Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Ерик се намръщи.

— Прекалено много. Защо си тръгна оттам?

— На континента е твърде спокойно. Един рицар без земя като мен няма какво друго да прави, освен да лъска меча си и да мечтае за по-добри времена.

Ерик се засмя, обърна се към Алфред и кимна в знак, че Саймън е одобрен.

— А къде е другият? — попита той.

— Викингът тръгна по следите на едни разбойници — отговори Алфред.

— Викинг ли?

— Прилича на такъв, макар че говори на нашия език. Бял е като призрак. Казва се Свен. Освен това се бие като призрак. Никога не съм виждат човек, който да отбягва толкова ловко ударите — освен вас, може би.

— Не ме е грижа, даже да е призрак — каза Ерик, — стига само да преследва разбойници, а не моите васали.

Алфред се засмя и кимна към Дънкан.

— Виждам, че не само аз съм имал успешен улов.

В отговор Ерик погледна първо Дънкан, после Амбър. Не каза нищо, но Амбър го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че каквото и да стане, не бива да спори.

— Той е необикновен човек — спокойно заяви Ерик. — Преди близо две седмици го намерих при Каменния пръстен.

Сред рицарите се понесе шепот, последван от трескаво раздвижване — бяха побързали да се прекръстят.

— Беше полумъртъв — продължи Ерик. — Отнесох го при Амбър. Тя го излекува, но не напълно. Той не си спомня нищо отпреди да дойде в Спорните земи. — Той замълча за миг, сетне добави:

— Дори собственото си име.

Саймън изгледа с присвити очи първо Ерик, после Дънкан, и накрая Амбър. На фона на сивата мъгла и облаците тя сияеше като лъч слънчева светлина.

— Трябваше обаче да го наричаме все някак — продължи Ерик. — Амбър видя белезите от битки по тялото му и усети сенките, забулващи съзнанието му, затова го кръсти „тъмен воин“ — Дънкан.

Саймън трепна и тялото му едва доловимо се изопна като пред битка или пред полет.

Никой не забеляза това, освен Дънкан, който непрекъснато следеше светлокосия, тъмноок непознат с крайчеца на окото си. Но Саймън гледаше не него, а Амбър.

— Разбираш ли от билки и отвари? — попита я той. Въпросът беше любезен, тонът му — мек. Ала тъмната нощ на очите му не бе нито едното, нито другото.

— Не — отговори Амбър.

— Тогава защо са го донесли при теб? Няма ли в Спорните земи някоя изкусна лечителка, която да цери болните?

— Дънкан носи кехлибарен талисман — каза тя. — А всичко, що е кехлибар, е мое.

Саймън я погледна объркано. Дънкан също.

— Мислех, че ти си ми сложила този талисман, докато съм бил в несвяст — каза той, сбърчил вежди.

— Не съм — каза Амбър. — Защо мислиш така?

Дънкан поклати объркано глава.

— Не знам.

Без да се поколебае, Амбър вдигна ръка към бузата му.

— Опитай се да си припомниш кога за пръв път си видял медальона — прошепна тя.

Дънкан застина напълно неподвижно. В паметта му се завъртяха откъслечни спомени, но те бяха безформени и безплътни като жълти листа, откъснати от бурния есенен вятър.

Загрижени друидски очи. Златист блясък на кехлибар. Лека целувка по бузата. Бог да е с теб.

— Бях толкова сигурен, че ти си ми я дала… — Думите на Дънкан преминаха в приглушена ругатня. Юмрукът му се стовари върху лъка на седлото толкова силно, че конят му се стресна. — По-добре да бях загубил паметта си напълно, вместо да ме измъчват тези проклети сенки! — яростно изръмжа той.

Амбър отдръпна рязко ръка от него. Гневът му беше като нажежено желязо, което заплашваше да я обгори жестоко, ако продължеше да го докосва.

Ерик я погледна въпросително.

— Какво има?

Тя само поклати глава.

— Амбър? — настоя Дънкан.

— Талисмана ти е дала жена — тъжно каза Амбър. — Жена със зелени друидски очи.

Думата се понесе сред рицарите като вятър над блатата. Друидски.

— Той е бил омагьосан! — възкликна уплашено Алфред и се прекръсти.

Амбър понечи да отрече, но Ерик я изпревари.

— Да, напълно е възможно — невъзмутимо заяви той. — Това би обяснило много неща. Но Амбър е сигурна, че дори в миналото си да е бил под властта на някаква магия, в момента вече е освободен от нея. Нали, Амбър?

— Да — побърза да се съгласи тя. — Той не е оръдие на дявола — иначе нямаше да може да носи кехлибарен талисман.

— Покажи им го — нареди Ерик на Дънкан.

Без да каже и дума, Дънкан разгърди ризата си и извади кехлибарения медальон.

— На едната страна във формата на кръст е изписана рицарска молитва за закрила — каза Ерик. — Погледни я, Алфред. Така ще се увериш, че Дънкан почита бог, а не сатаната.

Алфред приближи коня си, за да огледа медальона, висящ от огромния юмрук на Дънкан. Издълбаните букви на молитвата наистина образуваха двойно пресечен кръст. Рицарят мъчително засрича първите думи.

— Така е, господарю. Това е обичайна молитва.

— Руните от другата страна също са молитва за закрила — каза Амбър.

Алфред сви рамене.

— В църквата не са ме учили да чета руни, момиче. Но аз те познавам. Щом казваш, че в тези руни не се крие зло, аз ти вярвам.

— Точно така — каза Ерик. — Тогава поздравете Дънкан като свой равен. Не се бойте от него заради онова, което е преживял. Бъдещето е важно, а това бъдеще е в моите ръце.

Той мълчаливо огледа рицарите един по един. Всички освен Саймън кимнаха в знак, че приемат Дънкан така, както бе сторил самият Ерик. Саймън само сви рамене с безразличие.

От гърдите на Амбър се отрони дълга, беззвучна въздишка. Знаеше, че слухът за непознатия мъж, оставен на грижите й, бързо е обходил цялата околност. Но Ерик бе поел голям риск, като съобщи толкова дръзко на своите рицари за странната безпаметнот на Дънкан. Това лесно можеше да ги накара да се настроят срещу Дънкан и да го обявят за обладан от тъмни сили.

Сякаш доловил мислите й, Ерик й намигна, за да й напомни колко точно умее да предвижда реакциите на хората.

— Да видим с какво разполагаме като бойна мощ — каза после той — Алфред, успя ли да изпиташ сам уменията на Саймън?

— Не, господарю.

Ерик се обърна към Дънкан.

— Искаш ли да държиш отново меч в ръката си?

— Не — възкликна в същия миг Амбър. — Все още не си се излекувал напъл…

— Няма значение — прекъсна я Ерик. — Това няма да бъде истински бой, а само упражнение.

— Но…

— Аз и моите рицари трябва да познаваме възможностите на хората, които ще се сражават редом с нас — пресече той опита й да се възпротиви.

Амбър погледна топазените му очи и разбра, че е безсмислено да спори. И въпреки това направи едно последно усилие.

— Дънкан няма меч.

С лекота, която издаваше и ловкост, и сила, Ерик извади собствения си меч и го подаде на Дънкан.

— Вземи моя — каза той. Това не беше молба.

— За мен е чест — отвърна Дънкан.

В мига, в който хвана меча, той се преобрази. Сякаш нечия ръка бе отмахнала невидимото було, което до този момент бе скривало война, дебнещ под скъпите му дрехи. Когато ръката му развъртя оръжието, за да изпита тежестта и обхвата му, острието проблесна и разсече въздуха със злокобно свистене.

Ерик, който го наблюдаваше, едва не се засмя от задоволство. Амбър се беше оказала права. Дънкан наистина бе воин, и то изключителен воин.

— Добро оръжие — каза след малко Дънкан. — Може би най-доброто, което съм държал. Ще се постарая да не го посрамя.

— Саймън? — обърна се Ерик към рицаря.

— Аз си имам меч, сър.

— Тогава давай, човече. Крайно време е да послушаме музиката на стоманените остриета!

Усмивката на Саймън накара Амбър да прехапе тревожно устни. Доналд и Малкълм не се числяха сред най-добрите рицари на Ерик, но бяха смели, силни и опитни бойци.

А Саймън беше надвил и двама им с лекота.

— Без кръв, без строшени кости — рязко нареди Ерик. — Искам само да видя що за бойци сте. Ясно ли е?

Дънкан и Саймън кимнаха.

— Тук ли ще се бием? — попита Саймън.

— Ей-там. И ще бъдете без коне — добави Ерик. — Жребецът на Дънкан не може да се мери с твоя.

Посоченото от него бойно поле беше една ливада, обрасла с размекнато от дъжда стърнище. Ливадата бе обвита в мъгла, която трепкаше като сиви пламъци под надвисналите облаци.

Дънкан и Саймън скочиха от конете, хвърлиха наметалата си върху седлата и се отправиха пешком нататък. Въздухът беше пропит с мириса на обгорялата, подгизнала от дъжда трева. Когато стигнаха до едно сравнително равно и неразкаляно място, двамата се обърнаха и застанаха един срещу друг.

— Предварително искам прошка за всяка рана, която може да ти нанеса неволно — каза Саймън. — И ти давам прошка за всяка получена от мен рана.

— Да — кимна Дънкан. — Аз също.

Саймън се усмихна и обнажи меча си с грация и бързина, стряскаща почти колкото черния край на острието.

— Много си бърз — отбеляза Дънкан.

— А ти си много силен. — Саймън се усмихна накриво. — Свикнал съм на такива противници.

— Нима? Малцина мъже притежават моята сила.

— Брат ми е сред тях. Това е едното от двете ми преимущества над теб в днешния бой.

— Кое е другото? — попита Дънкан, като вдигна меча си, за да посрещне меча на Саймън.

— Аз си знам.

Остриетата се сплетоха в ритуална целувка с приглушен метален звън, сетне се отдръпнаха едно от друго. Двамата мъже започнаха да се обикалят и да се дебнат, дирейки слабите места на другия.

Изведнъж Саймън се метна като котка напред и замахна с плоската страна на меча си към Дънкан. Същата тази мълниеносна атака бе повалила Доналд и Малкълм.

В последния момент Дънкан се изви и замахна с меча. Стоманата на двете остриета се сблъскаха с ужасяващ трясък. Дънкан рязко отдръпна меча, оставяйки Саймън без никаква друга опора освен въздуха пред него. При такава внезапна загуба на равновесие повечето мъже щяха да са паднали на колене. Саймън обаче успя да се задържи на крака и да се промуши под спускащия се меч на противника си като в същото време го удари в краката с плоската страна на меча си.

С много малко мъже биха могли да останат на крака при такава атака. Дънкан беше един от тях. Той изръмжа и се завъртя с такова завъртане, което отне голяма част от силата на удара. Преди Саймън да успее да се възползва от своето предимство Дънкан замахна към него с опакото на ръката си. Неочакван ход, защото за него се изискваше сила в ръката и рамото, каквато се срещаше твърде рядко. Саймън избягна атаката с котешка грация. Двете остриета отново се срещнаха със звън, който отекна над полето, а двамата воини отчаяно се бореха за надмощие.

Накрая се случи неизбежното — Саймън отстъпи от Дънкан. Половин стъпка назад, после още една, после още няколко.

Дънкан го последва нетърпеливо.

Земята беше наорана и изгуби равновесие. Дънкан падна на едно коляно, но успява се метне настрани и да избегне на косъм атаката на Саймън. Сетне се надигна точно на време, за да вдигне меча си и да посрещне новата атака. Стоманата издрънча зловещо. Тежките мечове се кръстосаха и застинаха като приковани един към друг. В продължение на няколко мига двамата мъже останаха задъхани, от устните и ноздрите им излизаше сребриста пара, която обгръщаше преплетените остриета. С всеки нов дъх в дробовете им нахлуваше ароматът на събрана реколта, на влажна пръст.

— Също като ливадите в Блакторн, нали? — небрежно подхвърли Саймън.

Това прониза Дънкан като кама, проряза го чак до скритата под тях истина. Но преди да успее да вдигне сенките, бързо затвориха откритата рана запълниха прореза на паметта му така, сякаш никога не бе съществувал.

— Няма да се бием повече. — Той се наведе на една ръка разстояние, като раздели мечовете и удари Дънкан в корема толкова силно, че го остави без дъх. Сетне го блъсна назад и той се просна на студената земя.

Саймън коленичи до своя повален противник, наведе се към него и заговори бързо, защото знаеше, че разполага с твърде малко време, преди останалите да са дотичали да видят как е Дънкан.

— Чуваш ли ме?

Дъкан кимна, защото не можеше нито да диша, нито да говори.

— Вярно ли е това, което каза вещицата? — попита Саймън. — Наистина ли не си спомняш нищо за времето, преди да дойдеш тук?

Дънкан кимна с усилие.

Саймън се извърна настрана, за да прикрие яростта, изкривила лицето му.

— Дано Свен се върне по-скоро. Намерих това, което търсехме. Но той все още е загубен за нас. Проклета вещица. Да му отнеме паметта!