Лейди Крюи все още гледаше към лейди Ан.

— Ще ти кажа нещо, скъпа — изрече тя. — За пръв път от близо двайсет години насам намирам в майка ти нещо друго, освен невероятната й миловидност и хубавите черти, което да заслужава възхищение. Най-сетне тя показа характер и дух, достойни за красотата й. — Лейди Крюи замълча, после добави съвсем тихо: — Баща ти беше много силен и изключително властен човек, който никога не би приел една жена да постави под въпрос мнението му. Да, майка ти най-сетне може да покаже самата себе си.

Арабела, която продължаваше да се опитва да държи Жервез под око, се задоволи да й отговори кратко.

— Да, мадам.

Лейди Крюи изтълкува неправилно отговора й.

— Е, Арабела, нали си вече омъжена жена? Имах предвид, че ми беше много чудно как майка ти е успяла да оцелее през тези деветнайсет години и въпреки това е запазила младежкия си вид. Може би Господ в безкрайната си мъдрост възнаграждава невинните.

Сега вече лейди Крюи напълно привлече вниманието й. Обърна се към възрастната дама и я погледна с разбиране, което нямаше да е възможно, ако Джъстин не бе й разказал честно всичко за баща й. Погледна изпитателно лейди Крюи и откри някои все още запазени белези на красота по гордото й лице. Знаеше, че лейди Крюи и баща й са били любовници. Не чувстваше гняв. Просто приемаше този факт безпристрастно. Най-сетне се бе примирила с факта, че баща й бе действал като мъж, като възрастен и независим човек, а тя е била дете, което сляпо е вярвало в съвършенството му. Но вече не беше дете.

Лейди Крюи беше забелязала, разбира се, новата зрялост по лицето на младата графиня. Очите на Арабела показваха, че тя по-скоро разбира, отколкото одобрява поведението на баща си. Ах, тези нейни очи — същите като на баща й!

— Обади ми се някой път, Арабела — любезно й каза тя. — Мисля, че можем да си побъбрим. Мога да ти разкажа доста истории за баща ти, които ти навярно не знаеш. Той беше удивителен човек.

— Ще ви се обадя, мадам — кимна Арабела. Всъщност наистина й се искаше да опознае лейди Крюи. Изостави старата дама, за да отвърне на поканата за танц на сър Дериън Сноу, отколешен приятел на баща й. Той беше толкова тих и непретенциозен, колкото баща й беше шумен и буен. Сър Дериън я водеше в танца с опитната грация на човек, прекарал дълги години в обществото. Не правеше опити да я заговори, което беше истинско облекчение за нея. Трябваше да държи Жервез под око. Видя го да танцува с Елзбет. По дяволите! Тя стисна ръката на сър Дериън и пое от него воденето на танца, за да се насочи по-близо до Жервез и Елзбет. Поне можеше да се опита да чуе какво си говорят. В крайна сметка ги доближи достатъчно, за да чуе как той й казва с напевния си, гальовен глас:

— Колко сте красива тази вечер, ma petite! Изглежда, английските забави ви се отразяват добре.

А след това танцуващите двойки ги разделиха, така че не можа да чуе нищо повече. Какво ли продължаваха да си говорят?

— Благодаря ти, Жервез — казваше тъкмо в този миг Елзбет. — Много обичам танците и забавите. Леля ми почти се бе оттеглила от обществения живот и не обичаше особено много забавите. — Замълча, после продължи: — Наистина, крайно време е да пиша на леля Керълайн. От нея не съм видяла нищо лошо. Сигурна съм, че ще поиска да ни посети, след като се оженим.

Колко странно прозвучаха тези думи в ушите й! Някак неестествено, някак пресилено.

Жервез не отвърна нищо, само ръцете му потрепериха леко.

— Да — успя да изрече. Погледна сестра си. Тъмните й очи блестяха като неговите и имаха същата форма. Знаеше колко неподправена е невинността й. Знаеше, че му се доверява безрезервно. Само ако онази дърта слугиня Жозет му бе казала по-рано, че не е истински син на Томас дьо Трекаси и че двамата с Елзбет са родени от една и съща майка! Слава Богу, че последния път не правиха любов. А и как ли би могъл, след като Жозет му бе изкрещяла, че Елзбет е негова сестра.

Скоро щеше да бъде надалеч, заедно с онова, което по право му принадлежеше. Въпреки това му се искаше по някакъв начин да облекчи болката от раздялата им. Сбърка един такт и настъпи крака й.

— Колко съм несръчен, Елзбет. Прости ми, ma petite. Нали знаеш, има толкова други неща, които също не умея да правя добре.

Тя му се усмихна колебливо. Беше почувствала тъгата му, затова побърза да му отговори:

— Няма нищо, Жервез. Не говори за това, моля те. Несправедливо се самообвиняваш.

— Напротив, Елзбет, това е самата истина. Аз наистина не… не те заслужавам. — Замълча, защото осъзна, че танцуват в средата на дансинга и покрай тях е пълно е хора. Ела — хвана я за ръката, — трябва да поговоря с теб. Нека излезем на балкона.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Елзбет го последва без колебание. Изобщо не разбра, че всички членове на семейството й ги следят напрегнато.

Навън беше хладно, но тя не обръщаше внимание на студа. Обърна се към Жервез и вдигна лице за целувка, но той отстъпи крачка назад.

— Не, Елзбет, изслушай ме. През последните няколко дни мислих доста, малка братовчедке. Невъзможно е да заминем заедно, както планирахме. Трябва да ме разбереш правилно, Елзбет. Бих постъпил като мъж, напълно лишен от чест, ако те взема от семейството ти и те обрека на живот, пълен с неизвестност. А аз нямам какво друго да ти предложа.

Елзбет го гледаше със зяпнала уста.

— Не — прошепна, — не! Защо говориш така? Жервез, нали не говориш сериозно? Как можеш да говориш за неизвестност? Нима забрави за десетте ми хиляди лири? Тези пари ще принадлежат и на теб като мой съпруг. Ти си умен, Жервез, и ще ги умножиш. Не ни чака нищо неизвестно или несигурно.

— Съпруг… — повтори той с нисък и дрезгав глас — Твой съпруг? Стига, Елзбет, време е да научиш нещо повече за живота. Време е да станеш жена. Не можеш вечно да се държиш като дете.

— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш? Какво си наумил? Бих могла да ти помогна, ако има някакъв проблем. Аз съм вече жена. Ти ме направи жена. Нима самият ти не ме научи какво е да съм истинска жена? — Направи крачка към него.

Жервез вдигна ръка да я възпре.

— Ти си едно романтично дете. Чуваш ли се какво говориш? — Изсмя се презрително. — Изслушай ме, Елзбет. Какво направих аз — отнех девствеността ти, галих моминските ти гърди и ти осигурих малко лятна идилия, нищо повече.

Лицето й побеля от думите му.

— Но ти ми каза, че ме обичаш — прошепна тя. Потрепери, но не от студ, а от страх.

Той просто сви рамене — един толкова типичен за галите жест на нехайство и презрение.

— Разбира се, че ти казах, че те обичам. Ако беше жена, а не дете, щеше да знаеш, че страстните думи правят любовната игра много по-възбуждаща и приятна.

Елзбет потъна в такъв пълен мрак, в такава пустота, каквито едва ли би могла да понесе. Не, не беше възможно Жервез наистина да й казва подобни неща. Тя облиза устни.

— Но ти ми каза, че ме обичаш и съм сигурна, че наистина говореше сериозно.

— Със сигурност те обичам — хладно отвърна, — като… като моя братовчедка. Би било неестествено да не обичам роднините си.

— Тогава защо ми каза, че ще избягаме заедно? Не си ли спомняш какво ми обеща?

Отговорът му беше неприятен смях — звук, който я накара да потрепери. В този миг нещо умря дълбоко в душата й. Жервез отново сви рамене, отхвърляйки я изобщо от числото на тези, които някога би могъл да обича.

— Аз ти казвах само нещата, които самата ти искаше да чуеш, Елзбет. Никога една жена не би могла да бъде част от плановете ми. А фактът, че си повярвала в обратното, показва, че си едно романтично дете. Хайде, мила моя, време е да се излюпиш от какавидата на невинността. Би трябвало да ми благодариш, задето сега ти отворих очите. Постъпвам много по-любезно от нужното. Можех да си замина, без да поговорим. Сама разбираш, че никога вече няма да чуеш за мен.

— Наистина ли съм била такова дете, че съм ти се отдала за нищо?

Сълзите й го измъчваха, но остана непреклонен. Гласът му беше хладен като вечерен вятър, който кара хората да настръхват:

— Да, беше дете. Чуй какво ще ти кажа: ти искаш реализъм и истински неща, когато покрай теб няма нищо друго, освен мечти и фантоми. Трябва да се научиш да гледаш живота в очите, Елзбет, а не да се свиваш от страх и да хленчиш като безпомощно дете. Един ден ще си ми благодарна. Човешкото сърце не може да бъде разбито. Това е само още една от многобройните глупости. Ще ме забравиш, Елзбет. Ще ме забравиш и ще станеш истинска силна жена. Започваш ли да ме разбираш? — Погледът му се смекчи, но тя не го забеляза. Не трябваше да поглежда часовника си, за да разбере, че ставаше късно. Скоро трябваше да тръгва. — Ти си англичанка, Елзбет — бързо добави той. — Бъдещето ти принадлежи на Англия. Ще се омъжиш за някой английски джентълмен. Случката между нас е просто една кратка affeire de coeur1. Но вече е минало. Не, не плачи повече. Моля те, Елзбет… — Внимателно хвана лицето й. — Моля те, не ме помни с лошо.

— Да — отговори тя, като го погледна в очите. — Всичко свърши. — Преглътна сълзите си и изправи гръб. — Моля те, върни ме при лейди Ан.

Жервез остави Елзбет и огледа препълнената зала. Най-накрая очите му се спряха на графа. Той, изглежда, не забелязваше никого другиго, освен младата дама, с която разговаряше. Скоро Жервез щеше да бъде далеч от него. Нямаше да му се налага да понася омразата в погледа му. Нямаше да му се налага да живее с мисълта, че човекът срещу него иска да го убие. Скоро щеше да стане победител, а графът — губещ. Всичко щеше да е приключило и графът нямаше да може да направи нищо, за да му попречи. Всъщност той никога нямаше да разбере какво е станало. По дяволите, колко по-хубаво щеше да бъде, ако знаеше! Може би трябваше да остави някакъв знак, може би дори писмо, така че да го накара да скърца със зъби от яд, че е бил победен.

Остана загледан в Джъстин още няколко минути, после се обърна и покани на танц госпожица Ръдърфорд. Забеляза, че Елзбет танцува с лорд Грейборн, и очите му за миг потъмняха. Не, трябваше да я забрави. Завъртя неочаквано дамата си и я подхвана ловко. Тя ахна и се разсмя от възторг.



В края на танца Арабела позволи на сър Дериън да я отведе обратно при майка й.

— Изглежда, че тази вечер Елзбет е доста популярна — добродушно отбеляза лейди Ан. — Притесних се, когато я видях да излиза с Жервез на балкона, но той я доведе обратно достатъчно бързо, така че не ми се наложи да се намесвам. Вярвам, че всичко с нея ще бъде наред. Виждам, че се смее с лорд Грейборн. Това е добър знак.

Дъщеря й не каза нито дума, а само кимна.

— Що се отнася до теб, мила — продължи майка й, — видях те да разговаряш с лейди Крюи. Спомням си как една неделя тя ни беше дошла на гости. Изведнъж ми каза, че роклята ми е прекалено момичешка и би трябвало да я сменя. Баща ти ме погледна и се съгласи с нея. Аз, разбира се, побързах да послушам съвета й. За какво си говорихте толкова време?

— Тя е очарователна жена и изобщо не е страшна, мамо. Би трябвало да поговориш с нея. Не престана да сипе похвали по твой адрес.

Къде ли беше Жервез? А, ето го там, танцува с госпожица Ръдърфорд.

— Струва ми се, че сър Дериън е страшно отслабнал, мамо — добави тя.

— Нищо му няма — намеси се доктор Брениън. — Просто възрастта си казва думата, мила моя. Възрастта и нищо друго.

— От историите, които татко ми е разказвал, знам, че сър Дериън е бил доста буен като млад… и не само като млад. Може би заслужава сега да бъде слаб.

Доктор Брениън забеляза, ме Арабела беше с тях само телом, но мислите й са някъде далеч. Гледаше към дансинга.

— Мисля, че Джъстин отиде да донесе чаша пунш на госпожица Елдридж, Бела — усмихнато рече той. — Ако планът на госпожица Талгарт успее, едва ли ще можеш да видиш съпруга си тази вечер.

— Обещавам ви, че ще оцелея и без него, сър. — Тя се обърна и потърси с поглед Жервез. Чу непринудения смях на Сюзан. Не видя никъде французина. Пулсът й се ускори. Огледа отново с надеждата да го зърне.

Беше изчезнал.

Реши да не губи време. Знаеше, че конюшните на семейство Талгарт се намират в източната част на къщата. Огледа се за Джъстин, но той също не се виждаше наоколо. Може би вече беше тръгнал по следите на Жервез, без да я предупреди. Би било типично за него, проклет да е.

Добра се до високите, тесни остъклени врати, дръпна резето и да се измъкне навън, пред огряната от лунната светлина къща. Пое дълбоко дъх и веднага се насочи към източната страна на сградата. От тази страна на къщата се простираше обширна цветна градина, направена по изричното настояване на лейди Талгарт по-голяма и по-красива от тази на Ившам Аби. Резултатът не беше особено задоволителен. Точно зад градината се намираха конюшните.

Арабела напрегнато се огледа с надеждата да различи нещо в мрака. Не видя нищо.