— Не.

— Много добре, мадам. Ще благоволите ли да седнете тук? — Той издърпа един стол до себе си. — Не, по изражението ви си личи, че по-скоро бихте взели закуската си, за да я изядете в конюшнята. Всякъде другаде, само не с мен. Аз обаче ще съм ви много признателен, ако останете. Мисля, че има няколко въпроса, които са от особена важност за двама ни, колкото й темата им да ви е неприятна.

Арабела седна. Нямаше друг избор. Искаше й се да се държи грубо, но доколкото виждаше, нямаше да спечели нищо от това. Явно трябваше да се омъжи за него.

В такъв случай защо да не разговаря с него? Рано или късно щеше да й се наложи.

— Винаги ли закусвате толкова рано? Може би обикновено закусвате по-късно? Да не би днешния ден да е по-специален за вас и това да ви е накарало да подраните?

— Съжалявам, мадам, но всеки ден ставам по това време. Моля, седнете. Говеждото ми изстива. — Той се усмихна, като забеляза дрехите й за езда, и добави: — Не само закусвам рано, но обичам също така да яздя рано сутрин. Веднага след закуска. Изглежда, мадам, че вие имате подобни навици. Може би това подсказва едно добро бъдеще? За двама ни, искам да кажа.

— Вероятно е така — отвърна тя. Прие помощта му, докато сядаше, и започна да си сипва бекон и яйца в чинията, преди той още да беше се върнал на мястото си. Ягодовото й сладко беше оставено до чинията й. Но как госпожа Тъкър се бе досетила къде ще седне? А, разбира се. Той й е казал. Зае се да си слага конфитюр на една препечена филия.

— Не мислите ли, че щеше да бъде много по-любезно, ако бяхте сдържали апетита си, докато домакинът ви седне на мястото си?

Ръката й неволно стисна дръжката на ножа. Домакин ли? Колко лесно вилицата можеше да се забие в сърцето му! Не, не си струваше да го убива заради едно такова дребно злорадство. Много по-подходящо щеше да бъде, ако забиеше вилицата в ръката му.

— Всъщност вие не сте домакинът, сър — заяви най-накрая. — Вие сте просто един щастлив мъж, роден от подходящите родители в подходящото време. Ни повече, ни по-малко.

— Както и вие, мадам.

— Но аз не твърдя, че съм ваша домакиня. Аз съм само една жертва, захвърлена върху брачния олтар от почитаемия си баща.

Джъстин реши, че предпочита да чуе от нея нещо остроумно, вместо както досега върху главата му да се сипят ругатни.

— В такъв случай — каза той — изчакайте секунда, докато си взема парче от печеното. Ето така. А сега можете да продължите с яйцата. Между другото, разбрах, че обичате този конфитюр. Някакъв специален ли е?

— Да. Готвачката започна да го прави за мен още когато бях дете. Често се вмъквах в кухнята и тя ми го мажеше на кифли, бисквити…

Джъстин довърши едно дебело парче недопечено говеждо, взе вестника си и се задълбочи в него.

— Бихте ли ми подали кафето?

Графът я изгледа над вестника.

— Ако, разбира се, домакинът се занимава с подобни неща — добави тя.

— Разбира се, мадам. Мисля, че домакинът трябва да прави всичко възможно, за да не спира корабът. Чудя се дали няма да започнете да ме смятате и за ваш господар. Ето, заповядайте.

Господар ли? Проклети да са тези негови сиви очи, които бяха всъщност нейните сиви очи.

— И една-две страници от вестника, ако обичате.

— На вашите услуги, мадам. Разбирам, че всъщност не е прието дамите да четат от вестниците друго освен дворцовата и светската хроника, но в края на краищата вие сте лейди Арабела от Ившам Аби. Като ваш любезен домакин би било неуместно да ви давам напътствия. Имате ли някакви специални предпочитания към определена страница?

— Не искам да ви лишавам от удоволствието ви, така че ще се задоволя с някоя страница, която вече сте прочели.

— Ето, заповядайте, мадам.

Арабела издърпа страниците от протегнатата му ръка и това му даде възможност да забележи драскотините на лявата й длан. Освен това ясно се виждаха обелената й брадичка и одраната й буза. Какви ли други рани имаше под дрехите си? Ето една интересна мисъл. Лесно можеше да си представи, че гърдите й са наистина хубави и заоблени. Ръката му неволно стисна в шепа чашата кафе. Що се отнася до останалото… той преглътна кафето си и се задави. Арабела се загледа в него без особен интерес, докато той не спря да кашля.

— Щях да направя нещо, ако бяхте започнали да посинявате, честна дума — изрече тя с глас мек като завесите на прозорците.

— Благодаря ви. Вече съм по-добре. Бях се замислил за нещо, което ме разсея. Надявам се, че тази сутрин се чувствате по-добре. Ето, вземете си още яйца. Трябва да се храните по-добре.

— Баща ми винаги повтаряше, че една жена не трябва да е пълна. Това било отблъскващо.

— Отблъскващо за кого?

— Ами за джентълмените, предполагам.

— А джентълмените трябва ли да напълняват?

— Предполагам, че те могат да правят каквото си поискат, без да се боят особено, че ще последва някакво възмездие. Какво в края на краищата може да каже една жена, която се издържа от парите на мъжа си — че не харесва пълните му бузи или големия му корем?

— Казано точно на място. Аз обаче нямам нищо против. Хранете се. Ще ви кажа, когато изядете достатъчно по моя преценка.

Арабела се предаде. Протегна ръка и пусна вестника на килима.

— Да, изпитвам истинско облекчение, че изглеждате напълно възстановена. Нищо чудно. Доктор Брениън още снощи ме увери, че до сутринта ще бъдете в нормалната си форма. Тъй като думите му сепнаха останалите присъстващи, аз предположих, че обичайното ви състояние е нещо, което представлява заплаха за всички.

— Не, не съм заплаха. Може би по-скоро искате да кажете, че съм изпитание за всички. Е, за вас може би съм, но това е напълно разбираемо. Не ви харесвам. Иска ми се да не се бяхте появявал изобщо. Всъщност знам, че трябва да сте тук, след като вие сте новият граф, но това не ми харесва. Проклет да сте.

Вилицата трепереше в ръката й, но тя побърза да я поднесе към устата си.

— Казахте доста неща. Някои от тях самият аз бих искал да кажа за вас, но съм джентълмен. Учтив съм. Аз съм домакин, значи трябва да съм учтив. Бихте ли желали да излезете на езда с мен, мадам? Разбира се, след като закусите. Аз самият почти привърших. Ще ми бъде приятно, ако направите с мен една обиколка на имението. Ако, разбира се, можете да се заставите да го сторите.

Искаше й се да му откаже. По-добре да го остави да язди сам и да се изгуби. А може би конят щеше да го хвърли в езерото, но от това нямаше да има голяма полза, тъй като то беше само няколко стъпки дълбоко.

— Ще ви разведа наоколо — отвърна тя. — Имам достатъчно разум, за да не се държа непоследователно.

Джъстин повдигна лявата си вежда точно по съшия начин, както го правеше тя. И както го правеше баща й. Баща й. Усети, че гърлото й се стяга. Проклета болка. Беше добре дошла от една страна, но, от друга страна, я мразеше, защото я правеше беззащитна.

Джъстин забеляза болката й, но се досети, че би й било неприятно, ако й го покаже. Затова просто каза:

— Отлично! Кой кон яздите, мадам? Ще се разпоредя да го оседлаят.

— Коня на графа — отвърна, без да се замисли Арабела погълната от мъката си.

На Джъстин не му допадаха тези нейни мрачни мисли.

— О, така ли? — възкликна той. — Не мислите ли, че ще ви е малко неудобно в допълнителното седло? Не че аз непременно ще поискам да деля коня си с вас. Поне докато не се позакръглите малко. Тогава пък на горкото животно няма да му е много приятно да носи двама ни.

Номерът му сполучи. Тя го изгледа така, сякаш й се искаше да го удуши. Той й се ухили в отговор.

— Нарочно направихте това. Добре знаете, че нямам предвид проклетия ви кон. Исках да кажа коня на графа, тоест коня на моя баща…

— Имате предвид Луцифер?

— Знаехте го през цялото време и внимавайте, стрелям много добре — каза тя, като блъсна назад стола си с движение, което му напомни случката в библиотеката предния следобед.

— Ще съм ви много благодарен, мадам, ако съумеете да бъдете по-внимателна към мебелите ми.

Не намери думи, с които да му отвърне. Сигурно защото беше изморена. Сигурно защото напоследък се чувстваше така празна. Задоволи се само да го погледне с надеждата, че той ще забележи убийствения блясък в очите й.

— Елате, уважаема мадам — каза той, като стана и се приближи до нея. — Не мислите ли, че тази сутрин си разменихме достатъчно остроти? Аз например предпочитам да закусвам спокойно.

Арабела продължаваше да мълчи. Всъщност можеше да я чуе как скърца със зъби.

— Ще ви подаря Луцифер — добави той с усмивка. — Скоро ще го преименуваме на „коня на графинята“.

— Това са просташки приказки.

— Естествено, нали съм простак.

Тя изсумтя, сигурен бе, че я чу. Беше готова да се разсмее. Скръбта по баща й скоро щеше да намалее, бавно, но щеше да затихне. А той щеше да й помага, стига тя да му позволеше. Странно, днес не я намираше за скандалджийка. Предишния ден, когато я срещна, Джъстин си помисли, че е умрял и е отишъл в ада. Беше му причинила повече неудобства от нови ботуши. Мислеше си, че е невъзможно един мъж да съжителства с подобна жена. Днес беше по-друго. Почти успя да я накара да се засмее. А тя му бе показала какъв пъргав ум има. Всъщност бе чул прояви на истинско остроумие и духовитост.

Измъкна часовника си и го погледна.

— Идвате ли, мадам?

— Да — кимна тя, загледана в трапчинката на брадата му. — Идвам.



Доктор Брениън застина като статуя, докато лейди Ан повдигаше полата си, за да прескочи един разцъфтял дребен розов храст. Красиви глезени. Всъщност мнението му беше, че тя е красива жена. Не носеше боне и гъстата й руса коса сияеше на обедното слънце като злато. В дясната си ръка държеше букет рози. Лицето й сияеше от жизненост и здраве. Познаваше я добре. Сигурен бе, че преценката му не е предубедена.

В същото време, докато прескачаше розовия храст, лейди Ан се чудеше къде ли може да бъде Пол. Ставаше късно, а той все още не се бе обадил. Стисна по-здраво букета нарциси и рози и вдигна глава, смръщила леко чело. Видя Пол само на няколко крачки от себе си, застанал неподвижно и загледан в нея. Просто я гледаше. Колко ли дълго стоеше там и я гледаше? И защо ли я гледаше по този начин? Ан се изчерви. Не, тора беше глупаво. Та тя беше трийсет и шест годишна жена. Не би трябвало да се изчервява само заради това, че някой я гледа. Да, просто стои там, не казва нищо и я гледа.

Държаха се като деца.

— Пол, все пак ме намерихте — престраши се първа тя.

— Крупър е много наблюдателен. Само преди миг дойдох. Всъщност дори по-малко от миг.

Е, бе стоял малко по-дълго, но имаше ли значение?

— Няма нищо.

Значи все пак не я беше наблюдавал мълчаливо. Е, добре, стига глупости! Де да можеше да ругае умело и грубо като Арабела. Но, уви, не можеше. Всеки път, щом понечеше, си представяше лицето на майка си и пребледняваше. Скъпата й майка я караше да яде сапун, щом само прошепнеше най-леката ругатня.

Какво ли можеше да каже, за да не го смути? Налагаше се да опита.

— Помислих, че може би сте прекалено зает с пациентите си, за да дойдете.

Навярно това беше най-невинното начало на разговор.

— Нищо друго освен раждането на три близначета не би ме възпряло да дойда. Скъпа, ще ми позволите ли да нося тези заплашителни ножици?

— Да, благодаря, Пол. — Подаде му ножиците и откри, че това земно действие им даваше възможност отново да се върнат към старите си отношения. Да, всичко между тях бе отново както преди, а Пол беше пак нейният стар приятел. Нейният стар приятел! Колко потискащо звучаха тези думи. Все пак не можеше да си спомни някога да е забелязвала колко добре му стои този тъмен костюм от рипсено кадифе. А очите му, които имаха почти същия цвят, излъчваха интелигентност и хумор. И нещо странно — изглеждаха толкова ярки днес.

Доктор Брениън се изравни с нея и двамата тръгнаха по украсената алея към предната морава.

— Как е днес нашата Арабела?

— Физическото й здраве ли имате предвид или отношенията й с Джъстин?

Той се засмя и я погледна.

— Ами, доколкото познавам моята малка Бела, тя отново е здрава като онзи черен звяр, когото постоянно настоява да язди. Що се отнася до Джъстин — той е болното място. Мисля, че ще успее да се справи с нея. Не ми изглежда глупав. Предполагам, че е доста добър в избора на подходяща стратегия.

— Не знам каква му е стратегията, но тази сутрин излязоха да яздят двамата. Нямам представа какво е станало между тях. Дори не съм се опитвала да разбера. Хубавото е, че на обяд и двамата не изглеждаха по-зле от сутринта.

— Искате да кажете, че не си личеше да са се били?

— Именно. Макар Арабела да не беше разговорлива както обикновено, поне не се държа грубо с графа. Ако не греша, двамата в момента са в библиотеката и внимателно проучват сметките на Ившам Аби. Тя знае почти колкото баща си за управлението на имението. Бедното дете! Спомням си как той й втълпяваше факт след факт в малката главица. Уважаемият господин Блекуотър, агентът на графа, едва не си глътна езика, когато веднъж Арабела, която още не бе навършила шестнайсет, му предаде собствените си нареждания.