— Аз имах преимущество в боя — каза Саймън. — Цял живот съм се упражнявал срещу воин, притежаващ твоята сила. А ти навярно никога не си се изправял срещу воин, притежаващ моята бързина. Освен може би сър Ерик… Този човек притежава грация и ловкост, които ме карат постоянно да съм нащрек.

— Никога не съм виждал как се бие Ерик. А и да съм го виждал, не си спомням — замислено каза Дънкан.

— Ако не си го виждал да се бие, след като си се свестил, значи изобщо не си го виждал — измърмори под носа си Саймън.

— Какво каза?

— Нищо важно — отвърна Саймън.

Той обходи с поглед пълната оръжейница и неволно изпита възхищение към предвидливостта на Ерик. Младият лорд щеше да бъде много мощен противник, ако се стигнеше до въоръжен конфликт.

А Саймън подозираше, че това ще стане.

Като дим, който се промъква през недовършените стени на крепостта, до тях достигна звукът от приближаващи се хора. Първо се чу дълбок мъжки глас, после звънлив смях на жена. Ерик и Амбър.

Дънкан се обърна към вратата с копнеж, който изпълни Саймън едновременно с ярост и леден страх.

Вещица! Дънкан реагира на хитрините й като изгладнял пес на мърша.

— Ето ви и вас — възкликна Ерик и се обърна към Саймън. — Алфред ми каза, че сигурно си тук, за да видиш как върви поправянето на оръжията ти.

— Дойдох само за да се полюбувам на сръчността на твоя оръжейник — каза Саймън, докато гледаше как Амбър се спуска към Дънкан. — Като изключим сарацините, никога не съм виждал по-изкусен майстор.

— Тъкмо за това исках да поговорим.

— За поправянето на бронята ми?

— Не. За сарацинските оръжия. Вчера ти каза нещо за техните лъкове, което много ме заинтригува.

С усилие на волята Саймън съсредоточи вниманието си върху Ерик вместо върху момичето, което изглеждаше толкова невинно, а всъщност бе тъй обладано от злото, че без капчица колебание или разкаяние бе могло да вземе ума и паметта на Дънкан.

— Какво съм казал, господарю? — попила той.

— Наистина ли техните воини могат едновременно да препускат в галоп и да стрелят?

— Да.

— И стрелят точно? И надалеч?

— Да — отвърна Саймън. — И бързо като мълния.

Ерик се взря в тъмнината на очите му. Каквито и спомени от войната да се криеха в тези черни дълбини, нямаше съмнение, че именно те са главната причина за мрачното му, смразяващо излъчване.

— Но как успяват? — попита Ерик. — За да се вдигне един арбалет, човек трябва да стои на земята.

— Сарацините използват обикновени лъкове. Те са два пъти по-малки от нашите дълги английски лъкове, но изстрелват стрелите със силата на арбалет.

— Как е възможно?

— Това е въпрос, по който двамата с До… — Саймън прикри грешката си, като се покашля и продължи бързо: — Това е въпрос, по който двамата с брат ми често спорехме.

— И до какъв извод стигнахте?

— Сарацините огъват лъковете си по особен начин, удвоявайки якостта им без да ги правят тежки като нашите арбалети.

— Как? — полюбопитства Ерик.

— Не знаем. Колкото и да се опитвахме да си направим такива лъкове, все ги чупехме.

— По дяволите, какво не бих дал да имам няколко сарацински лъка! — възкликна Ерик.

— Тогава ще ти трябват и сарацински стрели — сухо отвърна Саймън. — Самото стреляне с тези лъкове става по особен начин, който трудно можеш да усвоиш, ако не си сарацин. В крайна сметка честните християнски мечове и копия ни свършиха работа.

— И все пак си помисли какво предимство биха ни дали тези лъкове.

— Предпочитам предателството.

Ерик го погледна слисано. Дънкан също.

— Брат ми — обясни Саймън — често ми казваше, че предателството е най-добрият начин да превземеш една добре укрепена позиция.

— Умен мъж е брат ти — измърмори Ерик. — Жив ли е?

— Да.

— Него ли търсиш в Спорните земи?

Изражението на Саймън се промени.

— Прости ми, господарю — кротко каза той, — но това, какво търся по тези земи засяга само мен и бог.

За миг Ерик остана безмълвен. Сетне се усмихна лекичко и се обърна към доспехите, окачени съвсем наскоро в оръжеиницата.

— Хубава ризница — отбеляза той.

— Твоят оръжейник я поправи толкова изкусно, че сега е по-добра от нова — отвърна Саймън.

— Той е прочут навсякъде из Спорните земи с майсторлъка си — заяви Ерик.

— И с право. Дали ще направи на Дънкан меч, кама и бойни доспехи?

— Ще се наложи — отвърна сухо Ерик. — Никъде на острова няма готова ризница, която да побере широките му рамене.

— Има една — обади се Дънкан.

— Нима? Чия?

— На Доминик льо Сабр — отвърна Дънкан.

Амбър се вторачи в него, но не каза нищо, защото се боеше от последиците.

Саймън се взря в него също толкова напрегнато, но по същата причина и той не произнесе и дума.

Ерик обаче не се боеше от възвръщането на паметта му.

— Значи си виждал омразния норманец? — попита той.

— Да.

— Кога?

Дънкан отвори уста да отговори и едва тогава осъзна, че не може.

— Не знам — каза той. — Знам само, че съм го виждал.

Ерик стрелна Амбър с очи. Тя отвърна мълчаливо на погледа му.

— Да не би паметта ти да се възвръща? — попита той.

Саймън и Амбър затаиха дъх.

— Само отделни късчета. Нищо повече — отвърна Дънкан.

— Какво означава това?

Дънкан сви рамене. Движението го накара да трепне от болка и да разтърка с пръсти израненото си тяло.

Жалко, че я няма, за да премахне болката с целебните си мехлеми и отвари.

Тази мисъл, прелетяла през съзнанието му, го накара да се вкамени на място, питайки се коя ли е тя.

Зелени очи… Мирис на друидски билки. Гореща отвара. Ароматът на нейния сапун.

— Дънкан? — настоя Ерик. — Връща ли се паметта ти?

— Виждал ли си как луната се отразява в спокойна вода? — попита Дънкан със зле овладяна ярост.

— Да.

— Хвърли няколко камъка във водата и погледни отново отражението на луната. Това е останало от паметта ми.

Горчивината в гласа му извика у Амбър копнеж да го докосне, да го утеши, да го дари с чувствена наслада, която да облекчи болката му.

— Помня, че съм виждал Друидския вълк — каза той, — но не помня къде, кога, как и защо. Не помня дори как изглежда.

— Друидския вълк — измърмори Ерик. — Значи наистина го наричат така. Носи се мълва…

— Каква мълва? — попита бързо Амбър, която искаше час по-скоро да смени темата.

— Че мечът на английския крал е станал Друидския вълк.

Амбър го зяпна объркано.

— Едно от предсказанията на Касандра се оказа вярно. Поредното — каза Ерик.

— Кое предсказание?

— Два вълка — единият древен, другият млад. Два вълка се дебнат, а цялата земя е затаила дъх и чака…

— Какво чака? — попита Саймън.

— Смърт. Или живот.

— Не си ми казвал за това предсказание — каза Амбър със свито сърце.

— Имаш си достатъчно главоболия със собственото си предсказание — сухо отвърна Ерик.

— Кои вълк ще победи? — попита Саймън.

— Предсказанията на Касандра не са такива — каза Ерик. — В бъдещето тя вижда кръстопътищата, но не и кой път да се поеме.

Амбър потръпна и се извърна настрана. Не искаше да слуша повече за предсказанията на Касандра.

— Дънкан? — повика го тихичко тя.

Той й хвърли въпросителен поглед през рамо и отново се обърна към окачените на стената оръжия. Едно от тях беше привлякло вниманието му.

— Ще дойдеш ли с мен при Шепнещото блато? — попита Амбър. — Касандра ме помоли да проверя дали дивите гъски са пристигнали.

Едва тогава осъзна кое е оръжието, в което се бе вторачил, и сърцето й се преобърна. Тя бързо пристъпи до него и постави ръка на бузата му.

Ярко пламтяща наслада.

Тъмни, неуловими спомени.

— Дънкан — прошепна Амбър.

Той се сепна и отмести очи от оръжието, чиято дълга желязна верига и тежка стоманена глава бяха накарали спомените да се завъртят вихрено в мрака на паметта му.

— Да?

Устните на Амбър трепереха лекичко — едновременно от наслада и от болка. Нейната наслада. Неговата болка, която бе и нейна.

— Ела с мен при Шепнещото блато — повтори меко тя. — Уморен си от битки.

Погледът му се плъзна от ярката й, златиста коса към сивото стоманено оръжие на стената.

— Да — разсеяно отвърна той. — Но дали те са уморени от мен? Сетне се протегна и вдигна оръжието от поставката му с лекота, която не издаваше огромната му тежест.

— Ще взема това с мен.

Амбър прехапа устни, вперила поглед в оръжието в ръката му.

Саймън също го видя и мислено се подготви за битката, която щеше да последва, ако водите на паметта на Дънкан се укротяха дотолкова, че късчетата светлина да се споят в цялостен образ от миналото.

Ерик го беше зяпнал безмълвно. Осъзна, че е извадил меча си едва когато усети познатата тежест в ръката си.

— Чукът? — възкликна той. — Тук е пълно с оръжия. Защо избра точно това?

Дънкан погледна изненадано оръжието, което прилягаше тъй добре в ръцете му.

— Нямам меч — простичко отвърна той.

— Е, и?

— Когато си без меч, няма по-добро бойно оръжие от чука.

Саймън и Ерик бавно кимнаха.

— Мога ли да го взема? — попита Дънкан. — Или някой от твоите рицари има специални предпочитания към него?

— Не — меко промълви Ерик. — Можеш да го задържиш.

— Благодаря ти, господарю. Камите са много удобни за близък бой и за рязане на печено месо, но при сериозна битка човек се нуждае от по-голямо оръжие.

— Да не възнамеряваш скоро да се биеш? — предизвикателно попита Ерик.

— Ако попадна на разбойници, които си търсят белята — каза Дънкан, — не бих искал да ги разочаровам само защото ми липсва оръжие.

Саймън избухна в смях.

Ерик се усмихна с хищната усмивка на вълк — за какъвто го и смятаха.

Тримата мъже се спогледаха мълчаливо, усетили, че в жилите на всеки един от тях тече буйна, воинска кръв.

Ерик потупа Дънкан и Саймън по раменете, като че бяха братя по кръв и по душа.

— С хора като вас на своя страна не ме е страх да изляза дори срещу Друидския вълк — каза той.

Усмивката на Саймън угасна.

— Шотландския чук се опита. И загуби.

За миг Дънкан застина напълно неподвижно. Стори му се, че дори сърцето му е спряло да бие.

Сърцето на Амбър наистина спря. Сетне трепна и затуптя като обезумяло.

— Дънкан! — промълви тя умолително. — Няма ли да дойдеш с мен до блатото?

Дънкан не отговори. Минаха секунда, две, три…

Тогава, от гърдите му се изтръгна дрезгав звук. Пръстите му стиснаха чука толкова силно, че изглеждаше, че човешката плът ще огъне стоманата.

— Да — тихо каза той. — Ще дойда с теб.

— Следобед може да излезе буря — предупреди ги Ерик.

Дънкан се усмихна и докосна един кичур от косите на Амбър.

— Щом съм с Амбър — каза той, — слънчевата светлина винаги е с мен.

В отговор Амбър също се усмихна, въпреки че устните й трепереха от страх за него — страх толкова силен, че се боеше да не закрещи.

— Няма ли да оставиш това? — попита тя, като посочи чука.

— Не. С него ще мога да те защитавам.

— Не е нужно. Разбойниците не идват толкова близо.

Без да обръща внимание на останалите мъже в оръжейницата, Дънкан сведе глава толкова близо до нея, че устните му почти докоснаха косите й, вдъхна техния аромат и се взря в тревожните й златисти очи.

— Не искам да рискувам, безценна Амбър — промълви той. — Боя се, че ако някой те нарани, самият аз ще прокървя.

Думите бяха произнесени съвсем тихо, но Саймън ги чу и изгледа Амбър с гняв, който му бе трудно да прикрие. Проклета вещица. Взела му е ума!

— Дънкан… — прошепна Амбър. Името прозвуча по-скоро като въздишка. Тя пое коравата му ръка между дланите си, без да обръща внимание на хладната тежест на оръжието. — Да побързаме, мой тъмен воине. Аз вече взех храна и изпратих съобщение да приготвят два коня.

— Три — поправи я Ерик.

— И ти ли идваш? — попита изненадано Амбър.

— Не. Егберт идва.

— Ах, Егберт. Разбира се. Е, значи просто няма да му обръщаме внимание.



С внимателни движения — защото не искаше да стряска неспокойния кон — Дънкан се намести на седлото и погледна през рамо. Бяха се измъкнали от полянката, на която бяха спрели да починат, оставяйки Егберт да спи заедно с коня му и с коня на Дънкан. За пътя, оставащ до блатото, Амбър бе настояла да вземат единствено нейната кобила.

Пътечката, която ги изведе от ширналите се поля на Сий Хоум много скоро стана неравна и мъчна за вървене, особено за кон с двама ездачи на гърба. Минаха през места, които смаяха Дънкан — на пръв поглед изглеждаха напълно непроходими, но само на няколко стъпки встрани изненадващо се откриваше напълно достъпен проход.

Всичко това го беше изнервило. Конят очевидно също не се чувстваше много спокойно. Но може би на животното просто му бе трудно да носи двама ездачи.