкъсваше мрака на коридора. Арабела спря до едно място, където големите обли каменни плочи все още обрамчваха входа на стълбището, водещо към по-долния етаж. Надникна вътре.

— Забравих да взема свещи. Вътре е твърде тъмно, за да се оправим без светлина. Съжалявам, конте. — Ох, най-сетне щеше да се отърве от него! Искаше да намери Джъстин. Искаше да го целуне така силно, че дъхът на двама им да спре. Искаше да го попита кога най-сетне бе проумял истината, когато най-накрая бе разбрал, че не му е изневерявала, кога…

Французинът измъкна две свещи и кибрит от джоба на жилетката си.

— Voila, скъпа Арабела. Както виждате, аз съм подготвен за изследователска работа.

Не можеше да повярва. Готова беше да изругае. Взе една свещ от протегнатата му ръка и я поднесе към запалената кибритена клечка.

— Долу е страшно тъмно — каза му тя, след като двамата бяха запалили свещите си. — Внимавайте и вървете бавно.

Тръгнаха бавно надолу по назъбените каменни стъпала, които водеха към подземния коридор. Трепкащата светлина на свещите не успяваше да пробие дълбокия мрак. Арабела прескачаше внимателно падналите камъни. Мислено се молеше Жервез да се спъне и да си счупи врата, но на глас каза:

— Внимавайте къде стъпвате, Жервез. — Тя спря за миг и вдигна свещта над главата си. — Виждате ли, винаги е така — посочи стените. — Винаги са мокри от влага. Не е ли странно да са влажни при яркото слънце, което свети отгоре?

Той покорно пристъпи към стената и прекара пръсти по грапавата мокра повърхност.

— Изумително! Къде са килиите на монасите, Арабела?

Странно, но беше някак припрян и замислен. Нали идеята да разглеждат проклетите развалини беше негова? Дори носеше свещи. Къде ли бе изчезнал ентусиазмът му?

— Точно пред нас коридорът се раздвоява. Дясното разклонение се е срутило още преди години. Всъщност всички помещения са празни. Няма нищо особено за виждане.

— Няма значение — каза той зад нея. — Важна е чудната атмосфера и опасната романтика на развалините. Искам да я усетя как ме пронизва до костите.

Коридорът свърши изведнъж и Арабела вдигна високо свещта си.

— Останал е единствено този коридор. Стаите започват от тази врата и са наредени една след друга. — Тя се промуши през тясната врата в първата килия. — Не се облягайте на касата на вратата. Дъбовите греди едва успяват да задържат камъните на мястото им.

Стояха един до друг в малката каменна стая, а свещите им хвърляха игриви сенки върху влажните стени. Въздухът беше плътен и миришеше на мухъл.

— Надявам се, че преди седемстотин години тук е било по-приятно — каза тя и се наведе да докосне с ръка пясъка, покриващ пода.

— Искам да видя другите килии — рече Жервез и тръгна към следващата врата. — Стойте тук, Арабела. Ще се върна скоро.

Тя кимна. Беше доволна, че не трябваше да го придружава. Всичко изглеждаше толкова мирно, че нямаше нищо против да остане сама. Мъждукащата светлина на свещта му се мярна за кратко в другата стая, после изчезна.

Арабела огледа стаята и си спомни колко голяма й бе изглеждала като дете. Представи си един груб дървен нар до едната стена и може би малка масичка до другата. Едва ли щеше да остане място за нещо друго.

Изведнъж нещо силно избумтя над главата й. После шумът се премести към укрепената с дъбови греди врата. Тя прикри с длан свещта по-близо до себе си и пристъпи напред, но в миг отскочи, защото камъните над вратата се срутиха в краката й.

Едва сдържа писъка си. О, Боже, защо го бе довела тук? Знаеше си, че не е безопасно.

— Жервез? Къде сте? Добре ли сте?

Той не се обади.