Остана неподвижно още минута.

Бавно се извърна, слезе по стълбата и излезе от плевнята. Погледна мрачно към огромния, чворест дъб, под който бе стоял толкова отдавна. Оттам бе станал свидетел на онова, което бе приел за несъмнена изневяра на Арабела. Отново усети как го обзема гняв и горчивина, и безкрайна, смазваща пустота. Видя Арабела в първата им брачна нощ, спомни си лицето й, огряно от нетърпение. После тя бе видяла яростта му. А след това той я бе насилил и унижил.

Обърна се бавно и тръгна към Ившам Аби. Чу разговор в Кадифената стая и спря за миг. Лорд Грейборн говореше с Елзбет. Беше седнал до нея на софата и държеше ръката й. Тихо й обясняваше нещо, а тя само кимаше.

Лордът забеляза неугледния вид на графа и страданието в очите му и побърза да стане.

— Простете, че се натрапвам, милорд. Исках да остана още малко, за да разсея безпокойството на лейди Елзбет.

На графа, не му се наложи да се усмихва насила. Беше очарован от присъствието на този човек. Той беше добър и грижовен.

— Винаги сте добре дошли, сър. Мисля, че постъпвате много любезно, като отвличате мислите на Елзбет от сестра й — при тези думи той се обърна и погледна към Елзбет с един нов поглед благодарение на казаното от лейди Ан. Права беше — не бе останало нищо от предишното дете. На софата седеше сдържана млада дама и го гледаше спокойно. Дали все пак нямаше да му липсва невинността и детската закачливост, които тя проявяваше от време на време? Жалко, защото те навярно бяха изчезнали безследно, но животът имаше свои начини да балансира везните на човешкия характер. Само времето можеше да каже. И може би лорд Грейборн.

Отиде при нея и взе ръката й.

— Арабела спи дълбоко. Нали знаеш, Елзбет, тя е направена от здрав материал. Ще се оправи.

Младата жена кимна и лицето й за миг стана мрачно.

— Знаете ли, доктор Брениън е горе при лейди Ан и Арабела.

— Не, не знаех.

— Мина да ми каже, че Жервез е умрял. Доктор Брениън каза, че не е имал възможност да го спаси, тъй като бил изгубил много кръв.

— Значи историята е приключена. — Графът за миг изпита тъга от загубата на един млад живот. Алчността беше дело на самия дявол.

— Да, приключена е. Съжалявам, че е мъртъв, но може би заслужаваше да умре, загдето стреля по Арабела.

— Изстрелът беше предназначен за мен, Елзбет. Тя ми спаси живота.

— Елзбет — намеси се лорд Грейборн, като бързо се върна на мястото си до нея, — не искам да ви изморявам повече. Може би желаете малко чай?

Графът не дочака отговора на Елзбет. Жервез беше мъртъв. Вече не изпитваше никакво съжаление. Та този човек почти бе разрушил живота им. Бързо излезе от Кадифената стая и се насочи към графската спалня.

— А, Джъстин, вие сте тук — изправи се доктор Брениън, който бе седнал до Арабела. — Няма треска. Дишането й е равномерно. Ако не се появи треска, Арабела бързо ще се възстанови.

— Бях изплашен до смърт — уморено каза графът. — За пръв път ви вярвам, че наистина Бела ще се оправи.

— О, между другото, Жервез е мъртъв.

— Знам. Елзбет ми каза.

— Има още нещо. — Лекарят бръкна в джоба на сакото си и измъкна оттам смарагдовата огърлица. — Взех това от джоба му. — Той ги подхвърли на графа.

Джъстин ги хвана и огледа с празен поглед купчината скъпоценни камъни.

— Проклети неща — каза. — Може би трябваше да се намеся по-рано. Навярно тогава всичко щеше да се развие по друг начин. Но аз не казах истината на Жервез. Излъгах го, подигравах му се и ето какво се случи.

— Каква истина, Джъстин? — попита Ан. — За какво говорите?

Преди графът да успее да й отговори, Арабела издаде тих, почти детски стон.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

— Изобщо не е имала треска — доволно заяви доктор Брениън. Предпочете да премълчи, че оздравяването й така го бе зарадвало, та бе обещал да извършва добри дела до края на дните си. — Да, Ан, точно както ти казах. Здрава е като кон.

Само преди секунда бе сменил превръзката й, беше кимнал одобрително и сега тъкмо миеше ръцете си в легена, който графът му бе подал.

— Като кон, значи? Защо поне не ми позволите да бъда кобила? Една хубава млада кобилка?

— В никакъв случай. И нека изясним нещо. Аз ви върнах от онзи свят. Е, не съвсем сам, разбира се. Джъстин влизаше от време на време да кърши ръце покрай вас. Майка ви също надникна няколко пъти да се поинтересува как сте.

Арабела се разсмя.

— Отвратителен сте. Замислям се дали да ви взема за втори баща — каза и хвана ръката на Джъстин. После го притегли да седне до нея на леглото. — Наистина ли си идвал от време на време? И си кършил ръце? Поне малко?

— Поне веднъж на ден, и то за по цели пет минути — отвърна той, наведе се и я целуна по устата. — Същото се отнася и за кършенето на ръце.

Тя понечи да го погали по лицето, но си спомни, че майка й и човекът, който скоро щеше да й бъде втори баща, стояха точно зад Джъстин, и отпусна ръка върху завивката.

— Хубаво е да си жив! Благодаря на всички ви. Как е Елзбет?

— Добре е, особено след като научи, че ще живееш — отвърна лейди Ан. — Не се безпокой за нея, Арабела. Всичко, което трябваше да й бъде казано, й беше казано, а онова, което не трябваше, беше премълчано.

Графът подсвирна.

— Ама че засукано изречение, Ан. Мисля, че говори добре за интелигентността ми — факта, че успях да разбера какво имате предвид.

— Сега вече съм спокойна — изрече Арабела. В следващата минута вече спеше.

— Изглежда, че наистина е спокойна, след като заспа — каза графът.



— Джъстин, ама наистина. Говориш глупости. Разбира се, че имам достатъчно сили да прекося сама спалнята.

Протестите на Арабела не оказаха никакъв ефект. Джъстин само й се усмихна и продължи да върви към удобното канапе, което беше преместил под прозореца. Беше слънчев следобед, слава на добрия Бог.

— Ето така, мадам — каза той и внимателно я настани на канапето. После пъхна възглавницата под главата й и зави краката й с леко карирано одеяло. Младата жена беше облечена в съблазнителен пеньоар, който бе облякла внимателно с негова помощ. Изобщо нямаше представа как изглежда в него. Джъстин пое дълбоко дъх и й каза: — Споменах ли ти вече, че си невероятно красива?

— Да, тази сутрин това беше първото нещо, което ми каза, още щом отворих очи. Но мисля, че се престараваш. Доколкото си спомням, косата ми беше съвсем разрошена.

— Казах ли ти, че си по-ценна за мен от оръжейната ми колекция?

— Не още. Но не се чувствай принуден да го правиш. Ако не желаеш все още да ми го кажеш, ще се постарая да те разбера. Може би ще трябва да го обмислиш, милорд, защото е наистина голяма стъпка.

— Добре, тогава — рече той, притегли едно кресло близо до нея и седна. — Ще се възползвам от съвета ти и няма да прибързвам. — Приведе се към нея, целуна я, а после леко прекара пръсти по носа й и по страните й, — Ако се държиш прилично, мога дори да измия косата ти.

Сивите й очи заблестяха от възбуда. Косата й беше прибрана в дебела плитка над рамото.

— Това би ми харесало повече от всичко друго. Кажи ми как да се държа прилично?

— Е, не можеш да получиш всичко наведнъж. Същото е като с колекцията ми от оръжия.

Тя не го разбра, но той не го и очакваше. Усмихна й се безсрамно и я потупа по бузата.

— Добре, довечера, може би. Не, не спори. Искам добре да си починеш, а след това ще вечеряме заедно. Ще те оставя да ми се наложиш, ако довечера изглеждаш все така съблазнителна за целуване както сега.

Арабела му се усмихна. Може би това беше най-красивата усмивка, с която бе възнаграждаван през целия си живот. Пое дълбоко дъх и я целуна веднъж, а после още веднъж. След това някой се изкашля на прага и Джъстин скочи на крака.

— А, Пол, да ни досадите ли сте дошли?

Младата жена се опита да придърпа по-нагоре одеялото. Болката от това просто движение я накара да трепне.

Графът внимателно повдигна ръката й и я постави върху завивката.

— Нали ти казах, че искам да си починеш. В програмата не са включени никакви движения на рамото ти. Бъди послушна, Арабела, или ще оставя Пол да ти даде от лекарствата си.

— Поне най-накрая ми позволихте да облека нощница.

— Не ми се искаше особено да го правя — каза графът, като я целуна още веднъж, — но Пол настоя. Каза, че не може да ми позволи да се разсейвам с подобни неща поне още две седмици.

— Наистина ли съм казал това? — попита доктор Брениън, като се приближи до тях. — Мила моя… — започна и веднага сложи ръка на челото й. След това се наведе да чуе сърцето й. Най-накрая вдигна китката й. — Виждате ли, аз съм толкова добър лекар, че направо съм изненадан от самия себе си. Изминала е само една седмица и я се вижте. Изглеждате толкова красива. А, ето я вашата още по-красива майка. Ан, ела да полекуваш малко дъщеря си с присъствието си.

Арабела се разсмя. „Отново се смее“ — мислено отбеляза графът и му се прииска да извика от щастие.

Доктор Брениън набързо прегледа рамото й, а после се изправи и кимна.

— Чудесно!

— Щях да доведа Елзбет с мен, но тя е на езда с лорд Грейборн. — Лейди Ан застана до дъщеря си и я потупа по ръката. — Той, разбира се, вече не гостува в Талгарт Хол. Това би било твърде голямо изпитание за добрия характер на Аурелия. Сега е отседнал в „Короната на изменника“, в най-добрата стая, която госпожа Кърънт успя да осигури. Е, скъпа, кажи ми. Провокираха ли те тези двама джентълмени?

— О, мамо, доктор Брениън само ме прегледа набързо. А пък милорд, хмм… той обеща довечера да ми измие косата.

— Така е — обади се графът, — но само ако ме слуша. За всичко.

Лейди Ан премигна, а после се изкиска.

— Това разбирателство между двама ви започва да ме притеснява. Струва ми се, че е някак неестествено. Арабела, моля те, оздравявай по-бързо. Искам отново да бъдеш равностоен противник на Джъстин. Бих желала да ви чуя отново да си крещите един на друг.

— Никога — каза графът.

— О, мамо — додаде Арабела — той е направо светец.

Лейди Ан започна да брои нещо на пръсти.

— Какво правиш, мамо?

— Смятам колко дни ще са нужни, за да се изпълни желанието ми. Готова съм дори да се хвана на бас. Мисля, че са ви нужни осем дни и после ще сте готови за първото състезание по надвикване. Очаквам го с нетърпение. Крайно време е Ившам Аби отново да заприлича на истински дом.

— Този подход към нещата е едностранчив — заяви графът.

— Осем дни ли казваш, мамо? Само толкова ли ни даваш?

— Може да се окажат напълно достатъчни — рече Джъстин и я хвана за ръка.

— Току-що си спомних нещо — неочаквано се обърна доктор Брениън към графа. — Джъстин, ти тъкмо щеше да ни казваш нещо, когато Арабела се събуди. Какво беше то? Да, знам, че е било преди пет дни. Спомняш ли си дали е било нещо важно? Беше започнал да казваш, че ако не си бил излъгал Жервез, тогава може би нещата са щели да се развият по друг начин.

Графът пусна ръката на Арабела.

— Напълно бях забравил за това. Секунда само, ако обичате. — Стана и отиде при малкото бюро в другия край на огромната спалня. Върна се с огърлицата от смарагди и диаманти. Зелените камъни светеха на ярката светлина.

— Огърлицата? — каза жена му. — Какво общо има тя с цялата история?

— През онази нощ аз държах смарагдите пред очите на Жервез и го дразнех с тях. След това му ги подхвърлих, сякаш не струваха нищо. Е, истината е, че те действително не струват нищо. И те, и диамантите са просто стъкло. Ето това трябваше да му кажа. Ако го знаеше, той може би нямаше да рискува.

— Всъщност не мисля, че би имало някаква разлика — додаде след миг Арабела. — Ако му го беше казал и той ти бе повярвал, навярно само щеше да се разяри още повече.

— Права си — каза графът след секунда, а сивите му очи проблеснаха. — Едва ли щеше да ми повярва дори за миг. Аз също не бих повярвал на негово място.

— Стъкло… — замислено каза лейди Ан. Тя взе смарагдите и ги вдигна срещу светлината. — Стъкло! Значи тези беди ни сполетяха само заради една огърлица без никаква стойност. Очевидно родителите на Магдален са знаели, че камъните са фалшиви, когато са й ги дали, за да ги донесе на баща ти, Арабела. Помните ли, предполага се, че те са част от зестрата й? И са дали на дъщеря си огърлица от фалшиви камъни, които тя е трябвало да отнесе на съпруга си. Едва ли са смятали, че покойният граф няма да забележи измамата. Но насилието във Франция се е ширело всеки ден. — Тя поклати глава, без да откъсва очи от смарагдите. — Фалшификати!

— Освен това проклетата огърлица е стояла скрита в „Танцът на смъртта“ през всичките тези години — намеси се доктор Брениън. — Очаквала е да бъде намерена. Може би е щяло да бъде по-добре, ако това проклето нещо изобщо не е съществувало.

Изведнъж по лицето на Арабела се търкулна сълза.