Елизабет Лоуел - Недокоснатата

— Н-не… не мисля, че това ще е разумно — заекна Амбър.

— Напротив, безценна Амбър. Това ще е най-разумното нещо, което съм правил в живота си.

— Но ние не трябва… не можем…

Бавната милувка на пръстите му по устните й разпръсна и думите, и мислите й. Усещаше желанието му толкова ясно, че се разтрепери.

Но още по-ясно усещаше желязната воля, с която Дънкан сдържаше това желание.

— Дънкан? — промълви объркано тя.

— Няма да те любя — простичко каза той. — Не знам какво съм ти сторил в миналото, та да се боиш толкова от моето желание, но знам, че се боиш от него.

— Не е… това, което си мис… Господи… не бива!

— Успокой се, безценна Амбър. — Палецът му се притисна нежно към устните й, за да я накара да замълчи. — Няма да го сторя. Вярваш ли ми?

Амбър почувства искреността му по-силно и от желанието, което гореше в него.

— Да — прошепна тя. — Вярвам ти.

От гърдите му се изтръгна дълга, прилична на стон въздишка.

— Благодаря ти — каза той. — Преди никой не би поставил под съмнение думата ми. Но сега… сега трябва да доказвам отново своята честност и достойнство.

— Не и на мен. Още щом те докоснах за пръв път, разбрах колко си честен и горд.

Дънкан докосна устните й със своите устни толкова нежно и леко, че това дори не можеше да се нарече целувка.

— Ела — каза тихо той, като й протегна ръка. — Нека повървим. Амбър сплете пръсти с неговите и потръпна, усетила огъня на страстта, която бушуваше в тялото му.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Да намерим някое закътано местенце.

— Вятърът не е студен.

— Да, защото още сме с наметала — съгласи се Дънкан. Онова, което остана недоизречено, изпълни Амбър едновременно със смут и трепетно очакване.

Съпроводени от шепота на морето, тревата и вятъра, двамата стигнаха до основата на малко възвишение. Тук преди много години човешката ръка бе заравнила земята във формата на кръг, за да издигне в него пръстен от високи камъни. Макар че строителите отдавна ги нямаше на белия свят, затревеният кръг и камъните си стояха.

— Това място е закътано — каза Амбър. — Освен ако не се боиш от камъните?

Дънкан затвори за миг очи. Инстинктите, които дремеха дълбоко в него и се пробуждаха само за да го предупредят, когато го грозеше някаква опасност, този път не откриха нищо тревожно и отново потънаха в сън.

Амбър, чиято ръка все още беше в тази на Дънкан, го гледаше изумено. От уроците на Касандра тя знаеше, че дори някога над този каменен кръг да е тегнела зла прокоба, вече отдавна я няма.

Дънкан, който нямаше понятие от тези уроци, също го знаеше. Трябва да е просто един непознат рицар. Глупаво е да продължавам да се боя, че е Шотландския чук, врага на Ерик.

— Тук няма от какво да се боя — заяви той след миг.

— Ти си Посветен — каза Амбър.

Дънкан се засмя.

— Не, моя златна вещице. Аз съм просто един воин, който се сражава с всички подръчни средства, включително с главата си.

Тя понечи да се възпротиви, задето я бе нарекъл „вещица“, но осъзна, че думата беше произнесена не като обвинение, а с нежност. А когато видя веселия, пълен с възхита поглед на блестящите му лешникови очи, Амбър окончателно реши, че й харесва да бъде неговата „златна вещица“.

— Това е то знанието — прошепна тя. — Да използваш главата си.

— В такъв случай дори кучетата са Посветени — каза той, като обгърна с поглед каменния пръстен. — Опасността има особен мирис и тръпка. Това е едно от нещата, които научих по време на свещения кръстоносен поход.

— Според мен да знаеш е нещо повече от това.

— А според мен е дори по-малко.

Дънкан извърна поглед към нея. Сияйните й златисти очи бяха вперени в него с настойчивост, която разпалваше още повече жаждата му да я сграбчи в обятията си, да я обгърне цяла със страст и нежност.

— Ела, мое кехлибарено сладкишче.

— А, значи сега съм сладкишче, а не вещица. Не може да не си Посветен!

Усмивката му беше като милувка.

— Сладка вещица — промълви той, като я дръпна лекичко за ръката. — Седни с мен до този камък и ще поспорим какво е Познанието и какво — простият здрав разум.

Амбър се усмихна и приседна на тревата до Дънкан. Камъкът, който беше избран за подслон от фучащия вятър, бе по-висок от човешки бой. Лицето му беше белязано от следите на времето и соления въздух. В тънките като острие вдлъбнатини по повърхността му растяха същински градинки от мъхове — толкова миниатюрни, че цветчетата им почти не се виждаха.

А цветчета имаше, и то в изобилие. Изплетената от тях дебела, пъстра пелерина покриваше почти целия древен монолит.

Амбър погали мъха с върха на пръстите си, сетне затвори очи и се облегна с въздишка на камъка.

— Колко ли време камъните чакат така? — промърмори тя.

— Далеч не толкова, колкото аз съм чакал да направя това.

Амбър отвори очи. Дънкан бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на дъха му и виждаше пъстрите пръски в лешниковите му очи. Тя се отдръпна леко назад, за да може да докосне плътните очертания на устните му под мустаците.

— Не — каза Дънкан, — няма от какво да се страхуваш.

— Знам. Исках само да те докосна.

— Наистина ли? Как?

— Така.

Пръстът й обходи нежно ръба на горната му устна. Тръпката на наслада, която прониза тялото му при нейния допир, заедно със сподавената въздишка, която облъхна пръстите й, я накараха да се усмихне доволно.

— Това ти харесва, нали?

Нова нежна милувка по устните запали огън в него, остави го без дъх.

— Да — приглушено отвърна той. — Харесва ми. А на теб?

— Дали ми харесва да те докосвам? Да. Страхувам се, че дори прекалено много ми харесва.

— Между нас няма място за страх.

Сега вместо топлия му дъх до устните й бяха вече неговите устни. Той усети колебанието й.

После усети как тя се отпуска, за да приеме целувката му. Пулсът му се ускори. Тялото му пламна в огън.

Но Дънкан не стори нищо повече от това да притисне съвсем нежно устни до нейните устни. Те се разтвориха много леко само толкова, колкото да му позволят да провре връхчето на езика си, за да ги погали. Но това бе достатъчно да я накара да въздъхне блажено и да ги разтвори още малко за нежната целувка. Той отново обходи внимателно устните й с език.

— Дънкан — прошепна тя. — Ти си…

Езикът му се плъзна отново между устните й.

И думите, и дъхът заседнаха в гърлото й. Нежната милувка по чувствителната вътрешна страна на устните й бе лека като пеперудено крило. Ако не докосваше Дънкан, Амбър навярно щеше да смята, че самият той е нежен като пеперуда.

Но тя го докосваше. И усещаше буйния огън на яростния му копнеж. Знаеше, че този контраст между действията му и невероятната му жажда би трябвало да я плаши.

Вместо това той я опияняваше по-силно и от най-страстната ласка.

— С теб наистина съм в безопасност — прошепна Амбър.

— Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.

Когато ръцете му я обгърнаха, тя не направи и опит да се отдръпне. Дънкан я вдигна и я намести на коленете си с бавно движение, което бе и милувка, и което й подсказа, че наистина му е приятно да усеща топлината на тялото й в скута си.

— Разтвори наметалото ми и пъхни ръцете си вътре — меко промълви той.

Амбър се поколеба.

— Не искаш ли да се сгрееш на моята топлина? — попита Дънкан.

— Страх ме е.

Клепките му се спуснаха. Доловила тъгата му, тя нададе тих, болезнен стон.

— Ти не ми се доверяваш — каза той. — Какво съм ти сторил в миналото, та сега толкова се боиш от мен? Да не би да съм те насилил?

— Не — прошепна Амбър.

После го повтори още веднъж, и още веднъж, изгаряна от неговата болка. Беше го наранила. Беше го накарала да смята, че не вярва на думата му.

Не можеше да понесе, че му бе причинила такава болка.

Ръцете й сами се вдигнаха и се плъзнаха през отвора на наметалото му. С жажда, която бе неспособна да прикрие, тя запровира пръсти през дрехите му, докато не почувства отново живата топлина на голата му плът. От гърдите й се изтръгна дълбок, тих стон.

Объркан, Дънкан погледна затворените й очи и изопнатото й лице. Когато осъзна, че самият допир до кожата му й доставя такова върховно удоволствие, цялото му тяло потръпна от възбуда.

— Амбър?

— Да — прошепна тя. — От себе си се боя, не от теб.

Сетне наведе глава и дъхът й обля онова, което пръстите й галеха.

— От себе си…

Устните й се долепиха до шията му и шепотът й заглъхна. Огнен поток премина през него, щом езикът й погали кожата му. Усещането бе тъй неочаквано и вълшебно, че го накара да изстене от наслада.

— Всеки път, когато те докосна, макар и съвсем лекичко… — прошепна Амбър.

Езикът й го погали нежно като котешко езиче. В отговор цялото му тяло се изопна.

— Виждаш ли? — продължи да шепне тя. — Докосвам те и ти пламваш. Аз усещам това и също запламтявам. После те докосвам отново и пламъците се разгарят още по-силно.

— Боже мой! — възкликна дрезгаво Дънкан. Най-после беше разбрал причината за страха й. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото аз желая теб.

Амбър се усмихна горчиво и въздъхна.

— Не, Дънкан. По-силно. Моето желание и твоето желание, слети ведно.

— Затова ли се страхуваш?

— Да. Страх ме е от… това. — Тя отново го докосна с върха на езика си, за да се наслади на вкуса и топлината на тялото му, на гладката кожа и най-вече на забързаното, мощно пулсиране на кръвта под нея.

— Не се страхувай — промълви Дънкан с нисък, почти прегракнат глас. — Страст като тази е дар от бога.

Амбър се засмя тъжно.

— Нима? Дар от бога ли е да виждаш рая и да знаеш, че никога не трябва да прекрачваш прага му?

Едната му ръка се плъзна под качулката й. Пръстите му се провряха през хлабаво оплетените й коси и извърнаха главата й към него, за да му позволят да се взре в златистите й очи.

— Можем да вкусим от рая, без да преминаваме през кораловите му порти — каза той.

— Възможно ли е наистина?

— Да.

— Как?

— Ще ти покажа.

С тези думи Дънкан стопи малкото разстояние между устните им. Устните на Амбър с готовност се разтвориха под допира на езика му, оставиха го отново да ги погали с вълшебната си ласка.

После езикът му стана по-дързък, по-настойчив, заопипва ъгълчетата на устата й, затърси пролука към топлата й вътрешност.

— Какво ис… — поде Амбър.

Но така и не успя да довърши, защото в този миг езикът му се плъзна между зъбите й и я остави без думи, давайки й в замяна огън.

Ритмичното плъзгане на езика му навътре навън запали огън в цялото й тяло. Едва лумнали обаче, пламъците угаснаха — Дънкан бе отдръпнал езика си.

Възклицанието, което се отрони от устните й, го накара да потръпне като шибнат с камшик. А когато езикът й започна трескаво да дири неговия, в слабините му пламна същински пожар. Дънкан се засмя гърлено и стегна прегръдката си, за да притисне Амбър още по-силно към онази част от него, която гореше най-буйно.

— Това ли търсиш? — попита той.

Езикът му отново се пъхна между зъбите й, ръцете му залюляха хълбоците й към неговите. Жадният й отклик замая главата му. Тя изстена тихичко и се притисна още повече към горещите наслади на тялото му. А когато Дънкан понечи да се отдръпне, за да потуши пламъците, обгърнали и двама им, ръцете й се обвиха здраво около шията му, а езикът й се сплете с неговия в чувствен дуел, в който никой не можеше да загуби.

Без да спира да я целува, Дънкан вдигна Амбър от скута си и я сложи на тревата. Ръката му се шмугна под пелерината й и развърза вървите на деколтето й. Сетне той изведнъж извърна леко глава и зъбите му захапаха нежно устните й.

Сладък огън лумна в гърдите й и изтръгна от тях тих стон. Дънкан наведе глава и започна да хапе все тъй нежно шията й. Поруменялата й кожа пламна. Когато усети, че той отдръпва ръцете си от врата й, Амбър запротестира.

— Знам, че трябва да спрем — каза тя, — но не още.