— По същата причина, поради която ти не можеш да проумееш колко е опасно да не направя нищо!

С едно рязко движение на мускулестата си ръка Ерик пусна сокола да полети. Пъстрите каишки на птицата заблестяха, изящните й криле затрептяха в бърз ритъм. Набрала височина с изумителна скорост, тя яхна невидимия гръб на дивия вятър и се понесе с него все по-нагоре и по-нагоре в небесата.

— Ако не направя нищо — каза Ерик, — със сигурност ще загубя Стоун Ринг. Загубя ли Стоун Ринг, Сий Хоум остава гол и беззащитен като новоизлюпено пиле.

Касандра мълчеше и следеше с очи полета на сокола.

— С Уинтърланс положението е долу-горе същото — продължи неумолимо Ерик. — Онова, което не заграбят разбойниците, ще го вземат викингите или моите братовчеди. Или ти си на друго мнение?

Касандра въздъхна.

— Не.

— Съдбата предоставя в ръцете ми мощно оръжие.

— С две остриета.

— Да. С това оръжие трябва да се борави внимателно. Но по-добре да е в моите ръце, отколкото в ръцете на Доминик льо Сабр.

— По-добре да беше оставил Дънкан да умре.

— Това предсказание ли е или съжаление за пропуснатия шанс? — саркастично попита Ерик.

Касандра не отвърна нищо.

— Той носеше кехлибарен талисман и спеше под клоните на свещеното самодивско дърво — каза след миг мълчание той. — Ти щеше ли да го оставиш да умре?

Тя отново въздъхна.

— Не.

Ерик присви очи, заслепен от яркия сребрист блясък на слънцето, което заплашваше да прогори отвор между два облака. Соколът се рееше високо в небето, зоркият му поглед обхождаше заблатените краища на езерото, дирейки плячка.

— А ако паметта му се върне, преди да се е оженил? — тихо попита Касандра.

— Не ми се вярва. Жаждата на бурята е по-силна от жаждата на пъпката, на острова и на езерото, взети заедно. Той ще я утоли още преди края на тази седмица.

Нов порив на вятъра повдигна широките алени ръкави, разкривайки здраво стиснатите юмруци на Касандра.

— Няма да стане насила — продължи Ерик. — Когато е край Дънкан, Амбър гори като озарен от вътрешна светлина скъпоценен камък.

За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от приглушения шепот на блатните треви под суровата ласка на вятъра.

— Но ако Дънкан все пак си спомни преди това? — настоя Касандра.

— Тогава ще се изправи със своята сила срещу моята бързина. И ще загуби, както загуби от Саймън. Само с една разлика.

— Този път Дънкан ще умре.

Ерик кимна бавно.

— Той сам не би приел друг край.

— И какво ще стане тогава с Амбър?

Див, отчаян писък на сокол долетя по вятъра, отговаряйки вместо Ерик. Касандра се обърна, видя лицето му и разбра причината птицата да изпищи тъй тъжно.

Тя затвори очи и се потопи в своята вътрешна тишина, която чертаеше кръстопътища и приближаващи бури.

— Има и друга възможност.

— Да — кимна Ерик. — Да умра аз. Но след като видях боя между Дънкан и Саймън, това не ми изглежда много вероятно.

— Ще ми се да бях видяла този Саймън — каза Касандра. — Мъж, който може да надвие с лекота Дънкан, трябва да е чудесен воин.

— Победата не беше лесна. Въпреки котешката пъргавина на Саймън, Дънкан на два пъти едва не го повали.

Очите на Касандра потъмняха, но тя не каза нищо.

Той загърна наметалото плътно около раменете си, като се постара гънките му да не оплитат дръжката на меча, окачен на левия му хълбок.

— Ако трябва да бъда честен — каза той с лека усмивка, — надявам се да не се наложи да кръстосвам меч с Дънкан. Той може да бъде дяволски бърз за човек с неговите размери.

— И ти не си дребен. Саймън също не е бил.

Ерик не отвърна нищо.

— Ако умреш от меча на Дънкан, няма да отидеш сам в царството ца сенките — тихо каза Касандра. — Аз ще изпратя Дънкан след теб със собствените си ръце.

Трогтнат, Ерик се взря в спокойното лице на жената, която смяташе, че познава така, както познаваше себе си.

— Не — възпротиви се той. — Това би довело до война, в която лорд Робърт няма да може да победи.

— Нека. Тъкмо неговата надменност е в основата на всичко, което става и което може да стане тепърва. Единственото, което заслужава, е ложе от тръни и разкаяние.

— Той просто винаги е искал онова, което искат всички мъже — мъжки наследник, който да пази земите му обединени.

— Да. И беше готов да прокуди сестра ми, за да го постигне.

От изненада Ерик за миг загуби дар-слово.

— Сестра ти? — възкликна той.

— Да. Ема Яловата.

— Защо никога не си ми казвала?

— Че съм ти леля ли? — попита Касандра.

Ерик кимна отсечено.

— Това беше част от сделката между Ема и мен — каза тя. — Лорд Робърт се бои от Посветените.

Думите й не изненадаха Ерик. Така и не бе преодолял разрива с баща си предизвикан от упорития му стремеж към Познанието.

— Когато Ема се омъжи за Робърт — продължи Касандра, — той й забрани да се срещаме. Пусна я да дойде при мен само веднъж. Тогава вече всички я наричаха Ема Яловата.

— Тя е зачената скоро след като е била при теб, нали? — попита сухо Ерик.

— Да. — Усмивката на Касандра бе студена като зимния ден. — И беше огромно удоволствие да даря Робърт Невежия с един известен магьосник за син и наследник.

Погледът й се спря на Ерик и в усмивката й се прокрадна обич — обич, която винаги бе изпитвала, но твърде рядко си позволяваше да покаже.

— Ема е мъртва — тихо каза тя. — На Робърт не дължа нищо друго освен презрение. Ако умреш от ръката на Дънкан, ще подиря отмъщение.

За пръв път в живота си Ерик не знаеше какво да каже. Всичко друго си бе представял и предвиждал, но не и това.

Той разпери ръце и прегърна безмълвно жената, която смяташе за своя духовна майка. Касандра отвърна на прегръдката му без колебание, любувайки се на силата и жизнеността на мъжа, роден единствено благодарение на нейните усилия и Познание.

— Бих предпочел за надгробен паметник нещо друго, не война, която може да спечели само моят враг — каза след няколко мига Ерик.

— Тогава прецени внимателно своя враг, за да извлечеш полза. Доминик льо Сабр може да се окаже по-добър съюзник от братовчедите ти.

— И сатаната би бил по-добър съюзник от братовчедите ми.

— Да — усмихна се Касандра. — Струва си да обмислиш възможността за подобен съюз, нали?

Ерик се засмя и я пусна от прегръдките си.

— Никога не отстъпваш от своето — каза той с усмивка, — а наричаш мен твърдоглав.

— Защото си такъв.

— Аз просто се уповавам на своята дарба.

— Коя дарба? Инатът? — сухо попита тя.

— Прозорливостта — отвърна сериозно Ерик. — Аз виждам пътища за успех там, където другите виждат само сигурен провал.

Касандра докосна челото му с върха на пръстите си и се взря в ясните му светлокафяви очи.

— Моля се не надменността, а разумът да бъде твоята пътеводна звезда — прошепна тя.



Далечен гръм отекна над главите на Дънкан и Амбър, които препускаха с конете си към Каменния пръстен и свещеното, нецъфтяло от хиляда години самодивско дърво. Дънкан се обърна неспокойно към посоката, от която бе дошъл ръмжащият звук, питайки се дали бурята ще се разрази близо или далеч от тях.

Облаците, похлупили зъберите, се спускаха все по-ниско и по-ниско и влачеха със себе си гъсти мъгли. Но не влажното време предизвикваше хладните тръпки, които пробягваха по гръбнака на Дънкан. Предусещаше опасност, въпреки че всичко наоколо изглеждаше съвсем спокойно.

Той механично провери дали бойния чук, който бе взел от оръжейницата, е на мястото си.

— Стормхолд — каза Амбър.

Дънкан бързо се обърна към нея.

— Какво?

— Това е връх Стормхолд. Мърка като огромен котарак, доволен от приближаващата зима.

— Значи според теб зъберите обичат бурите? — попита той.

— Мисля, че те са родени едни за други. Тъкмо сред зъберите бурите достигат най-големия си триумф. А самите зъбери изглеждат най-величествено в яростната прегръдка на бурите.

— Величествено и опасно — измърмори Дънкан. Инстинктите му отново зашепнаха за дебнеща заплаха. Той отново се огледа, но не видя никакво движение, освен безмълвното плъзгане на воалите от мъгла надолу.

— Опасността подчертава красотата — каза Амбър.

— Значи ли това, че покоят я притъпява?

— Покоят я съживява.

— Твоето Познание ли те учи на такива неща? — попита сухо Дънкан.

— Така учи здравият разум и ти прекрасно го знаеш — тросна се тя.

Дънкан се засмя на намусената й гримаса. Изпитваше болезнен копнеж да я докосне отново, но въпреки това не направи и опит. След бягството им до Шепнещото блато Амбър всячески избягваше да го докосва. Не знаеше защо, но беше така.

Амбър се усмихна и вдигна лице към мрачното, буреносно небе. На фона на лилавите гънки на качулката и пелерината, кожата й сияеше като нежен бисер. Ивиците, с които бе обшита пелерината, имаха тъмнорозовия цвят на устните й. Качулката се смъкна от главата й и отдолу се показа обръчът от сребро и кехлибар, който придържаше хлабаво оплетените й коси.

Навсякъде по нея имаше кехлибари. Гривни от бистри, златисти кехлибарени късчета обвиваха китките й и блещукаха при всяко нейно движение. Дръжката на сребърната кама на пояса й имаше „око“ от червен кехлибар. Върху сребърната тока с големината на човешка длан, закопчаваща мантията й, бяха инкрустирани прозрачни кехлибари, които образуваха птицата феникс — символ на смъртта и прераждането чрез огън. Около шията й грееше кехлибарена огърлица, а на нея бе окачен големият кехлибар, в чиито златисти дълбини Амбър умееше да съзира сенки от миналото.

Ала докато я гледаше, Дънкан не виждаше скъпоценните й накити. Виждаше гъстите ресници по клепките й и трендафилите, цъфтящи по бузите й. Копнееше да опита вкуса на студения вятър от кожата й, а после да пие от топлината, скрита зад розовите й устни.

Искаше му се тя да язди на седлото пред него, вместо на собствения си кон. Ако беше пред него, той щеше да може да я притисне към себе си, да плъзне ръка под наметката й и да погали топлата мекота на гърдите й. И тогава щеше да почувства как те се втвърдяват, как зърната им набъбват, жадни за огъня на устните му.

Тялото на Дънкан откликна незабавно на тези мисли. Вече бе свикнал, когато е край Амбър да усеща как пламва цял и как плътта му се втвърдява и започва да пулсира. Това, с което не беше свикнат, бе тихият, далечен глас, който го предупреждаваше, че не бива да й посяга.

Би било грешка.

Ала Дънкан пропъди тази мисъл още щом се появи.

Тя не е сгодена. Не е омъжена. Не е целомъдрена, въпреки приказките на Ерик. Някога двамата с нея сме се любили. Сигурен съм в това.

И тя ме иска така, както я искам аз.

Какво лошо може да има в това?

Отговор на безмълвния му въпрос не последва. Мракът, в който лежаха скрити спомените му, мълчеше упорито.

Женен ли съм? Това ли се опитва да ми каже тази проклета тишина?

Отново не се появи никакъв спомен, но Дънкан беше сигурен, че не е женен. Не можеше да каже защо, ала го усещаше съвсем ясно.

— Дънкан?

Той се обърна към момичето, чиито очи бяха по-красиви и от кехлибарите, които носеше.

— Приближаваме Каменния пръстен — каза Амбър. — Позната ли ти е околността?

Тя спря коня си на върха на едно малко възвишение. Дънкан спря до нея и се надигна на стремето, за да огледа добре земята, която се разстилаше пред очите му.

Беше величествена, притихнала земя, с обвити в мъгла дървета, със скупчени тук там камъни и стръмни хълмове, чиито върхове се губеха в сребристи облаци. Малко поточе проблясваше между покритите с мъх скали и накапалите листа; гласът му се долавяше едва едва, също като шепота на водните капчици, които се плъзгаха бавно по голите дъбови клони, за да паднат на земята.

Изпълнена с трепетно безпокойство, Амбър чакаше да зърне по лицето на Дънкан някакъв проблясък от спомен. Молеше се да го зърне, ала и се страхуваше от него.

Страхуваше се за своето собствено щастие.

Молеше се заради щастието на Дънкан.

— Много прилича на пътя към Призрачния дол — каза накрая Дънкан. — Как бих искал ей там да е Шепнещото блато.

На устните му играеше лека усмивка. По лицето на Амбър плъзна руменина, която нямаше нищо общо с мразовития въздух. Когато я видя, Дънкан се усмихна още по-широко.

— Помниш ли устните ми върху твоите гърди? — попита той.

Тя се изчерви още по-силно.

— А помниш ли как буйно разцъфна твоето цвете?

Амбър усети, че се задъхва.

Без да откъсва очи от нея, Дънкан промълви нежно:

— Сънувам неговите огнени, влажни цветчета и се събуждам, обхванат от треска.

Амбър не можеше да прикрие нито червенината по лицето си, нито чувствените тръпки, които пробягваха по тялото и.

— Кажи ми, че си спомняш — каза приглушено Дънкан. — Кажи ми, че не съм единственият, който изгаря в треска.