Емили я проследи с поглед как излиза от кухнята и затръшва вратата зад гърба си. Чувстваше се така, сякаш някой беше изтръгнал сърцето й и го беше пуснал в месомелачка. Всичко беше съсипано. Вярно, че беше спечелила стипендията, бъдещето й беше уредено, но тя беше платила скъпо за това.

Скръц.

Емили се обърна и примижа от заслепяващото слънце, което нахлуваше през прозорците. Какво беше това? Тя огледа шкафовете и пода, след което забеляза малък лист хартия на пода до вратата, през която току-що беше излязла Клоуи. Сърцето й прескочи. Тя изтича до прозореца и погледна навън, търсейки човека, който го беше оставил. Не беше ли онова някаква фигура, която се крие между дърветата?

Тя отвори задната врата, пропускайки вътре студения въздух.

— Али? — извика тя. — Али! — Но никой не й отговори. — Клоуи? — извиси после глас с надеждата, че Клоуи може да е видяла нещо. Но Клоуи също не й отговори.

Възрастните се смееха на нещо в съседната стая. Грейс изписка радостно. Емили вдигна хартийката с треперещи ръце и я разгъна. Острият почерк се размаза пред погледа й.

Тя може и да не каже, но аз нищо не обещавам — за която и да е от тайните ти. Съжалявам!

А.

32.

Али, коварната лисица

— Ъ-ъ-ъ, извинете?

Хана погледна от крос тренажора, върху който се потеше и видя дребно момиче с големи влажни очи и тънко кръстче.

— За тези уреди лимитът е трийсет минути — оплака се момичето. — А ти си тук от шейсет и три.

— Лоша работа — отсече Хана и увеличи скоростта си. Нека фитнес полицията да дойде и да я изхвърли.

Беше събота следобед — годишнината от смъртта на Алисън Дилорентис, както тръбяха всички новинарски канали, не че Хана би могла да го забрави, — и тя се намираше във великолепния фитнес салон на Кънтри клуба. Залата ухаеше на ароматни свещи, всички телевизори, монтирани по стените, излъчваха МТВ и свръхактивната инструкторка викаше толкова силно, че Хана можеше да я чуе през хип-хоп музиката, която се лееше от слушалките й. Надяваше се, че крос тренажорът ще прогони спомените за Табита, Ямайка, инцидента в асансьора и най-вече А., но нещо не се получаваше. Тя не спираше да усеща ръцете на Табита — на Али, — върху раменете си, готови да я бутнат от покрива. Не спираше да чува писъците на приятелките си. И как тогава Ариа пристъпи напред и всичко се случи толкова бързо…

В първия момент Хана изпита облекчение, че Ариа блъсна Али. Тя беше убила толкова много хора, че смъртта й щеше да е истинска благословия за човечеството. Но след това осъзна какво са направили. Животът все пак си беше живот. Те не бяха убийци.

Хана и приятелките й изтичаха долу на плажа, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Щом се озоваха на пясъка, те се огледаха. Луната хвърляше сребриста светлина върху плажа. Долавяше се тътенът на океана. Хана гледаше към бледите си крака с надеждата, че няма да се спъне в отпуснатото, усукано тяло на Али. Не можеше да не е умряла от удара, нали?

— Виждате ли я? — донесе се гласът на Ариа отнякъде.

— Не още — отвърна Спенсър. — Продължавайте да търсите!

Те тичаха по плажа, нагазиха в топлата вода, провериха около дюните, дори огледаха скалите и пещерите. Но никъде не намериха тяло.

— Какво става тук, по дяволите? — Ариа се спря, останала без дъх. — Къде се е дянала?

Хана се огледа уплашено. Това не беше възможно. Али не можеше просто така да изчезне. Ариа я беше блъснала. Тя беше паднала. Съвсем ясно чуха удара на тялото й в пясъка. Бяха погледнали през парапета и можеха да се закълнат, че са видели тялото й. Бяха, нали?

— Сигурно отливът го е отнесъл. — Спенсър посочи морето. — Може би вече е някъде навътре.

— А какво ще стане, ако я изхвърли обратно? — прошепна Ариа.

— Никой не може да докаже, че ние сме го извършили. — Спенсър отново огледа брега. Нямаше нищо. Никой не ги наблюдаваше. — Освен това, Ариа, това беше при самозащита — Али щеше да ни убие.

— Няма как да сме сигурни. — Очите на Ариа бяха ококорени и уплашени. — Може би не сме я разбрали правилно. Може би не трябваше да…

— Трябваше! — рече остро Спенсър. — Ако не я беше блъснала, може би сега въобще нямаше да сме тук.

Всички се умълчаха. Емили погледна към кръглата луна.

— Ами ако Али не е отнесена от океана? — прошепна тя. — Ако е оцеляла след падането и е отишла да търси помощ?

Стомахът на Хана се сви. Тя си мислеше същото.

Спенсър ритна една купчинка пясък.

— Няма начин. Не би могла да оцелее след такова падане.

— Тя се измъкна от пожара — напомни й Емили. — Не знаем с кого си имаме работа. Тя е невероятно силна.

Очите на Спенсър проблеснаха.

— Нека просто забравим, става ли? Океанът я е отнесъл. Тя е мъртва.

В този миг Хана забеляза нещо в другия край на салона. На прага стоеше Джеремая и гледаше право в нея.

Тя скочи от уреда и попи лицето си с кърпата. Пулсът й се ускори. Когато Джеремая се приближи до нея, тя го посрещна с широка, невинна усмивка.

— Ха, ти в този салон ли ходиш?

— Всъщност, да — озъби й се Джеремая. Лицето му пламтеше от гняв. — Или по-скоро ходех. Баща ти ми беше уредил безплатна карта. Но сега ми я отнеха.

— Оу — рече тихо Хана.

— Оу? Това ли ще кажеш само? Оу? — Джеремая, беше толкова ядосан, че целият трепереше. — Дано си доволна, Хана. Ти си виновна за всичко това.

Тя потръпна, но не отстъпи.

— Нищо лошо не съм направила. Просто казах на татко, че съм те видяла на горния етаж.

— Нищо не си видяла и много добре го знаеш. — Той се наведе към нея и неприятният му дъх опари лицето й. — Ти имаш нещо общо с това, нали?

Хана извърна лице. Момичето, което искаше да използва крос тренажора, погледна към тях и се намръщи.

— Нямам представа за какво говориш.

Джеремая я посочи с пръст.

— Ти съсипа кариерата ми. И имам усещането, че ще намериш начин да съсипеш кампанията на баща си. Помниш ли онова анонимно съобщение, че криеш нещо? Ще го разследвам, Хана. И ще те смажа.

Хана изписка ужасено. Джеремая я погледна упорито, след което се обърна и тръгна да излиза с маршова стъпка.

— Добре ли си? — попита я момичето, натискайки педалите на крос тренажора. — Той изглеждаше доста… напрегнат.

Хана прокара ръка през мократа си от потта коса и промърмори нещо в отговор. Със сигурност не се чувстваше добре. Колко сериозен беше Джеремая? В какво се беше замесила?

И тогава отново се чу пискливият кикот. Тя огледа салона. Али?

Смехът продължаваше да ехти. Хана затвори очи, сещайки се отново за празния плаж. Дълго време беше потискала мисълта, че Али е оцеляла, но сега вече знаеше, че Емили е права.

Али беше тук. Може би не точно в салона, но беше в Роузууд, следеше ги, наблюдаваше ги, готова да съсипе живота им за трети, последен път. Али беше като котка с девет живота: беше оцеляла при пожара в гората на Спенсър, след това се спаси от пожара в Поконос, а сега бе оживяла и след падането от Гарвановото гнездо. Беше изпълзяла встрани, беше превързала раните си, после се беше излекувала и сега отново се беше върнала. Може би нямаше да умре, докато не получи онова, което иска: да се отърве от тях веднъж и завинаги.

Хана знаеше, че й остава само едно: да отиде в полицията. Али трябваше да бъде спряна. Ако това означаваше да разкаже какво се беше случило в Ямайка, така да бъде. И без това го бяха направили при самозащита. Бяха го направили, за да сложат край на порочния кръг от убийства — кой знае кого още беше убила, след като се спаси от пожара. Освен това те всъщност не я бяха убили — тя беше още жива. Хана беше готова да приеме вината вместо приятелките си, дори това да означаваше да изпадне в немилост пред баща си. В никакъв случай нямаше да допусне Али отново да им причини това.

Тогава телефонът й изжужа и тя подскочи. С надежда си помисли, че може би е Майк — едва ли щеше да издържи повече, без да й се обади. Тя извади телефона си и погледна към екрана. „СЪОБЩЕНИЕ ОТ НЕПОЗНАТ НОМЕР“.

С треперещи ръце го отвори и прочете:

Пусни си новините, скъпа.

Имам изненада за теб.

Целувки!

А.

33.

Новините, които не бяха очаквали

Влакът стрела до Роузууд спря на станция Пен и Спенсър, майка й и семейство Пенитисъл мълчаливо се качиха. Господин Пенитисъл седна вдървено на мястото си. Той имаше вид на човек, който всеки момент ще получи пръсване на кръвоносен съд в мозъка. Госпожа Хейстингс седна до него, хвърляше му загрижели погледи, гледаше напрегнато през прозореца или поклащаше укорително глава към Спенсър. Тя се чудеше какво ли е казал господин Пенитисъл на майка й тази сутрин. Беше ли включил онази част, в която разтърсваше Зак? Беше ли й признал, че е хомофоб?

Амилия не спря да се върти и да ги гледа изпитателно, убедена, че нещо става, но без да се осмели да попита какво. Зак се сви до прозореца и пъхна слушалките на айпода в ушите си. Остави якето и сака си на съседната седалка, за да не може Спенсър да седне до него. Тя няколко пъти се опита да му се извини, но от това нямаше никаква полза — той дори не я поглеждаше.

Влакът подмина Нюарк, след това Трентън. Телефонът на Спенсър иззвъня — ОБАЖДАНЕ ОТ ХАНА МЕРИН. Но точно сега тя не искаше да говори с Хана. Не искаше да говори с никого.

Спенсър притисна челото си към студеното стъкло и се загледа в дърветата и къщите, покрай които профучаваха. Днес небето бе кристално синьо, почти без никакви облаци. Това внезапно й напомни за полета обратно от Ямайка. Когато се издигнаха над пистата и закръжиха над летището, тя видя безкрайния празен плаж и бушуващия син океан. Беше сигурна, че от тази височина ще успее да види тялото на Али, което се мята по вълните, проблясък на ярко жълто сред безкрайната синева, но не видя нищо.

Дните след смъртта на Али бяха ужасни: те се преструваха на щастливи тийнейджърки, дошли на почивка, най-вече заради Ноъл и Майк. Гмуркаха се и плуваха, гребаха с каяк и скачаха от скалите. Хана ходи на масаж, а Ариа на няколко курса по йога. Но тайната ги угнетяваше. Почти не се хранеха. Трудно се усмихваха. Пиеха много, но алкохолът ги правеше напрегнати и раздразнителни, вместо щастливи и спокойни. Понякога Спенсър чуваше Хана, с която делеше една стая, да става от леглото посред нощ, да се затваря в банята и да прекарва часове там. Какво ли правеше? Питаше отражението си в какво се е замесила? Преживяваше отново цялата ужасна случка?

Спенсър винаги се преструваше, че спи, когато Хана излизаше от банята и никога не разговаряше с нея за това. Отчуждението им започна да се задълбочава. Те не искаха да се поглеждат от страх, че някоя от тях ще избухне в сълзи.

Всяка сутрин Спенсър се събуждаше, излизаше на терасата и оглеждаше бреговата линия, уверена, че тялото на Али ще лежи там, подпухнало и синьо. Но него го нямаше. Все едно нищо не се беше случило. Никакви полицаи не почукаха на вратите им, за да им зададат въпроси. Никой от служителите на хотела не сподели нищо за някой изчезнал гост. Като че ли никой не беше забелязал, че е изчезнала. И като че ли никой, съвсем никой, не беше видял какво сториха Спенсър и останалите в онази ужасна нощ.

По време на полета към дома Емили докосна ръката на Спенсър. Кожата й беше восъчно бледа, косата й изглеждаше мазна и немита.

— Не мога да спра да мисля за това. Ами ако океанът не е отнесъл тялото? Ами ако не е умряла при удара? Ами ако страда някъде?

— Това са глупости — сопна й се Спенсър, която не можеше да повярва, че Емили се е осмелила да повдигне този въпрос на публично място. — Претърсихме всеки сантиметър от онзи плаж. Не би могла да се отдалечи с пълзене много надалеч.