— Не! — размаха ръце Спенсър. — Престани! Моля те!

— Така правят всички братя! — пропя Зак. — Свиквай!

— Ще те убия! — изпищя Спенсър, кикотейки се неконтролируемо.

— Ти се смееш! — извика Зак. — Значи ти харесва!

Но после спря, изтърколи се върху матрака и подложи ръка под главата си.

— Много си лош — прошепна Спенсър, дишайки тежко. — Но и така те харесвам.

— Ще ме харесваш ли и ако не отида в Харвард? — попита Зак.

Спенсър изпъшка.

— Това училище е за загубеняци.

— Щеше ли да ме харесваш и ако бях гей? — Очите на Зак, увенчани с най-дългите мигли, които беше виждала, я гледаха ококорено.

Спенсър примигна срещу него.

— А ти гей ли си?

Устните му се разтвориха. Погледът му се отмести надясно. Той се приближи към нея, без да отговори на въпроса й. Изведнъж започна да я целува нежно по устните. Спенсър затвори очи, усещайки водка и сос за бифтек. Но целувките бяха повече приятелски, отколкото романтични, повече опиянени от алкохола, отколкото наистина страстни. Спенсър си помисли, че ще се почувства разочарована, но беше изненадана да установи, че въобще не й пука. Зак също трябваше да осъзнае доста неща. Може би Спенсър щеше да му помогне да се ориентира в тях, а не да го обърка още повече.

Те се отдръпнаха един от друг и се усмихнаха безмълвно.

— Искаш ли да се гушкаме? — попита Спенсър.

— Разбира се — каза Зак. След това я обгърна с ръце и я притисна към себе си. Спенсър мигновено се успокои и миг по-късно потъна в дълбок, блажен сън.

26.

В басейна става горещо

Емили пореше уверено водата. Стената на басейна се появи пред нея и тя се хвърли към електронния бутон, който отчиташе времето. Когато се обърна, останалите още не бяха завършили. Да! Беше спечелила. А когато погледна към таблото, установи, че времето й е с четири десети от секундата по-бързо от миналогодишното най-добро време.

Невероятно.

— Поздравления — каза единият от съдиите, когато Емили излезе навън. — Без малко да биеш рекорда!

Треньорът й Реймънд изтича до нея и я прегърна силно, без въобще да се притеснява, че е мокра до кости.

— Страхотно представяне по случай завръщането ти! — извика той. — Знам, че винаги си го имала в себе си!

Емили свали очилата и шапката; мускулите й пулсираха, а сърцето продължаваше да бие ускорено. Тълпата ликуваше. Останалите състезатели излязоха от басейна и я погледнаха завистливо. Съотборниците й я потупваха по гърба, докато тя се връщаше при дрехите си и хавлията.

— Страхотно! — каза едно момиче на име Тори Барнс, с което Емили беше най-добра приятелка през лятото на втори клас.

— Направо ти дишаха праха — додаде Джейкъб О’Райли, приятелят на Тори, който си падаше по Емили в четвърти клас и беше оставил в гардеробчето й един огромен пръстен от шоколадово яйце с играчка.

Емили им се ухили радостно и пусна плувните очила до сака с дрехите. Беше забравила страхотното усещане да спечелиш състезание. Но тя искаше да може да сподели този специален момент с някой… специален човек, а останалите състезатели в отбора не се вписваха в тази категория. Тя порови из чантата си, намери телефона си и написа есемес на Клоуи:

Току-що спечелих първото си състезание! Очаквам с нетърпение да се видим довечера!

Емили нямаше търпение да го отпразнуват — без алкохол, разбира се.

— Емили?

През групичката плувци си проправи път мъж, облечен с пуловер, на който се виждаше емблемата на Университета на Северна Каролина. Той беше гладко избръснат, имаше сини очи, оградени от ситни бръчици, оредяваща кестенява коса и носеше кожена папка и видеокамера. До него вървеше господин Роланд. Смесени чувства изпълниха Емили. Колкото и да се радваше да види агента, въобще не й се искаше господин Роланд да идва с него.

— Емили, това е Марк Лаури от Университета на Северна Каролина — каза господин Роланд.

— Приятно ми е — протегна ръка Емили.

— На мен ми е приятно — отвърна господин Лаури. — Невероятно състезание. Страхотен стил. Показа обещаващи способности.

— Благодаря.

— Господин Лаури има новини за теб — обяви господин Роланд. — Може ли да поговорим насаме?

Той посочи малката празна стая до басейна, която отборът използваше за сухи тренировки. Тримата се запътиха натам. В ъгъла имаше машина за пилатес, в другия — кош с медицински топки и пружини за разтягане. На пода беше разлято нещо жълтеникаво, най-вероятно „Гаторейд“. Върху перваза на прозореца лежеше празна опаковка от плувна шапка „Спийдо“.

Господин Лаури отпусна ръката, в която държеше папката, и погледна изпитателно Емили.

— Като се имат предвид времената ти и представянето ти както днес, така и през последните четири години, ние бихме искали да ти предложим пълна стипендия в нашия университет.

Емили притисна длан към устата си.

— Наистина ли?

Господин Лаури кимна.

— Това, разбира се, не е окончателно — ще трябва да се явиш на интервю, да прегледаме оценките ти, всичко необходимо. Освен това Хенри ми каза, че миналата година си си взела почивка заради инцидента с Алисън Дилорентис, така ли е?

— Да — отвърна Емили. — Но сега съм изцяло посветена на плуването.

— Чудесно. — Когато господин Лаури се усмихна, Емили можа да види златните пломби в устата му. — Е, аз ще тръгвам. Трябва да се срещна с още двама кандидати. Ще се свържем с теб в началото на седмицата. Но можеш да го отпразнуваш.

— Много ви благодаря! — Емили трепереше от щастие. Господин Лаури се обърна и тръгна към изхода. Емили очакваше господин Роланд да го последва, но той остана, загледан втренчено в Емили.

— Страхотно, нали? — рече той.

— Това е наистина велико! — отвърна тя. — Не знам как да ви се отблагодаря.

Господин Роланд повдигна едната си вежда. Устните му се разтегнаха в лукава усмивка. На острата флуоресцентна светлина кожата му изглеждаше бледа като на вампир. Изведнъж Емили се почувства като диво животно, което усеща опасността, преди още да я е видяло. Той се приближи до нея и горещият му дъх опари бузата й.

— Ами, аз имам някои идеи… — Пръстите му затанцуваха по кожата на влажната й ръка.

Емили се отдръпна.

— Господин Роланд…

— Всичко е наред — промърмори той. Притисна я с тяло към стената. Миришеше на шампоан „Хед енд шолдърс“ и омекотител „Тайд“, толкова невинни аромати. Пръстите му се промъкнаха под презрамките на банския й костюм. Притисна се към нея и издаде ужасяващо сумтене.

— Моля ви, престанете — каза Емили, опитвайки се да се измъкне.

— Какво има? — прошепна господин Роланд, запушвайки устата й с целувка. — В четвъртък нямаше нищо против, Емили. Ти ме целуна. Почувствах го.

— Но…

Тя успя да отскочи към другия край на стаята, само че господин Роланд я улови за китката и я дръпна към себе си. Продължи да я опипва, обсипвайки с целувки врата й, устните, шията…

Отвън се чу изстрел, последван от плясък на скачащи плувци. Тълпата зарева, а Емили отново се опита да го отблъсне.

— О, Господи!

Господин Роланд се обърна към фигурата, която се беше появила на прага. Емили изпита огромно облекчение при неочакваното прекъсване. Но лицето на господин Роланд пребледня.

— К-клоуи?

Сърцето на Емили спря. На вратата наистина стоеше Клоуи, притиснала към гърдите си плакат, на който с големи букви беше написано „ДАВАЙ, ЕМИЛИ!“.

— Клоуи! — извика тя.

Господин Роланд пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна колкото се може по-далеч от Емили.

— Не знаех, че ще идваш, скъпа. Разбра ли за Емили? Тя получи стипендията!

Плакатът се изплъзна от ръцете на Клоуи и падна на земята. По ужасеното изражение на лицето й беше ясно, че е видяла всичко.

— Исках да те изненадам — каза тя с едва доловим глас. — Гледах състезанието ти. Видях как татко и агентът дойдоха с теб тук, за да говорите. И си помислих… — Очите й се отместиха от баща й и тя отново погледна Емили. На лицето й се изписа отвращение. Емили наведе поглед. Презрамката на банския й костюм се беше свлякла от рамото. Изглеждаше така, сякаш наистина го беше искала.

— Клоуи, не! — възрази тя, като бързо вдигна презрамката си. — Това не е… аз не съм… той…

Но Клоуи отстъпи назад, поклащайки мълчаливо глава. По лицето й преминаха безчет емоции — тя се чувстваше отвратена, предадена, погнусена. Тя изхълца, обърна се и побягна.

— Клоуи, почакай! — извика Емили и хукна към вратата, плъзгайки се по мокрия под. — Моля те!

Но вече беше твърде късно.

Клоуи беше изчезнала.

27.

Ах, незабравима ваканция

— Здравейте, момичета! — разнесе се тих глас. — Явно сте получили бележката ми!

Хана стоеше неподвижно до стълбата, която водеше до Гарвановото гнездо. Нервите й бяха опънати до скъсване. Табита, момичето, което стоеше на края на терасата, изведнъж й се стори различно. Сега приличаше още повече на Али. Хана не можеше да повярва. Емили се оказа права! Това беше Али.

— Ела по-близо, Хана! — подкачи я Али, привиквайки я с пръст. — Няма да те ухапя!

Хана ококори очи. По гърба й изби пот. Пак беше засмукала палеца си. След Ямайка всеки път, когато беше наистина изплашена, тя засмукваше палеца си насън.

Тя пак си мислеше за това. Пак го сънуваше.

— Хана? — Майка й почука по вратата на спалнята й. — Хана? Ставай!

Дот, миниатюрният доберман на Хана, заоблизва ентусиазирано лицето й. Хана погледна към дигиталния часовник до леглото й. Беше десет сутринта; обикновено през уикенда Хана оставаше да спи до обяд. Тя седна в леглото и изпъшка.

— Мамо, не искам да идвам с теб в „Бикрам“! — След като майка й се прибра от Сингапур, всяка събота сутрин ходеше на деветдесет минутни курсове по йога.

— Не става въпрос за „Бикрам“. — Гласът на госпожа Мерин звучеше ядосано. — Баща ти е на телефона. Иска веднага да отидеш в офиса му.

Тя си припомни предишната вечер. Тежестта на откраднатите пари в чантата й, когато се качи на влака за Филаделфия. Непрекъснатите проверки на телефона й — нито отговор от Майк, нито съобщение от А. Срещата с продавача на цветя Пийт, който имаше кал под ноктите и татуировка на врата, и който гледаше Хана така, сякаш искаше да я дръпне зад букетите от лалета и да я оправи набързо. Предаването на плика с пари. Погледите през рамо в търсене на А., без да забелязва нищо подозрително.

Тя не се почувства удовлетворена след предаването на парите на Пийт, затова се скри до гарата и изчака Патрик да се появи. Отиде директно при него и настоя пред нея да изтрие всички снимки от фотоапарата и лаптопа.

— Хубаво — въздъхна драматично Патрик и извади фотоапарата и лаптопа си. Хана гледаше как снимките изчезват от папката и паметта на фотоапарата. Преди да си тръгне, Патрик я хвана за гърдата, а тя заби лакът в ребрата му.

Надяваше се, че е постъпила правилно. През нощта в интернет не се появиха никакви снимки на Хана. Тя не получи никакви разтревожени обаждания от Джеремая, който да я обвини, че е съсипала всичко. С малко повече късмет Патрик щеше да е хванал самолета за Мексико и Хана повече нямаше да чуе за него.

Госпожа Мерин се размърда до вратата.

— Защо те търси през уикендите? — попита подозрително тя. — Да не би да става въпрос за кампанията? — При произнасянето на думата „кампания“ тя завъртя очи. Хана се съмняваше, че в изборния ден майка й ще гласува за Том Мерин. Всеки път, когато видеше снимката му във вестниците, тя изсумтяваше неодобрително и бързо обръщаше страницата с думите, че за него ще е по-добре да не се отнася толкова незаинтересовано към политиката, както се беше отнасял към брака им.