— Да, наистина леглото ме чака. О, Елзбет, защо не ме придружиш до стаята ми? Повече от всичко друго искам ти да ме завиеш.

Сестра й я погледна изненадано. Мислеше да говори с Жервез, тъй като той си заминаваше. Искаше й се да го попита какви са му плановете сега, след като вече се знаеше, че мащехата й ще се омъжва за доктор Брениън. Но дори за миг не помисли да откаже на сестра си. С готовност стана и отиде до Арабела.

— Желаем ви лека нощ, господа — рече Арабела. После стисна здраво ръката на Елзбет и безцеремонно я повлече към вратата.

Облече нощницата си, разпусна черната си коса, а сестра й с четка в ръка отброи стоте разресвания.

— Благодаря ти — усмихна й се Арабела и я целуна по бузата. — Радвам се, че дойде с мен. Напоследък не ни остава достатъчно време една за друга. Но скоро ще можем да бъдем повече време заедно. Ще видиш. А сега си лягай, Елзбет. Става късно и виждам, че си изморена.

Почуди се дали да не я проследи, за да е сигурна, че няма да се срещне с Жервез.

Елзбет се прозя и се протегна като най-невинното дете на света.

— Да, ще си лягам. Благодаря ти, Бела, че ми отстъпи Грейс. Направо съм с вързани ръце без Жозет.

Арабела потупа ръката й и каза нежно:

— Знам, Елзбет. Благодаря ти, че дойде с мен.

Арабела се пъхна в леглото си и духна свещта. Знаеше, че Джъстин скоро ще дойде при нея. Толкова много неща имаха да си казват. Но за момента беше сама и имаше възможност да размисли, да подреди множеството факти и полуистини, които бе разкрила.

Вече знаеше почти наизуст съдържанието на писмото на Магдален. Беше го прочела няколко пъти, преди да слезе за вечеря. Що се отнася до самото писмо, то беше надеждно скрито в една от вечерните й обувки. Това скривалище беше напълно сигурно, защото дори Грейс никога не надничаше в обувките й, а се задоволяваше само да избърше праха от тях. Дори това се случваше не по-често от веднъж в месеца.

Изведнъж се сепна и седна. Господи, ама че глупачка беше! Жозет сигурно е знаела всичко това. Че нали тя е трябвало да предаде писмото на Магдален на любовника й Шарл? Тогава слугинята със сигурност е знаела, че Жервез е син на Магдален. Жозет… но сега старицата беше мъртва. Арабела настръхна. Беше си счупила врата при едно трагично падане по стълбите посред нощ, и без свещ със себе си.

Замисли се отново за събитията от изминалия следобед. Беше почти напълно сигурна, че срутването в стария манастир не беше случайност. Но в такъв случай, щом Жервез искаше да я нарани или убие, защо бе отишъл толкова бързо да повика Джъстин на помощ? Каква ли причина можеше да има за всичките си действия? Нищичко не проумяваше.

Поклати глава. Къде ли беше съпругът й? Почувства се така, сякаш се скиташе из лабиринта в Ричмънд Парк, без да знае накъде е изходът. Ключ към изхода от този лабиринт щеше да й даде причината, поради която Жервез изобщо бе дошъл в Ившам Аби.

Баща й несъмнено е знаел за съществуването на Жервез, тъй като той беше син на първата му жена. Сигурно по тази причина не се бе появявал преди смъртта на стария граф. Но дали на баща й не му е било известно нещо друго, нещо, поради което Жервез бе стоял настрана?

Вратата неочаквано се отвори и графът влезе в спалнята. Носеше все същия тъмносин брокатен халат, онзи, в който бе облечен през първата им брачна нощ. Знаеше, че е гол под халата. Пръстите й се свиха конвулсивно. Почувства как я облива гореща вълна. Изведнъж всичко й се стори съвсем просто.

— Жервез никога не ми е бил любовник. Не бях аз, а Елзбет — му каза тя, щом той приближи до леглото.

Графът замръзна на място. Онази картина изникна в ума му така ясно, сякаш я бе видял само преди час. Можеше да различи всеки детайл.

— В деня преди венчавката те видях да излизаш от плевнята и да си тананикаш — бавно рече той. — Излезе само секунди след Жервез, който се измъкна отвътре с вид на джебчия.

— И заради това си помислил, че съм ти изневерила? — Сърцето й биеше така силно, че усещаше пулса му чак в гърлото си. Беше я сметнал за разпътна жена заради едно недоразумение. Искаше й се да скочи и да се нахвърли срещу него. Преглътна мъчително, но не помръдна, а остана да чака.

— Не, имаше и друго. Когато излезе от плевнята, роклята ти беше измачкана. Освен това закопчаваше някакви копчета по дрехите си и се мъчеше да ги пригладиш. Дори се наведе и завърза едната си обувка. Косата ти беше разрошена и беше пълна със сламки. Изглеждаше много доволна от самата себе си.

Арабела запази мълчание. Джъстин се настани на ръба на леглото.

— Не знаех какво да мисля — продължи той. — Французинът излезе от плевнята… Имаше вид на мъж, който току-що е правил любов. Всеки мъж познава добре този вид. Нямаше грешка. Бях напълно сигурен. Исках да убия и себе си, и тебе, загдето ми беше изневерила. А на него исках да му извия врата.

— Значи тогава не си имал никакви съмнения?

— Не, бях сигурен, че знам какво се е случило. Не исках да го повярвам, но бях сигурен. Искаше ми се да умра.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Веднага ли си тръгна оттам?

— Искаш да кажеш, че ако бях останал няколко минути повече, щях да видя Елзбет да излиза от плевнята?

— Да!

Джъстин прекара пръсти през гъстата си черна коса.

— Защо не ми каза?

Тя само го изгледа.

Той се досети какво бе казал току-що и само поклати глава.

— Не, всъщност ти ми каза, нали? Но не спомена за Елзбет.

— Да, казах ти го веднага, щом разбрах в какво ме обвиняваш, но ти не искаше да ме чуеш. Беше ме приел за виновна, без дори да ме изслушаш.

— Да. Така е. Вярвах на това, което видяха очите ми. Изобщо не се съмнявах. Но след това… — Повдигна рамене и погледна Арабела. — После започнах да смятам, че не си съвсем виновна за стореното от теб. Реших, че си се почувствала заловена в капан от завещанието на баща си, по чиято воля ти насила трябваше да се омъжиш за мен. Единственото, което исках от теб, бе да ми кажеш истината. Ти, разбира се, отказваше. Кога научи за Елзбет?

— Докато яздехме със Сюзан. Спомена ми, че ги е видяла как се гледат. Тя ме насочи в правилната посока. Отначало само я гледах недоумяващо. Направо не можах да повярвам — срамежливата Елзбет, толкова нерешителна, направо дете.

— Тя не е дете, щом се е отдала на Жервез.

— Да, но все още е невинна.

— Сега пък я защитаваш.

Арабела кимна. Ако му разкажеше всичко, щеше да излезе наяве, че баща й е убиец. Тази тайна щеше да отнесе в гроба си. Сега вече беше сигурна в това. Джъстин никога не трябваше да го узнае.

— Тя е моя заварена сестра — каза.

Съпругът й се приближи до нея и я вдигна на ръце.

— Това вече не е важно. Искам само да ми простиш. Мили Боже, как само се молех да ми признаеш, че си ми изневерила, а аз като великодушен джентълмен щях да ти простя. Заслужавам да ме набият с камшик.

— Да — отвърна тя. — Но не точно сега. Може би утре самата аз ще се заема с камшика. Или по-добре да изчакам до някой по-шумен спор. Какво ще кажеш?

Той я целуна, съвсем леко, съвсем нежно. Прииска й се да заплаче.

— Сега вече наистина ли ми вярваш? — прошепна тя.

— Да, вярвам ти. Никога вече няма да се усъмня в думите ти.

Той взе в длани лицето й.

— Ти си моя жена и ако ми простиш, можем да започнем отново.

— Много бих искала.

— Ще ми простиш ли?

— Да, налага се. Наистина нямам друг избор.

— За онази първа нощ, Арабела… Ти беше девствена, напълно невинна, толкова щастлива и изпълнена с радостно предусещане, а аз те насилих. Толкова съжалявам. Ще ми дадеш ли още една възможност? Ще ми позволиш ли да те любя? Кълна ти се, че мога да поправя стореното.

Тя си спомни за онази нощ, за унижението, което бе изпитала, припомни си болката и безпомощността.

— Трудно е — каза, а топлият й дъх погали устните му. — Много е трудно. Но те обичам и изглежда, че не мога да го променя. Да, Джъстин, ще ти позволя да ме любиш.

Той я целуна отново и отново, но сега вече изобщо не беше толкова нежен.

А не след дълго тя лежеше по гръб, нощницата й беше на пода. Съпругът й беше над нея, а ръцете му нежно галеха гърдите и корема й.

— Бракът ни не започна много успешно — каза му тя.

— Не, но от този миг нататък ще се постарая да бъде идеален. — Ръката му се плъзна по-надолу и я погали. Арабела стисна устни и го погледна сепнато. Джъстин й се усмихваше, а сивите му очи грееха немирно. — Да — добави той, докато целуваше гърдите й, — погледът ти е съвсем същият, когато си особено доволна от себе си.

Доведе я до оргазъм, преди да е проникнал в нея. Искаше да отнеме страха и колебанията й. Сърцето й препускаше в галоп, неспособно да се успокои след това диво, невероятно силно изживяване. Никога не бе подозирала, че може да съществува подобно удоволствие.

— Беше много приятно, Джъстин — успя да промълви тя след малко.

— Има други неща, които, надявам се, също ще ти харесат.

Той проникна в нея и усети как тя се стяга около него, как мускулите й се напрягат от удоволствие. Потъна още и още навътре. А тя бе неспособна да приеме, че е възможно да съществува нещо подобно, че може да изпита нещо такова.

— Ти си част от мен — каза тя в ухото му, а след това го ухапа по шията. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и притиснаха хълбоците му към нея. — Никога няма да те пусна.

— Да, никога — отвърна той. И се превърна в един подивял човек. Обзет от удоволствие, отметна глава назад и извика.

Тежеше й, но тя не помръдна. Захапа леко рамото му, после го целуна.

— Не беше лошо — рече тя. — Можем да го повторим, а?

Повдигна се на лакти и я погледна.

— Няма да мога — отвърна той. — Аз съм само един мъж, Арабела, а ти ме изцеди.

— Не съм сигурна, че казаното ми харесва.

Джъстин се наведе и я целуна по носа.

— Дай ми малко време и ще го направим отново. — Замълча, а после прошепна: — Прощаваш ли ми, че те нараних? Ще можеш ли изобщо да ми простиш?

Все още беше дълбоко в нея. Тя повдигна нагоре бедра и Джъстин простена.

— Да — каза тя, а той започна да се движи дълбоко в нея. О, колко хубаво беше! Копнееше усещането никога да не спира. Скоро последва ритъма му и двамата забравиха за всичко друго.

Арабела се сгуши под топлата завивка, притисна се плътно до съпруга си и скоро заспа.

Изведнъж усети, че се е озовала отново сред развалините на стария манастир. Камъните се търкаляха и падаха, удряха я по главата, по лицето и раменете. Тя се хвърли по очи, за да избегне острите назъбени камъни. Отчаяно вдигна ръце над главата си. Пръстите й се вкопчиха в нещо чупливо. Усети, че нещо стиска ръцете й и я дърпа със сила напред. Въпреки че покрай нея цареше пълен мрак, тя успя с ужасяваща яснота да види кой я държи тъй безмилостно. Стискаше я костеливата ръка на един скелет. Лишените от плът пръсти се забиваха дълбоко в китките й. Дочу слаб плач, а сетне стон на омраза и болка — шумовете на неизбежната смърт. Скелетът се надигна и изпотрошените зъби заваляха от кухината на устата му. Костите на ръцете му бавно започнаха да се разпадат пред очите й. Главата се търколи назад и с пукот се разтроши на парчета, които се разпиляха по земята. Покрай нея се разнесе адски писък. Почувства как смъртта я обгръща, как сключва костеливите си ръце върху гърлото й и я завива със савана на ужаса.

Арабела се събуди с писък. Ръцете й отчаяно дращеха по чаршафите.

— Арабела, събуди се най-сетне, по дяволите! — чу тя силен вик.

Графът запали една свещ и я вдигна над главата си. Светлината падна върху ухиления скелет от „Танца на смъртта“ и тя се дръпна назад сепнато. Сън и реалност се смесваха. От скелета ли се разнасяха онези писъци? А дали не беше бебешки плач? И безнадеждният плач на една жена? Дали не бе чула гласовете на духовете на Ившам Аби?

— Арабела, събуди се. Ела, любов моя, да те прегърна. Имаше кошмар. Било е само сън. — Притегли я към себе си и започна да я гали по гърба.

Тя пое дъх на пресекулки.

— Сънувах ужасния скелет в развалините на манастира. След това вероятно съм чула гласовете на духовете, но сега вече не съм сигурна дали не са били моите писъци. О, Господи, беше толкова ужасно!

— Аз също чух духовете. — Той погледна към „Танцът на смъртта“. — Не харесвам това нещо. Дали да не заповядам да го качат на тавана?

Арабела кимна утвърдително.

— Джъстин, знаеш ли, може да ти прозвучи странно, но това пано по някакъв начин беше част от съня ми. Не мога да ти обясня точно. Наистина е по-добре да го качим на тавана. Сега вече не означава нищо за никого. — Тя се сгуши до него. — Този следобед бях на косъм от смъртта. Щях да умра, без да съм разбрала почти нищо от живота. Щях да умра, без да те познавам истински като мой съпруг. Благодаря ти, че ме спаси.

— Цялата трепериш. — Той я целуна по слепоочието, после отмести кичур от челото й. — Струва ми се, че се боя да говоря открито с теб. Може би защото съм мъж? Ние, мъжете не говорим открито за нещата, които ни вълнуват. Може да ти прозвучи глупаво, но чуй какво ще ти кажа: ако беше умряла, аз нямаше да го преживея. Ето това е.