— Госпожица Хууско си почива — каза тя. — Вече можете да я видите.

Всички станаха и я последваха в стаята. Лекарката дръпна една розова завеса и пред тях се появи Клаудия, която лежеше на носилка с гипсиран глезен. Русата й коса беше разпиляна върху възглавницата. Памучната й нощница подчертаваше гърдите й. Устните й бяха розови и блестящи, сякаш току-що си беше сложила червило. Дори в болницата успяваше да изглежда готова за секс.

— О, Господи, Клаудия — каза Ариа, която изпитваше угризения въпреки наперения вид на финландката. — Добре ли си?

— Боли ли? — попитаха Ноъл и момчетата, събирайки се около леглото.

— Аз добре. — Клаудия им се усмихна престорено, всички следи от перфектния й английски бяха изчезнали. — Само малко ранена.

— Тя е със счупен глезен. — Една сестра застана до леглото, за да измери кръвното й налягане. — Сравнително незначително нараняване, предвид височината, от която е паднала. За щастие се е случило близо до върха. Ако е било по средата, тогава е щяла здраво да загази.

— Да, луда работа! — Клаудия се престори, че избърсва потта от челото си. — Досега не падала от лифт! Уф!

— Какво се случи всъщност? — Ноъл приседна на ръба на леглото й.

Клаудия облиза устните си и погледна Ариа. Единственият звук в стаята беше съскането на помпичката на апарата за кръвно. Всеки мускул в тялото на Ариа се напрегна в очакване на предстоящия удар. Естествено, че Клаудия щеше да я натопи. Тя искаше да спи с Ноъл — това щеше да премахне Ариа от пътя й.

Най-накрая финландката се надигна в леглото.

— Всичко мъгла. Не помня.

— Сигурна ли си? — Ноъл се подпря на коленете си. — Струва ми се много странно, че си се подхлъзнала на лифта. Та ти караш ски от години.

Клаудия сви рамене с изморено изражение на лицето.

— Не знам — каза тя със слаб глас и притвори очи.

Ерик ощипа Ноъл по ръката.

— Пич, не я притеснявай.

— Може да е получила амнезия — обади се Кристофър.

Ариа се подпря на леглото с разтуптяно сърце. Това ли беше наистина? Беше ли изгубила Клаудия паметта си?

Лекарката дръпна завесата.

— Не я затрупвайте с въпроси, момчета. Госпожица Хууско е ударила главата си, затова ще се наложи известно време да я наблюдаваме, за да сме сигурни, че няма сътресение на мозъка. Ако се окаже, че има, ще трябва да я прехвърлим в болницата. Иначе най-вероятно ще я изпишем утре сутринта.

Всички закимаха с глави.

— Ще отида да резервирам стаите за още една нощ — подхвърли небрежно Ноъл и извади айфона си.

— О! — Ариа го погледна. — Аз не мога да остана. Обещах на татко, че ще гледам Лола.

— Добре. — Ноъл дори не вдигна поглед от телефона си. — Нещо против да се прибереш с автобуса?

Ариа зяпна изненадано. Беше се надявала, че Ноъл ще я откара до Роузууд. Не можеше ли братята му да останат с Клаудия? Не можеше ли да се върне на следващия ден и да ги прибере?

Но Ноъл не й предложи, затова Ариа се загърна в палтото си и извади телефона си, за да провери разписанието на автобусите.

— Кога мислиш, че ще се върнеш утре? — попита тя Ноъл. — Може да излезем някъде вечерта.

Ноъл рязко вдигна глава.

— Дори не знаем още дали Клаудия е наред. Мисля, че не трябва да правим каквито и да било планове, докато не стане ясно.

— Аха. — Ариа отстъпи назад. — Добре. Извинявай.

— Освен това най-вероятно през следващите няколко дни ще бъда край нея. — Ноъл погледна към спящата Клаудия. — Това е най-малкото, което мога да направя. Вероятно ще я боли много. Ще има нужда от някой, който да й помага да се придвижва наоколо.

— Р-разбира се. — Ариа се опита да преглътне сълзите си.

Следващият автобус до Филаделфия тръгваше след час. Ариа можеше да отиде директно на спирката, а Ноъл да прибере по-късно багажа й от хотела и да го докара на следващия ден у тях. Докато Ариа се отдалечаваше от леглото, нещо я накара да се обърне. Очите на Клаудия бяха отворени и тя гледаше право в нея. Устните й бяха разтеглени в тънка, победна усмивка. Умишлено бавно тя вдигна слабата си бледа ръка и показа на Ариа среден пръст.

Ариа ахна. Почувства се като залята със студен душ. Клаудия нямаше амнезия — тя помнеше ясно всичко, което се беше случило на лифта. И сега беше получила точно онова, което искаше. Ариа беше в нейната власт. Тя я държеше в ръцете си.

Точно като А.

31.

Поздравления и чупката

По-късно същия следобед Емили паркира пред дома си точно, когато по радиото пуснаха реклама на телевизионния филм. „Унищожителна лъжа. Смяна на самоличността. Живот, заложен на карта. Вижте цялата история довечера, една година след пожара в Поконос и нейната смърт. Малка сладка убийца. Само по…“

— Уф — изпъшка Емили и го изключи. С нетърпение очакваше деня да свърши и рекламите да спрат. Тя със сигурност не желаеше да преживява отново деня на смъртта на Али — никоя от тях не го искаше. Особено след като дори не беше сигурна, че истинската Али наистина е мъртва.

Емили слезе от колата, метна сака си на рамо и тръгна по заснежената пътека към дома. Преди да отвори вратата, се опита отново да изпрати есемес на Клоуи. „Трябва да поговорим. Вината не е моя. Не знаех как да ти кажа“. След състезанието беше изпратила пет есемеса на Клоуи, но приятелката й не беше отговорила.

Емили въздъхна, пъхна ключа си в ключалката, но вратата се отвори лесно. Странно — родителите й обикновено я държаха заключена, защото се страхуваха от крадци.

— Ехо? — извика Емили в коридора. Никакъв отговор. Това също беше странно — родителите й обикновено отговаряха, дори ако й бяха ядосани. Но в къщата имаше някой — във въздуха се носеше непозната миризма, сякаш някой току-що беше минал по коридора.

Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. През главата й преминаха хиляди ужасяващи сценарии. Ами ако А. беше тук? Ами ако А. беше наранил семейството й? Може би А. — Али — беше решил да съсипе живота й точно днес?

Тогава се досети нещо, което я смрази. Днес бе годишнината от смъртта на Али, денят, в който се опита да ги убие. Напълно естествено бе да се върне точно в този ден, за да ги довърши.

— Ехо? — извика отново Емили, промъквайки се по коридора към кухнята. Някакъв звук я накара да спре и да се обърне. Това дали не беше… кискане? Сърцето й се блъскаше в гърдите. Звукът се носеше от дневната, която беше отделена от коридора с плъзгащи се врати. Които никога не се затваряха.

Тя отново чу кискането. Ръцете й се разтрепериха. Устата й пресъхна. Леко побутна вратата. Какво ли имаше вътре? Трупове? Полицията, която е дошла, за да я арестува заради случилото се в Ямайка? Али?

— Изненада!

Емили изпищя и отскочи назад, удряйки гърба си в бравата. За столовете бяха завързани балони, на дивана лежеше опакован подарък, а на масата се кипреше огромна торта, върху която грееше логото на Университета на Северна Каролина. Родителите й се втурнаха към нея, ухилени до уши.

— Поздравления за стипендията! — Господин и Госпожа Фийлдс я прегърнаха силно, което не й се беше случвало от месеци. — Толкова се гордеем с теб!

Зад родителите й се бяха струпали още хора. Тя надникна над раменете им и вида бебето Грейс, господин и госпожа Роланд… и Клоуи.

— О, Господи! — прошепна Емили и отпусна ръце.

Госпожа Фийлдс се обърна и ги посочи.

— Поканих семейство Роланд да празнуват с нас! Ако не бяха те, това нямаше да се случи!

— Да, благодарим ви! — каза господин Фийлдс, отиде при тях и здраво разтърси ръката на господин Роланд.

— Няма защо — отвърна господин Роланд сковано, с фалшив приятелски тон. Той избягваше погледа на Емили, което я устройваше напълно.

— Толкова се радвам, че нещата се наредиха! — прегърна я госпожа Роланд. Когато Емили отвърна на прегръдката й, Клоуи задавено изписка. Емили я погледна. Очите й горяха от омраза. На лицето й нямаше и намек от усмивка. За Клоуи Емили беше прелюбодейка. Разбивачка на семейства.

Госпожа Фийлдс наряза тортата и раздаде на всекиго по парче. И, слава Богу, всички възрастни потънаха в своите разговори, оставяйки Емили и Клоуи сами. Емили улови погледа й.

— Трябва да поговорим.

Клоуи се извърна, преструвайки се, че не я е чула. Но Емили не можеше да й позволи да повярва на нещо, което не е истина. Тя я хвана за ръката и я отведе в кухнята. Клоуи вървеше покорно, но после се облегна на кухненския плот, скръсти ръце и се престори, че разглежда буркана за бисквити във формата на пиле. Тя изобщо не поглеждаше към Емили.

— Съжалявам — прошепна Емили. — Трябва да ми повярваш, че нямах представа какво ще се случи. Не съм го искала.

— Да бе, да — изсъска Клоуи, без да отмества поглед от буркана. — Била ли си ми всъщност изобщо приятелка? Или просто ме използваше, за да се докопаш до стипендията?

Емили зяпна изненадано.

— Разбира се, че не! Никога не бих постъпила така!

Клоуи завъртя очи.

— Чух какво каза баща ми в онази стая. Каза, че в четвъртък вечерта си се държала така, сякаш си го искала. Когато се напих и отидох да си легна какво се случи между вас?

Емили се извърна и прехапа устни.

— Той ме целуна, кълна се. Не знаех как да ти го кажа.

Клоуи потрепна и за пръв път погледна Емили в очите.

— Знаела си го от три дни и нищо не си ми казала?

Емили наведе глава.

— Не знаех как…

— Нали бяхме приятелки? — Клоуи сложи ръце на хълбоците си. — Приятелите си споделят такива неща. Пък и защо да ти вярвам, че си невинна? Та аз едва те познавам. Единственото, което знам, е, че си родила дете през лятото и…

— Ш-ш-шт! — изписка Емили и запуши устата й с ръка.

Клоуи се отдръпна, събаряйки един от кухненските столове.

— Трябва да го кажа на вашите. Да съсипя живота ти, както ти съсипа моя.

— Моля те, недей — замоли се Емили. — Те ще ме изхвърлят от дома. Ще бъдат съсипани.

— И какво от това?

Емили я хвана за ръцете.

— Казах ти тайната си, защото смятах, че мога да ти се доверя. Усещах, че ставаме приятелки. И… не съм имала истинска приятелка от доста време. Толкова бях самотна. — Тя избърса една сълза. — Мразя се за това, че прецаках нещата и не ти казах по-рано. Просто исках да те предпазя. Исках да си щастлива. Надявах се, че няма да се повтори. Че всичко е просто една ужасна грешка.

Клоуи се обърна настрани, без да каже нищо. Това добре ли беше, или зле? Емили не можеше да прецени.

— Моля те, не казвай на никого — прошепна тя. — Аз със сигурност ще си мълча за баща ти. Ще го изтрия от мислите си, обещавам. Ще ми се да не се беше случвало.

Клоуи продължи да гледа настрани. Часовникът във форма на кокошка тиктакаше шумно. От съседната стая се чуваха гласовете на възрастните. Най-накрая тя погледна Емили със студени, изморени очи и въздъхна.

— Няма да разкрия тайната ти, ако оставиш баща ми на мира.

— Благодаря — каза Емили. — Разбира се, че ще го оставя.

Тя пристъпи към Клоуи, за да я прегърне, но Клоуи я отблъсна настрани като куче, което вре носа си в таблата с храна.

— Това не означава, че искам да сме приятелки.

— Какво? — извика Емили. — 3-защо?

— Просто не мога. — Клоуи се завъртя на токовете си и тръгна към вратата на кухнята. — Кажи на нашите, че са ми се обадили по телефона и ще ги чакам в колата — подхвърли тя през рамо. — Не се обиждай, но някак си не ми се ще да ям празничната ти торта.