Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Облаците се разделиха и позволиха на бледозлатистата слънчева светлина да облее подгизналата от дъжд земя. Зелената трева и дърветата пламнаха като нажежени. Бледите камъни заблестяха като перли. Кората на дърветата лъщеше като тъмен абанос. Обсипана с блещукащи водни капчици, цялата земя сякаш се смееше.

Амбър обаче не споделяше нейното веселие. Беше почувствала как сенките в паметта на Дънкан се размърдват и затреперват, сякаш в дълбините на мрака се бе пробудил страховит дракон.

— Кой е четвъртият мъж? — попита тя Ерик.

— Не знам — отвърна той.

— Разбери.

Повелителният й тон изненада Ерик. Това, което изненада Дънкан бяха ноктите й, впили се в китката му.

— Нещо не е наред ли? — попита Ерик.

Амбър със закъснение осъзна какво е направила. Ако четвъртият мъж наистина беше от миналото на Дънкан — и ако Дънкан наистина бе този, който се боеше, че е — непредпазливата й намеса го бе поставила в опасност.

— Не — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Просто гледам с подозрение на всеки непознат воин, който се появи в Спорните земи.

— Алфред също — сухо отбеляза Ерик.

Усмивката на Амбър бе бледа сянка на обичайната й усмивка, но само Дънкан забеляза това.

И само Дънкан знаеше, че ноктите й са се забили в плътта му.

— Кой е Алфред? — попита той.

— Един от най-добрите ми рицари. Той е мъжът с белия жребец, който язди до непознатия.

— Алфред значи — повтори Дънкан, за да го запомни.

— Алфред Проклетия — уточни Амбър.

— Така и не можа да му простиш, че те нарече магьосница — укорително каза Ерик.

— Та той накара църквата да му повярва.

Ерик сви рамене.

— Свещеникът беше един дебел стар глупак.

— Този дебел стар глупак ми посегна.

Ерик се обърна към Амбър толкова бързо, че конят му подскочи стреснато.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко той.

— Свещеникът искаше да се съюзи с дявола чрез сношение с мен — обясни кратко Амбър. — Когато му отказах, той се опита да вземе насила онова, което не му дадох доброволно.

— По дяволите — изръмжа Дънкан.

Ерик бе твърде шокиран, за да каже каквото и да било. Чертите на лицето му се изопнаха под брадата, а устните му се свиха в тънка линия.

— Ще намеря този проклет свещеник и ще го обеся начаса — закле се тихо той.

Усмивката на Амбър беше смразяваща.

— Няма да можеш да го намериш преди деня на Страшния съд.

— Какво значи това?

— Преди няколко години бог му взел ума и той отишъл в Каменния пръстен. Ударил гръм и отвел свещеника тъкмо в ада, за който толкова копнеел. Поне Касандра така казва…

— А-ха. Касандра. Много мъдра жена наистина — кимна Ерик с вълча усмивка.

— Този свещеник… — намеси се Дънкан — Стори ли ти нещо?

— Използвах камата, която ми даде Ерик.

Дънкан си припомни сребърната кама, с която беше срязала стягащите го въжета.

— Значи не напразно съм се боял от теб? — попита сухо той.

Амбър му се усмихна топло — усмивка, която нямаше нищо общо с предишната й ледена гримаса.

— Никога не бих те наранила, Дънкан. Все едно да нараня себе си.

— Аз обаче — намеси се Ерик — нямам такъв проблем. Не се съмнявайте, че ще нараня всеки мъж, който се опита да насили Амбър.

Дънкан премести поглед от Амбър към студените вълчи очи на младия лорд.

— Надявам се, можете да забележите, сър Ерик, кой кого държи в момента — спокойно каза той.

Амбър сведе глава и едва сега осъзна, че пръстите й стискат китката на Дънкан, че ноктите й са се впили в кожата му.

— Извинявай — каза тя, като отдръпна ръка.

— Безценна Амбър — промълви Дънкан и й протегна своята. Амбър без колебание сложи пръсти върху дланта му. — Дори да ме набодеш цял със сребърни ками — каза той, — аз ще копнея за още, само и само да усещам сладкия ти допир.

Амбър се засмя поруменяла, без да обръща внимание на загрижения поглед на Ерик и на изумлението, изписано по лицата на трима от четиримата рицари, които вече се бяха приближили до тях.

— Сега вече разбра ли? — обърна се Дънкан към Ерик с откровено предизвикателен тон. — Амбър не е обвързана от никакви клетви към племе, род или човек. Ти също не искаш нищо от нея, освен да се грижиш за нейната безопасност — продължи той. — Когато си възвърна паметта, аз ще я поискам за своя съпруга.

— А ако не си възвърнеш паметта? — попита Ерик.

— Трябва да си я възвърна. Ще си спомня и какви задължения съм поел в миналото си, ще мога да поема нови. Затова трябва да узная. Ще поискам Амбър — и ще я имам, но не бих могъл да й предложа брак, без да знам миналото си.

— Амбър? — обърна се към нея Ерик.

— Винаги съм принадлежала на Дънкан. Винаги ще му принадлежа.

За миг Ерик затвори очи. Когато ги отвори отново, те бяха ясни и студени.

— Сигурна ли си — меко попита той. — Говореше така сякаш си напълно сигурна. Ако не си го спомни, той изобщо няма да те вземе — промърмори Ерик. — Това е затворен кръг Амбър.

— И двамата се въртите — обади се Дънкан.

Но и двамата не му обърнаха внимание.

Ако четвъртият рицар бе познат на Дънкан, то той не го показа с нищо. С изключение на един пронизващ поглед с тъмните си като черен кристал очи, рицарят не прояви никакъв интерес към него.

Дънкан не можеше да каже същото за себе си. Продължаваше да се взира в лицето на мъжа, полускрито под шлема. Светлата коса и високите, изсечени скули събуждаха в паметта му неясни спомени.

Свещи и пеещи гласове.

Обнажен меч.

Не, не меч. Нещо друго.

Нещо живо.

Човек?

Дънкан тръсна глава, за да принуди спомена да остане, вместо да се скрие отново сред сенките.

Зелени пламъци.

Не, не пламъци.

Очи!

Очи, зелени като самата пролет. Очи, пламтящи с хилядолетната друидска надежда.

И нечии други очи. Очи на мъж.

Очи черни като адска нощ.

Студено острие между бедрата ми.

Ледена тръпка разтърси Дънкан. Предпочиташе никога да не си припомня този миг — мигът, в който бе усетил вражеското острие да се плъзга между бедрата му, заплашвайки при най-малкото помръдване да го кастрира.

Той се взря отново в четвъртия рицар. Очите на мъжа бяха черни като адска нощ.

Бил ли е мой враг?

Още ли е мой враг?

Застинал неподвижно, Дънкан съсредоточи цялото си внимание, за да чуе отговора на неотстъпчивите сенки в паметта си. Но единственото, което долови, бяха две противоположни уверености.

Той не е мой враг.

Той е опасен за мен.

Дънкан бавно се изправи на седлото и с усилие на волята отмести поглед от непознатия рицар. И едва сега осъзна, че се е вкопчил в ръката на Амбър като в дръжката на меч преди битка.

— Извинявай — каза той с приглушен глас, който достигна само до нейните уши. — Сигурно съм смазал пръстите ти.

— Не ме боли.

— Пребледняла си.

Как можеше да му каже, че не стоманената му хватка, а бурята в паметта му й причинява болка? Мислите се блъскаха в главата й като птици, уловени в мрежа.

Сега имаше твърде много рицари. Ако опасенията ми са верни, ще го убият пред собствените ми очи.

Дънкан поднесе за миг ръката й към устните си и мустаците му погалиха пръстите и, тя усети удоволствие, което я накара да потрепери.

Ужасът внезапно се бе върнал на лицето й. Нямаше представа че желае този скъпоценен мъж. Нямаше представа и че се е превърнал в копнеж още в мига, в които го видя така, сякаш при допира му до кожата си бе престанала да забеляза всичко и се почувства глупаво.

Четвъртият рицар държеше меч между краката му. Ако не беше видяла това никога нямаше да повярва.

— Той е странстваш рицар богомолец, но има желание, да се сражава на ваша страна.

— Да?

— Как се казваш?

— Саймън.

— Имам двама воини с това име.

Той кимна. Името му не се срещаше рядко.

— При кой господар си служил? — попита Ерик.

— При Робърт.

— Има много Робъртовци.

Ерик се обърна към Алфред. Рицарят имаше глуповато лице, но беше добър боец.

— Отиди да вземеш онзи негов страховит меч — от Доналд и Малкълм, — преди да са разбрали какво става. — След това се обърна отново към Саймън.

— Впечатляващо — отбеляза той. — Воювал ли си?

— Къде? В Свещените земи.

Той кимна. Не беше изненадан.

Ерик се усмихна.

— А викингската?

— Все му е едно.

— Е, тук имаме много разбойници.

— Вече са с трима по-малко.

Кестенявите вежди на Ерик се извиха полуразвеселено-полуизненадано.

— Кога? — попита той.

— Преди два дни.

— Къде?

— Близо до едно ударено от гръм дърво и до един поток, който извира от разцепена планинска скала — отвърна Саймън.

— Това е по границата на земята на лорд Робърт — каза Ерик. Саймън сви рамене.

— На мен ми се стори като ничия земя.

— Това ще се промени.

Ерик огледа мълчаливо рицаря — старите му, дълго носени, но добре изработени дрехи и оръжия и превъзходния му жребец.

— Имаш ли доспехи? — попита той.

— Да. В оръжейницата на твоята крепост. — Саймън се усмихна лекичко. — Заради нея останах.

— Заради оръжейницата? Как така?

— Исках да узная нещо повече за благородника, който строи крепостен ров, гарнизон и оръжейница, преди да е построил жилище за самия себе си.

— Говорът ти ми подсказва, че си бил по земите на норманците — каза след известно мълчание Ерик.

— Трудно е човек да не е бил там. Те владеят доста много земи.