— Не, не още — съгласи се Дънкан. — Чака ни много дълъг път, преди да стигнем до последната порта и да се върнем.

Устните му отново обхванаха нейните. Докато езикът му я обсипваше с горещи обещания за рая, той свали ръцете й от шията си и ги притисна към собственото й тяло.

Амбър осъзна какво става едва когато почувства хлад по гърдите си. Мантията й беше отметната на гърба, беше гола до кръста, а ръцете й бяха приковани към хълбоците от полусъблечените дрехи.

Дънкан вече не я докосваше, просто я гледаше с блеснали очи. Тя имаше красиво оформени гърди — нито твърде пълни, нито твърде малки; топли и стегнати; със зърна с цвят на розови пъпки. Обзе го болезнен копнеж да обхване всяка от тези пъпки с устни, да ги погали с език, да опита със зъби кадифената им мекота.

Между гърдите й грееше златиста светлина, уловена в старинен кехлибар. Сиянието на медальона трепкаше като нещо живо, сякаш в него бе скрита частица от живота на самата Амбър.

Дънкан докосна мълчаливо камъка. Сетне отдръпна пръсти и се вторачи като омагьосан в красотата, която бе лежала скрита под тежките пластове дрехи.

— Дънкан? — прошепна Амбър.

Взря се в очите му и онова, което видя в тях, я накара да потрепери.

— Студено ли ти е? — попита той.

Тя потрепери отново, защото гласът му беше станал дрезгав като котешко мъркане. Опита се да отговори на въпроса му, но устата й беше пресъхнала, а сърцето й туптеше като обезумяло. Без Дънкан да я докосва и да й влива своя страстен копнеж, собственото й желание бързо стихваше, потушено от смущението й.

— Не се безпокой, златна вещице — промълви той, като се приведе към нея. — Аз ще те стопля.

Изненадващият горещ допир на ръцете и устните му до гърдите й я изпълни с дива възбуда. Дънкан целуна едното розово връхче, после другото, и те тутакси се втвърдиха, сякаш докоснати с вълшебна пръчица. Сетне езикът му започна да ги ближе бавно, пламенно.

Огън лумна в сърцевината на тялото й, подпали кътчета, които бяха останали скрити дори за самата нея.

Докато Дънкан не я докосна и не ги възпламени.

Когато той най-после вдигна глава, вятърът веднага намери пламналата й кожа и Дънкан с усмивка забеляза как зърната й се втвърдяват още повече. Пръстите му уловиха почервенелите връхчета и ги разтъркаха — първо нежно, сетне по-силно и чувствено. Кадифената кожа на гърдите й веднага поруменя ярко и Дънкан се почувства така, сякаш го изгаряха на клада.

— Как съм могъл да забравя начина, по който откликваш на ласките ми? — прошепна в недоумение той. — Навярно бог се чувства така, когато кара слънцето да изгрява.

— Ние никога не сме…

— Не — прекъсна я меко Дънкан. — Ти не би могла да полетиш толкова високо, толкова бързо, ако не познаваше насладата на лова така, както я познавам аз.

Амбър поклати глава — страстта бе отнела гласа й и това бе единственият начин да отговори.

— Не се срамувай от истината, безценна Амбър. Страстният ти отклик е много по-прекрасен от девичата сдържаност.

Тя се опита да каже нещо, но вместо това от устните й се изтръгна дрезгав вик. Навярно страстта, която изпитваше, би трябвало да я плаши. Ала когато Дънкан я докосваше, цялата й девича боязън, цялата й предпазливост на Посветена изгаряха в изпепеляващия огън на неговото желание.

И на нейното. Неговото и нейното желание, слети в едно.

Когато той се наведе, за да обхване отново с устни пламналото й зърно, от гърдите й се изтръгна нов вик. Когато езикът му бавно обходи очертанията му, през тялото й премина огнена мълния. Снагата й се изопна като дъга, ръцете й задърпаха отчаяно дрехите, които ги приковаваха към тялото й.

Дънкан неохотно вдигна глава. Може би жадните му ласки я бяха смутили.

— Недей да се дърпаш — нежно каза той. — Няма да те нараня.

— Знам. Но не мога да…

Тя изсумтя безсилно и отново се опита да освободи ръцете си. Но успя само да ги оплете още повече в дрехите.

— Какво не можеш да направиш? — попита Дънкан.

Нова огнена вълна заля тялото му при вида на сладостното полюшвате на гърдите й. Представи си как лежи гол между бедрата й, а снагата й се извива по същия начин над него, и това видение едва не го взриви.

— Не мога да те докосвам, ако съм така омотана в дрехи — отвърна Амбър.

Дънкан стисна здраво челюст в опит да се пребори с изкушението, което му предлагаше.

— Мисля, че така е по-добре — прегракнало каза той.

— Не искаш ли да те докосвам?

Забелязал объркването в очите й, Дънкан се усмихна, въпреки че при мисълта ръцете й да докосват тялото му, го обземаше копнеж тъй силен, че почти му причиняваше болка.

— Да — изпъшка Дънкан, като погали с мустаци набъбналото й зърно. — Да. — Погали го отново. — Да, да и да, хиляди пъти да!

Звукът, който се отрони от устните й, бе възклицание може би на удоволствие, а може би на страх — самата тя не знаеше със сигурност. Никога не бе изпитвала нещо по-разтърсващо от тази смесица между собствената й чувственост, неистовото желание у Дънкан и отчаяното му усилие да сдържи страстта си.

— Но ако ме докоснеш… — дрезгаво каза той.

Думите му бяха заглушени от стона, който се изтръгна от гърдите на Амбър, когато зъбите му захапаха с изумителна нежност зърното й. Дънкан се усмихна, завъртя глава и стори същото с другото й зърно.

— Ако ме докоснеш — прошепна той, наслаждавайки се на реакцията й, — ще бъда много по-малко уверен в способността си да се владея.

Зад тези слова се криеше все по-силното подозрение, че способността му да се владее не е по-силна от изкусителната страст, с която Амбър откликваше на ласките му. Никога не бе предполагал, че една жена може да го желае толкова пламенно, толкова силно, без свян и задръжки.

— Мой тъмен воине — каза Амбър, — ти никога няма да престъпиш своето обещание.

Увереността в гласа й прозираше и в ясните й очи, които не се откъсваха от него. В тези сияйни глъбини Дънкан видя собственото си тъмно отражение и разбра, че тя му има пълно доверие.

— Надценяваш ме — каза той.

— Тогава не ме издигай толкова високо — прошепна с усмивка Амбър.

— Да освободя ли ръцете ти?

Амбър знаеше, че ако прояви повече търпение, би могла да се освободи и сама, но искаше Дънкан да стори това. Искаше той да разбере, че вярва напълно безрезервно на думата му — така, както тя разбираше твърдата му решимост да не я люби.

Дънкан беше мъж на честта. Честта бе сърцевината на неговата гордост и сила. Тъкмо честта го бе направила такъв, какъвто е.

— Да — прошепна тя. — Освободи ме.

Ала той все още се колебаеше.

— Обещавам да не бъда твърде дръзка — каза Амбър, като се помъчи да скрие усмивката си и не успя.

Дънкан й отговори с усмивка, която можеше да вдигне и мъртвец от гроба.

— Това много би ме разочаровало, сладка вещице.

Сетне сведе глава към гърдите й. Топлият му дъх погали кожата й, нежните милувки с език и мустаци изтръгнаха от устните й порой от задъхани стонове и възклицания. Тя отново разтърси рамене в опит да се освободи от дрехите, стягащи ръцете й.

— Изкушаваш ме — каза Дънкан.

— А ти ме измъчваш.

— Не е ли сладко това мъчение? — Той обхвана с длан гръдта й. Пръстът му погали острото връхче.

— Да — отвърна Амбър. — Много сладко.

— Не толкова, колкото тези розови пъпки.

Дъхът й секна. Усещаше ясно огнената страст, която пулсираше във вените му, докато гледаше пръстите си върху гърдите й.

— Не толкова, колкото когато те карам да стенеш под устните ми — добави Дънкан и отново сведе глава.

— Ръцете ми — промълви тя.

И не можа да каже нищо повече, защото в този миг той плъзна силната си ръка зад гърба й, изви тялото й назад и впи устни в голата й гръд. Амбър изстена от удоволствие и се предаде изцяло на неговите ласки, без да сдържа собствената си възбуда.

Едва когато Дънкан вдигна глава, тя осъзна, че е развързал напълно дрехите й. Той приседна и измъкна ръцете й една по една от дългите ръкави. После бавно започна да смъква дрехите надолу, откривайки кадифената кожа и изящните извивки на тялото й.

Колкото и да копнееше обаче да продължи да я съблича, Дънкан с огромно усилие на волята нареди на ръцете си да спрат до талията й. Пръстите му замачкаха стегнатата й плът нежно, страстно.

Но това не бе достатъчно нито за него, нито за нея. Амбър бързо се надигна и седна с грациозно движение. Облъхна я хладен въздух, който я накара да потрепери. Тя инстинктивно придърпа краищата на мантията върху раменете си и протегна ръце към вървите, стягащи предницата на ризата на Дънкан.

— Бъди като мен — каза тя, като ги развърза. — Гол, само с наметало.

— А ако настина? — попита той с лека усмивка.

— Аз ще те стопля.

Усмивката на Дънкан стана още по-широка. Той свади наметалото си, ризата бързо го последва. С нежна грижовност, която за него бе и удоволствие, и мъчение, Амбър покри отново раменете му с наметалото, като отметна полите настрана.

Кехлибареният талисман на гърдите му блещукаше с особена светлина, сякаш бе пропит с огромната жизненост на Дънкан. Тя се наведе и почтително докосна с устни древния камък.

Чак тогава Амбър се предаде на изкушението, което я преследваше, и плъзна пръсти през облака от тъмни косъмчета на гърдите му. Усмихната, затворила очи в безмълвно блаженство, тя прокара нежно нокти по мускулестия му торс.

— Обичам да чувствам тялото ти. Когато беше потънал в онзи неестествено дълбок сън, часове наред втривах масло от кехлибар в кожата ти, за да не изпаднеш в треска.

— И успя ли?

— Естествено. Кехлибарът е прочут със способността си да отнема огъня от човешките тела.

— Сега и той не би ми помогнал — каза Дънкан.

— Защо?

— Ръцете ти ми причиняват треска.

Амбър и за миг не се усъмни в думите му. Добре усещаше страстната топлина, която се излъчваше от тялото му.

А ако това не бе достатъчно доказателство, истинността на тези думи се преливаше в нея чрез допира до него.

— Все едно, че се къпя във вълшебен огън — прошепна тя.

— Кое?

— Това да те докосвам. Да чувствам страстта ти.

Усмивката му бе някак опасна, но Амбър не изпита никакъв страх. Тя усещаше, знаеше истината, а тази истина бе способността му да се сдържа. Беше й дал дума, а той бе от мъжете, които биха предпочели да умрат, вместо да престъпят клетвата си.

— Но трябва да ти призная нещо — прошепна тя.

— Защо? На свещеник ли ти приличам?

Амбър се засмя.

— Не. Приличаш на това, което си — на смел и страстен воин.

— Тогава защо ще се изповядваш пред мен?

— Защото сега си давам сметка, че продължих да те разтривам с маслото много след като опасността от треска бе отминала.

Дъхът му секна.

— Наистина ли?

— Да — призна Амбър.

— Защо?

— Заради забраненото удоволствие да те докосвам.

Тя прокара лекичко върха на пръста си по зърното на гръдта му. Внезапният прилив на възбуда, обхванал цялото му същество, я прониза като писък. Пръстите й се върнаха на гърдите му и започнаха да ги галят с умелост, която далеч надминаваше опитността й, защото я направляваха реакциите на самия Дънкан.

— Значи сега вече не е забранено да ме докосваш? — попита той с предрезнял глас.

— Не. Глупаво е — прошепна Амбър, — но не е забранено.

— Защо?

Тя се наведе и целуна първо едното му зърно, после другото. А когато го погали бавно с език, цялото му тяло потръпна от удоволствие.

— Защото ми обеща, че ще бъда в безопасност — прошепна тя.

— Днес — каза Дънкан. Съмняваше се, че би могъл да устои още веднъж на подобно изкушение.

— Да, днес, сега — на това място, където древните камъни бдят над морето.

Дънкан обгърна лицето й с длани и впи устни в нейните с жажда, каквато не бе изпитвал никога досега. Целувката беше дълбока и страстна, в нея туптеше напрегнатия ритъм на единението, което той нямаше да допусне, защото бе дал дума.

Амбър се отдаде на целувката, обгърната от силата и топлината на мъжа, който я държеше в обятията си. Ноктите й се впиха в кожата му и това го накара да изстене от удоволствие. Чула, усетила, вкусила страстта в него, тя отново прокара бавно нокти по мускулестия му гръб.

— Ще ме подлудиш — промълви той, опрял устни до нейните.

— Аз вече съм луда — призна Амбър, — но това е твое дело.

Дънкан захапа внимателно долната й устна.

— Колко луда? — попита той. — Достатъчно, за да застанеш гола пред очите и ръцете ми? Достатъчно, за да ми позволиш да те галя по нови начини?

Яростното желание, което премина като вълна през него, докато изричаше тези думи, й подсказа, че той отчаяно копнее тя да каже „да“ — толкова отчаяно, че цялото му тяло трепереше.

След като знаеше това, след като го докосваше и му се доверяваше напълно, Амбър просто не можеше да каже „не“.