— Но… — Емили завъртя в ръцете си пластмасовата чаша, която бе взела от количката с освежаващи напитки. — Много е странно, че приливът не я изхвърли на брега.

— Добре, че не я изхвърли — прошепна Спенсър, разкъсвайки салфетката си на хиляди парченца. — Вселената е милостива към нас — и всички останали, които тя уби. Тя беше луда, Емили. Постъпихме по възможно най-добрия начин. Единственият начин.

Но сега Спенсър вече се съмняваше, че Али е била отнесена от вълните. Тя се взираше в последното съобщение, което й бе изпратил А.:

Накрая всички тайни се изхвърлят на брега.

Емили беше права. Али не беше изхвърлена на брега, защото не беше умряла при падането.

Най-накрая влакът спря на роузуудската гара и всички слязоха. Те натовариха чантите си в Рейндж роувъра на господин Пенитисъл и потеглиха към дома. Пътуването бе също така мълчаливо и неловко, макар че радиото, което господин Пенитисъл беше пуснал, поне разведряваше малко обстановката. През целия си живот Спенсър не се беше радвала толкова при вида на къщата си. Когато отвори вратата на колата, господин Пенитисъл се обърна към нея и я погледна втренчено.

— Сбогувай се със Закъри, Спенсър, защото повече няма да го видиш.

Спенсър едва не изпусна сака си на калната улица.

— Какво? — Не бяха ли казали предишната вечер, че семейство Пенитисъл се мести у тях?

— Той отива във военно училище в Ню Йорк — каза господин Пенитисъл с равен, безизразен глас, който най-вероятно използваше, когато уволняваше своите подчинени. — Всичко е уредено. Тази сутрин се обадих.

Амилия ахна — очевидно и тя го чуваше за пръв път. Спенсър погледна умолително господин Пенитисъл.

— Уверен ли сте, че това е наложително?

— Спенсър. — Майка й я отдръпна от колата. — Това не е твоя грижа.

Но Спенсър отново се пъхна в колата. Тя се накани за пореден път да се извини, но в този миг от радиото гръмна мелодията, оповестяваща обявяването на новините от последните минути.

— Току-що научихме нещо интересно — обяви въодушевено репортерът. — Съобщиха ни, че на брега в Ямайка са намерени останките на младо момиче.

Спенсър усети как косъмчетата й настръхват. Тя се отдръпна от Зак и втренчи поглед в говорителя на задната седалка. Какво бяха казали току-що? В този миг госпожа Хейстингс я издърпа отново навън.

— Хайде, да вървим. — Тя затвори вратата и махна навъсено на господин Пенитисъл. Двете изпратиха с погледи отдалечаващата се кола, докато червените й светлини не се изгубиха зад ъгъла.

Останките на младо момиче… Ямайка. Спенсър извади телефона си тъкмо когато Хана й звънеше отново. Спенсър се обади.

— Какво става в Ямайка?

— Опитвам се да се свържа с теб от един час — прошепна Хана. — Боже мой, Спенсър!

— Ела у дома — каза Спенсър и се затича към къщата с разтупкано сърце. — Веднага идвай у дома!

34.

Момичето на брега

Когато Ариа паркира пред къщата на Спенсър, всички лампи вътре светеха. Приусът на Хана и волвото на Емили стояха до тротоара. Когато Ариа угаси двигателя на субаруто си, тя ги видя как се придвижват внимателно по хлъзгавия път. Настигна ги при вратата.

— За какво става въпрос? — Когато Спенсър й се обади, Ариа тъкмо слизаше от автобуса от Ню Йорк. Приятелката й я повика, без да й обяснява защо.

Хана и Емили се обърнаха изненадано към нея. Преди да успеят да кажат каквото и да било, Спенсър отвори вратата. Лицето й беше смъртно бледо.

— Елате с мен.

Тя ги поведе към всекидневната. Ариа се огледа; не беше влизала в тази стая поне от една година, но по стените висяха все същите училищни снимки на Мелиса и Спенсър. Телевизорът беше пуснат и звукът му беше усилен. Тя видя логото на CNN в горния десен ъгъл. Под екрана вървеше голям жълт банер:

„РИБАР ОТКРИВА ОСТАНКИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛО МОМИЧЕ В ЯМАЙКА“.

— Ямайка? — прошепна Ариа и се олюля. След това погледна към останалите. Емили покри устата си с длан. Хана притискаше стомаха си, сякаш всеки момент щеше да повърне. А Спенсър не можеше да откъсне очи от екрана, който показваше синия океан и гладкия пясъчен плаж. Една ръждясала рибарска лодка беше изтеглена на пясъка и безброй репортери и полицаи се бяха събрали и снимаха.

Очите на Хана шареха напред-назад.

— Това нищо не означава. Възможно е да е някой друг.

— Не е някой друг — рече Спенсър с разтреперан глас. — Просто гледай.

На екрана се появи една руса репортерка, облечена в поло с емблемата на CNN.

— Намираме се на мястото, където полицията разследва останките, намерени на брега по-рано този месец — обясни тя. Вятърът развяваше косата й на всички страни. — Според рибаря, който предпочита да остане анонимен, той е открил останките в една пещера на около шест мили южно от Негрил.

— Негрил? — Хана погледна момичетата с треперещи устни. — Вие, момичета…

— Ш-ш-шт! — Спенсър й махна с ръка да мълчи. Репортерката заговори отново.

— Съдейки по състоянието на останките, експертите смятат, че става въпрос за седемнайсетгодишно момиче. От степента на разлагане са стигнали до извода, че момичето е умряло преди около година. Съдебните експерти работят по въпроса за идентифицирането на жертвата.

— О, Господи. — Ариа се отпусна в един от фотьойлите. — Мацки, дали това е… Али?

— Как е възможно? — Хана стисна телефона си. — Не ни ли изпраща тя есемесите? Не е ли тя, която е видяла какво направихме?

— Каква е вероятността друго седемнайсетгодишно момиче да умре край „Скалите“? — излая Спенсър. — Това е тя, момичета. И когато полицаите я идентифицират и разберат, че ние също сме били там по това време, ще съберат две и две.

— Нямат никакво доказателство, че сме били ние! — каза Хана.

— Ще намерят. — Спенсър стисна носа си. — А. ще им каже.

Ариа огледа стаята, сякаш снимките по стените можеха да й дадат някаква утеха. Внезапно всичко се обърна с главата надолу. Значи Али наистина беше умряла при падането? Беше ли я отнесъл океанът толкова бързо, че те не можаха да я открият на брега? Защо я откриха цяла година по-късно, и то в пещера само на девет километра оттам?

И най-важният въпрос: Кой е А., щом не е Али?

— Получавам нова информация! — извика репортерката и момичетата вдигнаха стреснато глави. Камерата се размърда, показвайки първо скупчените хора на брега, след това краката на репортерката и накрая отново лицето й. Тя притисна ръка към ухото си, вслушвайки се в нечий глас в слушалката. — Идентифицирали са тялото — каза тя. — Имаме съвпадение.

Хана ахна. Ариа хвана ръката на Емили и я стисна силно. Тя очакваше репортерката да каже бавно и отчетливо Алисън Дилорентис. На лицето й сигурно щеше да се изпише объркване. Щеше да се притесни, че не е разбрала точно името. Та нали Алисън Дилорентис беше мъртва все пак? Или това момиче имаше същото име, възможно ли бе такова ужасно съвпадение?

Внезапно на екрана се появи една снимка и момичетата изпищяха. Това беше Али в последното си превъплъщение, с права руса коса, леко изпъкнала брадичка, по-високи скули и по-тънки устни. Това беше точно момичето, с което се бяха срещнали в онази ужасна нощ на покривната тераса след вечеря. Същото момиче, което знаеше тайни, които можеха да са известни единствено на Али, което ги примами на платформата и едва не блъсна Хана през парапета. Въпреки всичко Ариа почувства облекчение като я видя. Поне вече знаеха със сигурност, че е мъртва.

— Родителите са идентифицирали останките на починалата по трите пирона в костта на глезена, останали от стар инцидент — обясни репортерката, докато снимката на Али се смали в единия ъгъл на екрана. — Те ни дадоха тази снимка, която е точно от времето преди изчезването й. Името й е Табита Кларк от Мейпълууд, Ню Джърси.

За миг Ариа си помисли, че мозъкът й изключва. Тя се извърна настрани и погледна Спенсър в същия момент, когато приятелката й се обърна към нея. Емили скочи на крака. Хана се наведе към екрана на телевизора, сякаш не можеше да повярва.

— Чакайте малко, какво каза репортерката току-що? — попита тя.

— Името й е Табита Кларк — повтори Спенсър с монотонен глас и замаяно изражение на лицето. — От Мейпълууд, Ню Джърси.

— Но… не! — Ариа се обърна и всичко се завъртя пред очите й. — Името й не е Табита! Това е Алисън! Нашата Алисън!

Спенсър се обърна и посочи Емили с пръст.

— Ти беше сигурна в това! Погледна я и каза: „Това е Али!“

— Тя знаеше неща, които са известни само на Али! — извика Емили. — Вие също го повярвахте, мацки!

— Всички повярвахме — прошепна Ариа, вперила поглед в нищото.

Прякото предаване продължи. Момичетата погледнаха отново към екрана.

— Според родителите й, Табита избягала от дома преди около година. Била проблемно дете, преживяла ужасен пожар вкъщи, когато била на тринайсет години, след което претърпяла болезнени пластични операции. Родителите й знаели, че е била в Ямайка, но не заподозрели, че нещо не е наред допреди пет месеца, когато не им се обадила, както обикновено. Свързали се с приятелите й, които казали, че не са се чували с нея повече от година.

Репортерката замълча и тъжно поклати глава.

— Току-що ми казаха, че господин и госпожа Кларк са я търсили напразно месеци наред. Колко тъжно, че продължителното търсене на дъщеря им завършва по такъв трагичен начин.

На екрана се появиха лицата на двама души. Под тях имаше надпис „Господин и госпожа Кларк“. Те бяха двама напълно нормално изглеждащи мъж и жена, майката беше облечена в раздърпан пуловер и торбести дънки, бащата имаше брадичка, оформена на катинарче и тъжно, виновно лице. Те изобщо не приличаха на слабата като игла госпожа Дилорентис или на господин Дилорентис с неговия клюнест нос и незаинтересовано изражение на лицето.

Хана се хвана за главата.

— Мацки… какво става тук?

Сърцето на Ариа заби толкова бързо, че тя очакваше всеки момент да изскочи навън. В главата й се завъртя ужасна мисъл. Съдейки по лицата на останалите, те си мислеха същото.

Тя си пое дълбоко дъх и изрече на глас най-ужасното нещо, което някога си бе представяла, че ще изрече:

— Мацки, Табита не е Али. Убили сме невинно момиче.

35.

Не затваряйте очи…

Емили се свлече на пода. Ужасяващата мисъл зажужа в главата й като цял рояк пчели. Табита не е Али. Табита е невинна. Убили сме невинно момиче.

Това не беше възможно, но въпреки това го виждаше от екрана на телевизора. Табита имаше свой живот, който нямаше нищо общо с алиния. Тя имаше родители. Дом. Изгарянията й са били от пожар, когато е била малка, а не от експлозията в Поконос. Поведението и в Ямайка ще да е било някаква глупава шега, някакво предизвикателство, игра на рискове.

— Може да е чула за нас по новините — изрече на висок глас Ариа, отразявайки мислите на останалите. — Може би е следила таблоидите, всички новинарски материали…

— Сигурно е имало сайтове, в които има много повече информация за нас — промърмори Спенсър, вперила немигащи очи в пода. — Може да е била обсебена от нас. И когато ни е видяла…

— … е решила да се избъзика с нас — завърши Хана, обхвана главата си с ръце и се заклати наляво-надясно. — Знаете ли, мацки, мислех да отида в полицията и да си призная за това. Щях да им разкажа за А. и Али, и дори за случилото се в Ямайка.

— Господи — прошепна Спенсър. — Слава Богу, че не си.

Очите на Хана се напълниха със сълзи.

— О, Боже. О, Боже! Какво направихме? Сега ще открият, че ние сме извършили убийството!