— Жервез се опита да ме убие днес. Не, не клати глава. Със сигурност знам, че се е опитал. Камъните се срутиха само в килията, в която бях аз. Той ме помоли да стоя там. Каза, че иска да огледа другите помещения. Защо, Джъстин? Защо би искал да ме убие? Дълго мислих, но не можах да открия нито една причина. Защо Жервез го направи?

Графът мълчеше, но не отпускаше прегръдката си. Пръстите му леко галеха рамото й, наслаждавайки се на мекотата на кожата й.

— Той не е искал да убие теб — каза най-накрая. — Целта му е била да ме накара да напусна Ившам Аби. Знам, че иска да дойде тук, в нашата спалня. В тази стая има нещо скрито, нещо, което той иска. Навярно старата Жозет е знаела какво е то и затова той е убил бедната старица. Не те ли учуди, че държах тази стая заключена? Или пък защо дадох онова глупаво обяснение, че има хлабави дъски от дюшемето и това представлява опасност? Просто исках да го задържа настрана, докато не разбера какво цели.

— Изложих живота ти на опасност, защото исках да хвана в капан онова дребно копеле. Днес едва се сдържах да не извия шията му. Но играта е към края си. Той няма да си тръгне, преди да е опитал за последен път да проникне в тази стая и да намери това, което търси.

— Значи знаеш, че той е убил Жозет.

— Каза го така, сякаш сама вече си се била досетила. Защо не? Нали ти ми подсказа, че старицата не е носела свещ? Да, това е единственото обяснение. Дали не го е заплашила, че ще го издаде? Не знам. Предполагам, че мога да го хвана и да го бия или докато не умре, или докато не ми каже истината защо е дошъл тук.

— Сигурен съм обаче, че ще се опита още веднъж да влезе тук, преди да си тръгне от Ившам Аби. Днес, когато дойде тичешком да ми каже, че си затрупана в стария манастир, аз веднага тръгнах към вратата. Обърнах се и го видях да се изкачва по стълбите. Затрупал те е нарочно, за да ме задържи достатъчно дълго далеч оттук, така че да може да влезе в стаята.

— Да го убием. Още сега.

Джъстин зяпна от изненада и я изгледа недоумяващо. Досега в живота си не беше срещал друга такава жена. После се засмя и я целуна по ухото.

— Възхищавам ти се. Не си някоя разтреперана госпожичка и това ме радва. Острият ти език навярно много пъти ще ме критикува през идните дни. Ти си направо великолепна. А сега ми кажи нещо. Как точно смяташ да убием копелето?

— Можем да го завържем и да го оставим сред развалините на стария манастир, докато не ни каже защо е дошъл тук.

— Идеята ти ми харесва — рече той и стисна леко със зъби ухото й. — Ще му даваме ли вода?

— Вода, да, но без храна. Ще бъде съвсем сам. Ще ходиш при него веднъж на ден и ще му задаваш този въпрос, Ако не пожелае да отговори, ще го оставяш пак там. Предполагам, че най-късно на третия ден иде се пречупи.

— Съжалявам, Бела, но едва ли можем да го направим. Все пак ми харесва идеята ти. Сега да помислим за Елзбет. Какво ще правим с нея?

Арабела преглътна. Трябваше да вземе решение. Но все още не беше готова. Обърна се с лице към него.

— Нека оставим това за после. Прегърни ме пак, Джъстин. Люби ме!

Той я послуша. Пак се превърнаха в две диви и отчаяни същества. А след това, докато слушаше равномерното му, спокойно дишане, тя разбра, че продължава да не знае какво да прави.

Животът не е просто нещо. Толкова много неща в него я отегчаваха, особено след като бе преоткрила съпруга си. Сега единственото й желание бе да прави любов с него, докато не падне в несвяст, а за това щяха да са им нужни поне няколко години. Най-сетне искаше от него всичко. А това, което той й даваше, беше възхитително. Искаше да има този мъж завинаги.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Графът дръпна тежките завеси, които покриваха дългата редица от тесни, високи прозорци в семейната галерия. Избърса с длан тънкия слой прах и си отбеляза да обърне внимание на госпожа Тъкър върху тази занемарена част от къщата. Щеше да бъде по-добре, ако можеше да отвори широко прозорците, но дъждът се бе превърнал в истински порой.

Не беше сигурен дали има друга причина да дойде в семейната галерия, освен че искаше да остане сам. Огледа дългата, тясна стая, чиято ширина едва надхвърляше тази на коридорите на втория етаж. Погледът му се спря на портрета на прачичо му. Старецът гледаше надменно света изпод гъстите си Девърилови вежди, а тъмната му коса беше прикрита от бяла, накъдрена перука. Какъв ли горделивец и развратник е бил, зачуди се графът и не сдържа усмивката си.

Двамата с Арабела бяха заспали дълбоко късно през нощта. Джъстин се бе събудил пръв, но след като целуна жена си, реши, че не трябва да прави любов с нея толкова скоро. Остави я да спи. Готов беше да се обзаложи, че ако Арабела се бе събудила заедно с него, сигурно още щяха да са в леглото.

Не бяха обсъждали повече дали трябва да убият Жервез, тъй като от сутринта я бе видял само веднъж, и то в компанията на лейди Ан и Елзбет. Жалко. Джъстин наистина искаше да убие дребния негодник. Учеше военната стратегия, откакто бе пораснал. Навиците си казваха думата. Никога не убивай врага си, преди да си разбрал какви са целите му. Съвсем просто правило. Съпругата му бе достигнала до същия извод.

Какво да прави?

Едно нещо, което смяташе да направи със сигурност, бе да претърси стаята на французина. Копелето едва ли бе оставило някакви улики, но си струваше да потърси. Ако не откриеше нещо, щеше да му се наложи да изчака, докато той сам не потърси това, за което бе дошъл.

Вдигна глава и видя жена си, застанала под портрета на човек, облечен в старомодна дреха с плисирана яка чак до ушите — някой отдавна мъртъв Девърил от шестнайсети век.

— Любов моя — каза той. Думите излизаха от самата му душа. Никога не ги бе казвал на друга жена. Отиде при нея и я прегърна. — Липсваше ми.

— Защо не ме събуди? — Ръцете й галеха гърба му, а после се спуснаха по-долу. Джъстин пое дъх. — Събудих се, а тебе те нямаше. Исках да те целуна по устата и шията. Исках да те целуна по корема, както снощи. Помниш ли? Каза ми, че ще ти хареса много. — Тя му се усмихна палаво. — Спомням си как пъшкаше, докато не се дръпнах, а тогава въздъхна разочаровано.

Целият трепереше. Поклати глава и каза просто:

— Беше ми трудно да те оставя, но се боях да не те заболи. Снощи го правихме няколко пъти, а още не си привикнала. Ако исках да говоря невъзпитано, щях да кажа, че те яздих, докато не рухна от умора под мен.

— Чудя се — додаде тя замислено, като докосна с показалец трапчинката на брадата му, — дали не мога аз да яздя теб? Възможно ли е? Дали ще ни е приятно?

Очите му се премрежиха. Дишането му се учести. Извърна глава към стената. Отчаяно я желаеше. Неочаквано Арабела избухна в смях. Явно знаеше какво му беше причинила, макар да не разбираше как го бе постигнала. Още същата вечер Джъстин щеше да й обясни как може да го язди.

— Довечера — успя да отвърне той. — Ще оставим този урок за довечера. Искам само да ти кажа нещо. Ако тази сутрин бях останал при теб, сигурно щяхме да го направим отново. Не исках да нараня жена си. Почини си днес и може би довечера… да, довечера и нито миг по-късно. Стана сериозен без никакъв преход. Погали лицето й. Това любимо лице! — Все още ли ми прощаваш, Арабела?

Тя повдигна глава и го погледна внимателно. Въпросът беше толкова сериозен, колкото можеше да бъде самият живот. После отвърна:

— Ти си моята друга половина. Ти си част от мен и ако аз не ти простя, значи не прощавам на самата себе си. Да, прощавам ти. Дори стигнах до извода, че двамата с теб си приличаме толкова много, че ако те бях видяла да излизаш от плевнята, следван от друга жена, самата аз щяха да си извадя същото заключение. Щях да направя първата ти брачна нощ истинско страдание, така както ти постъпи с мен. Но това вече е минало. Започнахме всичко отначало. — Надигна се на пръсти и го целуна по устата.

— Разтвори си устните.

Тя го послуша. Езикът му се плъзна между устните й.

— Джъстин! — прошепна Арабела и го целуна по-дълбоко, а езикът й докосна неговия. — Знаеш ли, милорд, може би изобщо няма да ме заболи.

Той се разсмя, а после изпъшка. Бавно я отдръпна от себе си. Чувстваше, че е по-твърд от скала. Исусе, направо не можеше да повярва, че тази жена му действа толкова силно! Изкашля се, но гласът му си остана все пак дрезгав.

— Довечера, не по-рано. Тук аз командвам. Знам най-добре какво да правим. Все още си невежа по някои въпроси, но, надявам се, не за дълго. А сега ми се подчини. Дръж ръцете си настрана от мен или поне над кръста. Искаш ли да разгледаме заедно предците си?



— Днес следобед искам да вземеш Жервез със себе си — каза графът на жена си, докато се разхождаха в градината. — А също и Елзбет. Даже и Сюзан, ако успееш да я намериш. Искам да претърся спалнята му и трябва да съм сигурен, че няма да ме свари вътре. Ако ме завари там, ще трябва да го убия и тогава няма да разберем за какво е дошъл в Ившам Аби.

Това, което Арабела знаеше за Жервез и Елзбет, изгаряше гърлото й. Изгаряше я дълбоко, но верността към баща й и към сестра й беше по-силна.

— Добре — кимна тя. — Ще се опитам да доведа Сюзан. Тя сигурно ще бъде изключително доволна да се отърве за малко от горкия лорд Грейборн. Веднага ще изпратя някой слуга с бележка до нея. Няма да посмее да ми откаже. Знаеш ли, мисля си, че при малко късмет лорд Грейборн ще предпочете Елзбет. Сюзан ще ми е много задължена, ако й помогна това да стане. — Тя му отправи сияйна усмивка.

Как само му се искаше да я почувства върху себе си, с извит на дъга гръб и отметната назад глава. Джъстин пое дълбоко дъх.

— Добре — каза той. — Ти си красива, коравосърдечна и лоялна. Изобщо ти си най-прекрасната жена, която един мъж може да желае.

— Мисли му, ако някога го забравиш — подхвърли тя и леко го удари с юмрук в корема, после бързо го целуна по устните, отстъпи назад и изсвири по момчешки.

Интересно как ли щеше да засвири, щом веднъж разбереше какво е да го язди. Той й се усмихна безсрамно.

Не се наложи да изпращат бележка на Сюзан. Чу се шум от колела на каляска по алеята. Обърнаха се и видяха фамилната карета на Талгартови да спира пред входа на Ившам Аби. Джъстин се изненада за миг, щом видя от каретата да излиза първо лейди Талгарт, последвана от дъщеря си. Лейди Талгарт слезе и погледна с недоверие към небето, макар дъждът да бе престанал. Очевидно не вярваше много на времето. Нито пък той.

— Как мислиш, дали лейди Талгарт не е решила да прости на Ан за брака й с Пол? — попита той жена си. — Все пак бих предпочел да остане на твърда позиция. Винаги съм имал особена слабост към бъбривите лелки. Не ми се иска да променям мнението си.

Арабела се засмя. Двамата се отправиха да поздравят гостите си. Джъстин изостави жена си, за да целуне ръка на хубавата Сюзан.

— Каква смелост, госпожице Талгарт! Да тръгнете в такова лошо време! Дъждът все пак престана — тъкмо навреме за посещението ви. Въпреки това се страхувам да не би времето да се развали отново. Надявам се, че не ни носите лоши вести?

Девойката се усмихна, погледна изненадано към Арабела и отвърна:

— Не, милорд. Мама и аз сме тук с една страхотна новина. Нали, мамо?

Лейди Талгарт я погледна така, сякаш току-що бе глътнала гъсеница, и кисело се усмихна. Ан влезе и двете си размениха набързо обичайните любезности.

— А — възкликна гостенката, — ето го и чаят! Не виждам обаче никакъв лимонов кейк.

— Ще изпратя Крупър да провери дали не е останало малко — отвърна лейди Ан, като прикри усмивката си.

— Мамо — обади се Сюзан, — тъкмо казвах на графа, че не носим лоши вести. Всъщност — добави тя, като погледна към Арабела — дошли сме да ви отправим една покана.

Лейди Талгарт се задави с чая си. Ан внимателно потупа широкия й гръб, който днес беше покрит с морав брокат.

— Да — повтори девойката, — една покана.

— Любопитно! Покана, казвате, госпожице Талгарт? Е, хайде, говорете. Сигурен съм, че нито аз, нито Арабела бихме ви разочаровали. Е, може би Арабела е в състояние да го направи. Знаете, че единственото, което иска тя, е моята компания. Може би, ако сте много любезна и настойчива, тя ще даде съгласието си на поканата ви.

— А, значи така стоят нещата?

На графа не му хареса блясъкът в хубавите очи на Сюзан Талгарт. Кокетката изобщо не беше глупава.

— Да — потвърди той и махна един конец от ръкава си, — така е. Аз съм нов човек. Що се отнася до жена ми, кой ли би могъл да каже? Решението й за мен е загадка, която би ме измъчвала до края на дните ми. Та, каква е поканата ви?

— Колко жалко, че не ви срещнах преди нея, милорд!

— Сюзан! — намеси се Аурелия. — Говори по въпроса. Погледни само скъпата си майка! Искам да отправя поканата, но не мога да взема думата от теб.

— Винаги съм смятал, че кавгите започват от вас, госпожице Талгарт.