Елизабет Лоуел - Недокоснатата

„При теб ще дойде той, обгърнат в мрачни сенки“.

Амбър се взря в голия, бездиханен мъж, който сър Ерик бе проснал в нозете й и мрачното предсказание отекна в съзнанието й.

Пламъците на свещите трепкаха и се огъваха като живи от повеите на студения есенен вятър, който нахлуваше през отворената врата на къщата. Светлини и сенки се гонеха по тялото на непознатия и подчертаваха силата, сбрана в раменете и гърба му. В почти черната му коса блестяха кристалчета от лапавицата навън. По кожата му искряха ледени капчици дъжд.

Сякаш почувствала в собственото си тяло студа, сковал неговото, Амбър потръпна и безмълвно вдигна поглед към Ерик. Големите й златисти очи бяха пълни с въпроси, за които тя нямаше думи.

А и да имаше, Ерик нямаше отговори. Разполагаше само с безжизненото тяло на един непознат, на което се бе натъкнал в древното светилище.

— Познаваш ли го? — попита рязко той.

— Не.

— Мисля, че грешиш. Той носи твоя знак.

С тези думи Ерик преобърна тялото на мъжа и водните капчици, заедно със светлината на свещите, се плъзнаха по мускулестия му торс. Но това, което изтръгна от гърдите на Амбър сподавено възклицание, не бе голата му мъжка мощ, а нещо друго.

Върху тъмните косъмчета на гърдите му сияеше къс кехлибар.

Като внимаваше да не докосва непознатия, Амбър коленичи до него и доближи една свещ до гръдта му, за да разгледа по-добре талисмана. Върху камъка бяха гравирани изящни древни руни. Те повеляваха носителят му да бъде закрилян от друидите.

— Обърни камъка — тихо каза тя.

Ерик се подчини. На гърба на талисмана имаше латински надписи във формата на кръст, славещи бог и молещи го да закриля притежателя на камъка — обичаен християнски амулет, каквито носеха рицарите, тръгнали да се бият със сарацините за освобождението на Светите земи.

Амбър въздъхна с облекчение. Явно непознатият не беше магьосник, пратен в Спорните земи да върши злини. Сега вече можеше да погледне на него като на човек, а не като на предмет, донесен й, за да отсъди дали вещае добро или зло.

Където и да го погледнеше обаче, неизменно откриваше едно: изумителна, невероятна сила. Единственият намек за нежност у този мъж бяха гъстите, леко извити мигли и ясните очертания на устните му.

Беше красив, ала красотата му бе воинска — красотата на буря, не на цвете. Скорошни рани, синини и драскотини се смесваха с белези от други, отдавна отминали битки. Но всички те не затъмняваха ореола му на мъжественост и мощ, тъкмо обратно — правеха го още по-ярък.

Като изключим талисмана, мъжът нямаше нищо, дори дрехи, но при все това Амбър не се съмняваше, че е знатен и почитан човек.

— Къде го намери? — попита тя.

— При Каменния пръстен.

Амбър рязко вдигна глава.

— Какво? — възкликна тя. Не можеше да повярва на ушите си.

— Чу какво ти казах.

Амбър нетърпеливо зачака да узнае още. Ерик обаче остана безмълвен, вперил нетрепващия си вълчи поглед в нея.

— Не ме карай да изтръгвам думите от устата ти като пера на пиле — раздразнено каза Амбър. — Говори!

Развеселена усмивка смекчи суровите черти на Ерик. Той прекрачи безчувственото тяло на непознатия и затвори вратата, преграждайки пътя на бръснещия есенен вятър.

— Имаш ли малко греяно вино за своя стар приятел? — попита меко той. — И някаква завивка за този тук, който и да е той. Приятел или враг, не можем да го държим гол на този студ.

— Да, господарю. И най-дребното ти желание е заповед за мен.

Сухата нотка в тона на Амбър не можеше да скрие обичта й към този мъж. Сър Ерик беше син и наследник на един от великите шотландски барони, но тя винаги се бе чувствала много приятно и свободно в неговата компания, въпреки че нямаше знатно потекло и беше сиротна като дивия есенен вятър.

Ерик свали от плещите си скъпото наметало с индиговия цвят на здрача и зави непознатия с дебелата, топла вълнена дреха. Наметалото обаче едва стигна да покрие тялото му.

— Едричък е — отбеляза разсеяно той.

— Да, по-едър дори от теб — отвърна Амбър от дъното на стаята. — Рицарят, който го е повалил, трябва да е бил велик воин.

Ерик присви очи, когато я видя да бърза към него, понесла на ръце дебелата завивка от кожи, която обикновено топлеше собствената й постеля.

— Ако се съди по белезите му, повалил го е не воин, а гръм — каза той.

Дългата, надиплена нощница се оплете в глезените на Амбър и я препъна. Тя политна напред, но миг преди да падне върху непознатия, Ерик я хвана и я задържа на крака. После бързо отдръпна ръце от нея.

— Прощавай — припряно промълви той.

Беше я докоснал само за част от секундата, но веднага долови смущението й.

— Няма за какво — отговори Амбър. — По-добре твоята плът, отколкото плътта на този непознат.

Въпреки уверенията й, Ерик не отделяше очи от нея. Искаше да бъде напълно сигурен, че е искрена и че смущението й е било наистина мимолетно.

— Не мога да си обясня защо твоят допир не ми причинява болка — добави кисело тя. — Бог е свидетел, че сърцето ти не е толкова чисто, колкото би трябвало.

Усмивката, която сгърчи устните на Ерик, отлетя бързо като смута, обзел за миг Амбър.

— За теб, Амбър Недокосваната — каза той, — сърцето ми е чисто като още ненавалял сняг.

Тя се засмя тихичко.

— Може би това е наследство от уроците, които Касандра ни преподаваше като деца.

— Да. Може би — усмихна се някак тъжно Ерик. Сетне се приведе и загърна неподвижното тяло на непознатия с кожата.

Амбър припряно наметна една пелерина на раменете си и разбърка огъня, запален в средата на стаята. Скоро веселите пламъци заподскачаха, затоплиха помещението и обляха като слънчева светлина дългите й златни плитки.

— А къде са другарите му? — попита тя, като свали едно гърненце от триножника над огъня.

— Пръснали са се във всички посоки, конете им също. — Този път усмивката на Ерик беше жестока. — Древният Каменен пръстен не обича норманците.

— Кога е станало това?

— Не знам. Следите бяха дълбоки, но почти заличени от дъжда. А от дъба, ударен от гръм, бяха останали само черният ствол и шепа угаснали въглени.

— Пренеси го по-близо до огъня — каза Амбър. — Сигурно е ужасно премръзнал.

Ерик вдигна едрия мъж с неподозирана лекота. Танцуващата светлина на пламъците озари златистата му коса и брада.

Косата на непознатия обаче си оставаше черна като нощ. Лицето му бе гладко избръснато, като се изключат мустаците, които имаха същия тъмен цвят.

— Диша ли? — попита Амбър.

— Да.

— А сърцето му…

— Бие като сърце на боен жребец — довърши вместо нея Ерик.

Амбър въздъхна с облекчение. Странно защо изпитваше такава загриженост за съдбата на един непознат. Но я изпитваше.

— Прати ли някой да повика Касандра? — попита тя.

— Не.

— Защо? — възкликна изненадано Амбър. — Касандра е много по-добра лечителка от мен.

— И много по-лоша гадателка.

Амбър си пое дълбоко дъх. Точно от това се страхуваше още от мига, в който Ерик бе положил голото тяло на мъжа в краката й. Ръката й бавно се плъзна под пелерината и нощницата.

Сред множеството огърлици, гривни, брошки и украшения за коса от скъпоценен кехлибар, които притежаваше, имаше един накит, който тя не сваляше никога, дори в леглото. Беше верижка от красиво сплетени тънки златни нишки, на която върху гнездо от злато с гравирани ситни руни бе окачен къс прозрачен кехлибар, голям колкото половината й длан.

Този древен, безценен и пълен с тайни медальон Амбър бе получила още в деня на раждането си. Пленената слънчева светлина се разливаше и сияеше във вътрешността на камъка, смееше се, мръщеше се и гореше на фона на късчетата мрак, също като нея уловени в златното му лоно.

Амбър хвана медальона в шепа, мълвейки древни молитви. Топлината на тялото й потече към кехлибара, дъхът й го обля. Не след дълго камъкът се замъгли, проникнат от живата й топлина.

Тя бързо се наведе към огъня и поднесе медальона досами пламъците. Когато мъглата започна да се прояснява, камъкът затрептя като жив, изпълнен със светлини и сенки, които непрекъснато променяха формите си.

— Какво виждаш? — попита Ерик.

— Нищо.

Той изсумтя нетърпеливо и погледна към непознатия, който продължаваше да лежи напълно неподвижен в своя неестествено дълбок сън.

— Все трябва да има нещо. Дори аз мога да виждам в кехлибара, когато…

— Светлина… — прекъсна го Амбър. — Кръг… Древен… Самодивско дърво… Мрачни сенки… Под дървото… Нещо…

Гласът й секна. Тя вдигна поглед към Ерик, който я наблюдаваше с очи като кехлибари в черна нощ — тъмнозлатисти, неразгадаеми.

— Каменният пръстен и свещеното самодивско дърво — каза той с равен глас.

Амбър сви рамене.

Ерик чакаше мълчаливо, изопнал снага като пред битка.

— Има много свещени кръгове — промълви накрая тя, — много самодивски дървета, много мрачни сенки.

— Ти видя мястото, където го намерих.

— Не! Дървото беше в Каменния пръстен.

— Той също.

Спокойният му тон накара Амбър да потръпне. Неспособна да проговори, тя отмести поглед към непознатия, който лежеше увит във вълна и кожи.

И в хиляди мрачни сенки.

— Вътре? — прошепна тя, като се прекръсти. — За бога, кой е той?

— Някой от Посветените, без съмнение. Никой друг не би могъл да премине през побитите камъни.

Амбър се взря в непознатия, дирейки отговор в руните на лицето му. Но видя само онова, което вече знаеше — едно силно, сурово, много мъжествено лице.

Лице, което я привличаше така, както я привличаше единствено кехлибарът.

Искаше да вдъхне дъха му, да усети неповторимия му аромат, да попие топлината му. Искаше да опознае този мъж, да се наслади на неговата мъжка сила.

Искаше да го докосне.

Амбър се сепна. Тя, Недокосваната, искаше да докосне един непознат. Въпреки болката.

— Цъфнало ли беше самодивското дърво? — попита Ерик.

Амбър го погледна слисано.

— Не е цъфтяло от хиляда години — отвърна тя. — Защо ще му е да дарява с благословията си точно този непознат?

Вместо отговор Ерик зададе нов въпрос.

— Какво друго видя в камъка?

— Нищо.

— Кой казваше нещо за изтръгване на пера? — измърмори той. — Добре тогава. Какво почувства?

— Почувствах, че…

Ерик мълчеше очаквателно. И напразно.

— По дяволите! Кажи ми! — изръмжа той.

— Не мога да го опиша с думи. Беше особено чувство, сякаш…

— Сякаш?

— Сякаш съм застанала на ръба на висока скала и трябва само да разперя криле, за да полетя.

Ерик се усмихна, обзет едновременно от спомени и предчувствия.

— Приятно усещане — отбеляза меко той.

— Само за онези, които имат криле — възрази Амбър. — Аз нямам. За мен това означава само едно дълго падане с тежко приземяване.

Смехът на Ерик отекна в малката къщичка.

— Ах, малката ми — каза той, — ако не знаех, че ще те заболи, щях да те грабна и да те завъртя в прегръдките си като дете.

Тя се усмихна.

— Ти си чудесен приятел. Хайде, отнеси този човек в леглото ми. Ще остане там, докато дойде Касандра да се погрижи за него.

Вместо да се подчини, Ерик само я изгледа изпод вежди.

— Не бих искала да уморя от студ човек, способен да преминава през свещените камъни — обясни Амбър.

— Може би. Аз самият обаче с удоволствие щях да наредя да бъде убит, ако не беше гост в твоя дом. И в леглото ти.

Тя го погледна слисано.

Усмивката му беше студена като вятъра, който вилнееше край къщата.

— Защо ще осъждаш на смърт един непознат, открит в безсъзнание сред свещената гора? — попита Амбър.

— Подозирам, че той е някой от рицарите на Дънкан от Максуел, които шпионират из нашите земи.

— Значи слуховете са верни? Един норманец е предоставил на саксонския си враг правото да управлява крепостта Стоун Ринг?

— Да — горчиво отговори Ерик. — Но Дънкан вече не е враг на Доминик. С опрян в гърлото меч Шотландския чук се е заклел във вярност на Доминик.

Амбър извърна поглед. Нямаше нужда да го докосва, за да усети кипящата в гърдите му ярост, макар и овладяна. Дънкан от Максуел, Шотландския чук, беше незаконороден син и не притежаваше никаква земя. Първото нямаше как да се промени, но ето че Доминик льо Сабр бе дал на Дънкан крепостта Стоун Ринг, заедно с принадлежащите й земи.

А Стоун Ринг беше част от владенията на Ерик.

Безброй битки с разбойници, незаконни синове и амбициозни братовчеди бе водил Ерик, за да си извоюва властта над многобройните имения на лорд Робърт в Спорните земи. Нямаше съмнение, че сега отново ще му се наложи да воюва. Само силен владетел можеше да управлява в Спорните земи.

— С какви дрехи беше облечен, когато го намери? — попита Амбър.