— Недей, скъпа — каза графът и нежно я притегли в ръцете си. — Не плачи. Нали ми вярваш?

Тя мълчаливо кимна и се опита да преглътне сълзите си, но те продължаваха да се стичат една след друга…

— Добре. Искам всички да чуете тази история. Знаете, че следобеда преди бала в Талгарт Хол аз претърсих стаята на Жервез. Открих едно писмо до Жервез от чичо му, Томас дьо Трекаси, брата на Магдален. Явно той също не е имал представа, че огърлицата е имитация. По указанията в това писмо намерих къде точно е скрита огърлицата. Но не това е най-важното. По-важното е другото писмо, което изпадна от обувката на Арабела, докато я събличах, след като Жервез я простреля.

— Не, Джъстин, недей!

— Моля те, довери ми се. Няма от какво да се боиш. Вярвай ми.

Арабела не искаше да му повярва, но той стискаше ръката й и я гледаше напрегнато, опитвайки се да й вдъхне вяра в него. Накрая тя отстъпи и кимна.

— Пол — продължи графът, — моля, прочетете това писмо. То е от Магдален до нейния любовник Шарл — скелета, който Арабела откри в развалините на стария манастир.

Доктор Брениън взе измачкания и пожълтял лист хартия. После го приглади, доколкото бе възможно, и се приближи до прозореца. Известно време остана безмълвен. На няколко пъти се намръщи, а думите, които не разбираше, го караха да гледа озадачено. Най-накрая вдигна глава.

— Това е невероятно, просто невероятно! Бела, мила моя, вие сте се бояли да кажете какво сте открили?

— Той ми беше баща. Аз го обичах. Разказах на Джъстин за писмото само защото мислех, че може да умра. Виждате ли, от това писмо става ясно, че баща ми е истински убиец. Моля ви, обещайте ми, че чутото няма да излезе от тази стая.

— Няма — обеща й Джъстин. — Но мисля, че е време всички да научим истината. Пол, бихте ли ни разказали?

— Да, виждам, че наистина е време. Магдален се върна от Франция само за да вземе Елзбет. След това вероятно е смятала да отпътува за колониите с любовника си. Вероятно е донесла със себе си смарагдовата огърлица.

— Баща ви, Арабела, навярно ги е хванал. Разбрал е, че жена му е изневерила, че е искала да открадне детето им и да избяга с любовника си. Вероятно е бил бесен. Да, изглежда, много вероятно да е застрелял Шарл. Но това ни най-малко не петни честта му.

— Но, чуйте ме, Бела. Баща ви не е убивал Магдален. Тя се самоуби. Аз бях тук. Бях с нея през последните й часове. Няма да ви лъжа, като се мъча да ви убедя, че баща ви я е обичал и е бил съкрушен, когато се е опитала да избяга от него, защото това не е истина. Истината е, че Магдален му е изневерила. Баща ви не я е убивал, въпреки че от това писмо лесно мога да си представя как сте стигнали до това заключение. Не, тя се самоуби. Кълна се. Навярно е скрила смарагдите и е писала на брат си къде се намират, преди баща ви да е разбрал за намеренията й. Вероятно е мислела да ги остави като наследство на сина си Жервез — доктор Брениън спря и пое дълбоко дъх. — М-да. Баща ви не е обичал Магдален, но не я е убивал.

Сълзите й секнаха, макар все още да не вдигаше глава. Джъстин забеляза в очите й болка и се досети, че навярно рамото я боли. Не каза нищо. Трябваше тя самата да възвърне самообладанието си.

— Най-сетне съмненията и несигурността не тежат повече на сърцето ми — каза тя. — А вие, сър, сте знаели през цялото време. Просто не съм се сетила да ви попитам.

— Не съм сигурен, че щях да ви отговоря, ако ме бяхте попитали, Бела. Много време измина оттогава. Освен това тя беше мой пациент. Но сега, за да изясним всички тези загадки… с една дума, мисля, че тя не би имала нищо против.

— Но как разбрахте вие, Джъстин? — обади се лейди Ан. — Вие никога не бихте поели подобен риск, ако не знаехте отговора. Кажете ни, откъде бяхте толкова сигурен, че графът не я е убил?

Джъстин само сви рамене и отвърна:.

— Самият той ми каза преди няколко години. Просто спомена, че първата му жена е посегнала на живота си. Не бях сигурен, че ще ми повярвате, затова помолих доктор Брениън да ви го разкаже.

— Мисля, че е време да унищожите това писмо, Джъстин — каза лекарят. — То вече не е нужно никому. Що се отнася до съседите ни, аз вече започнах да разпространявам версията, че Жервез е бил отчаян млад мъж, който по някакъв начин открил за съществуването на смарагдите. За да подхраним още слуховете и клюките, Ан и аз поотделно казахме на определени хора, че пистолетът е гръмнал случайно. Що се отнася до Жервез, той просто е бил застрелян, докато се е опитвал да избяга с огърлицата.

— Дори не съм се сетил за това — рече графът. — Благодаря ви и на двамата.

Доктор Брениън се усмихна на Арабела.

— А сега вие, млада госпожо, имате нужда от почивка. Не, не ми противоречете, защото имам един страхотен съюзник в лицето на съпруга ви. Освен това той ми каза, че ще ви измие косата, ако го слушате. — Прекара длан по студеното й чело. — Да, наистина, едва ли има друг такъв добър лекар в цялото графство.

Доктор Брениън и лейди Ан излязоха от графската спалня хванати под ръка.

— А сега ще ми се закълнеш ли, че ти самият винаги ще ми вярваш?

Тя го погледна изпитателно. После го притегли бавно към себе си и прошепна в ухото му:

— Джъстин, казах ли ти за второто писмо?

Той се дръпна и я загледа изненадано.

— Ах, ти, палавнице! Така ме изплаши. Кажи ми честно, Арабела. Нали няма второ писмо?

— Не — отвърна тя и се разсмя. Рамото я болеше, но смехът я караше да се чувства по-добре.

Джъстин я целуна по носа.

— Нали когато не си крещим един на друг, можем от време на време да се смеем заедно?

— Ще ми е много приятно — отвърна тя. — Боли ме рамото, като те дърпам. Защо просто не дойдеш доброволно?

Той се наведе и я целуна, докато Арабела не се задъха, а очите й се замъглиха. След това леко докосна с длан гърдите й. Сърцето й направо щеше да изхвръкне. Целуна я отново и каза:

— Животът е хубав, нали?