— Покажи ми как да утоля жаждата ти — промълви изтерзано тя. — Не мога повече да търпя да се измъчваш!

Стонът, който се изтръгна от гърдите на Дънкан, наистина беше стон на човек, подложен на мъчение. Ръцете му се плъзнаха по тялото на Амбър. Опитните му пръсти се впиха за миг в хълбоците й и през нея пробягна тръпка на огнено удоволствие. Преди да успее да си поеме дъх, ръцете му вече се спускаха по краката й.

Амбър почти не усети хладната целувка на есента по голата си кожа, защото необузданият копнеж на Дънкан я бе завладял напълно, заличавайки всичко останало. Когато ръката му се притисна между бедрата й, за да се потопи в горещата влага на тялото й и да открие, че то е готово да го приеме, дивата му възбуда я прониза като копие.

А когато пръстът му докосна за миг пламналата сърцевина на собственото й желание, я прониза невероятна, почти болезнена наслада, която си беше само нейна. Тялото й се изопна инстинктивно, притисна се към Дънкан в безмълвна молба да не спира, да продължава.

— Да — дрезгаво каза той. — И аз не мога да чакам повече. Ръцете му стиснаха бедрата й и ги разтвориха. В следващия миг той проникна в нея.

Остра болка сгърчи тялото на Амбър, но тя веднага бе изпепелена от огненото удоволствие, което запулсира в Дънкан, щом се потопи изцяло в нея. Сетне той изведнъж застина напълно неподвижно.

Опита се да успокои яростното бушуване на кръвта си, но това беше невъзможно. Амбър бе кадифен огън, който го обгръщаше здраво, галеше всяка частица от болезнено тръпнещата му мъжественост. Той изстена и започна да се движи в нея, дирейки пълно единение.

Освобождаването му я връхлетя като буря. Със силен, треперещ вик тя сключи ръце около него и усети как екстазът му преминава в нея на огромни, пулсиращи вълни.

Но когато премина и последната, на тяхно място дойде не покой, а тревога и болка. Дънкан се надигна и видя онова, което се боеше, че ще види — кръвта на своята любима по тялото си.

— Аз те нараних — промълви той, стиснал челюст. — Проклятие, не исках да ти причиня болка! Какво ми става? С никоя друга жена не съм бил такъв звяр!

— Не — каза Амбър, като докосна бузата му. — Не съм ранена.

— Но ти кървиш!

— Естествено. Всяка девойка кърви, когато приема за пръв път мъж в тялото си.

Ако не беше толкова ужасено, изражението, което се изписа на лицето на Дънкан щеше да бъде много забавно.

— Била си девствена? — предрезняло възкликна той.

— Как можеш да се съмняваш? — попита полуусмихнато Амбър. — Та ти носиш доказателството като ален флаг.

— Но ти откликна толкова бързо, толкова пламенно — като сокол, който е свикнал да лети.

— Наистина ли?

— По дяволите, да!

— Нямах представа — простичко каза Амбър.

Дънкан затвори очи и се опита да осмисли онова, което бе сторил току-що. Тя е била девствена, беше му се отдала… а в замяна той й бе дал единствено болка.

Сигурен бе в това. Беше почувствал разкъсването така, както навярно го бе почувствала и тя, и въпреки това бе отказал да повярва.

„— Ако отнема девствеността на Амбър, ще се оженя за нея.

— Със или без памет?

— Да.

— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си.“

С треперещи пръсти Дънкан смъкна дрехите й, за да прикрие голотата й.

Амбър го гледаше с тревожни очи. Нищо не разбираше. Благодарение на допира му усещаше, че е едновременно ядосан и тъжен, ала допирът не бе в състояние да й обясни причината.

— Дънкан — прошепна тя, — какво има?

Дънкан я погледна с очи, в които имаше повече мрак отколкото светлина, повече сенки от когато и да било. Същите мрачни чувства бяха сгърчили и устата му.

— Ти беше недокосвана — прегракнало каза той, — а аз ти се нахвърлих като разгонено животно. По дяволите, заслужавам да ме нашибат с камшик!

— Не! Ти не си ме насилвал.

— Но и не ти доставих удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

Обърканото й изражение ни най-малко не успя да възстанови самоуважението на Дънкан.

— Удоволствието, което изпита в Призрачния дол — каза той. — Днес нямаше и помен от него.

— Днес изпитах цялото удоволствие, което изпита ти. Това лошо ли е?

Дънкан изръмжа погнусено и се извърна. Не можеше повече да гледа отражението си в разтревожените и златисти очи.

— Мой тъмен воине — прошепна Амбър.

Измъченият й глас го прободе като нож. Лекият, едва доловим допир на пръстите й до китката му, парализира цялата му огромна сила.

— Кажи ми в какво сбърках — попита тя.

— В нищо не си сбъркала.

— Защо тогава ми обръщаш гръб?

— На себе си обръщам гръб — яростно изръмжа той. — Но накъдето и да се завъртя, не мога да избягам от себе си. Остави ме.

Когато Амбър отдръпна ръката си, Дънкан скочи на крака и с няколко резки движения оправи дрехите си.

— Можеш ли да яздиш? — попита той, стиснал зъби и свил ръце в юмруци.

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Дънкан — раздразнено каза Амбър, — дойдох тук на кон, не помниш ли?

— А после аз те нараних до кръв. Питам те пак, можеш ли да яздиш?

— И аз пак ти казвам: да!

— Добре. Трябва бързо да се връщаме в крепостта.

— Защо?

Отговор не последва.

Амбър вдигна поглед нагоре. Небето, доскоро надвиснало заплашително и раздирано от мълнии, сега бе придобило перленосивия цвят на гълъбова гръд.

— Виж — изненадано възкликна тя, — бурята е отминала!

Дънкан удостои небето с един единствен ядосан, кратък поглед. Сетне се обърна и мрачно изгледа самодивското дърво, което бдеше над вечния сън на могилата.

Доволно ли си, самодивско дърво?

По-добре да ме беше оставило да умра, отколкото да ми позволиш да се превърна във воин, неспособен да се контролира, в изнасилвач на девици.

Към тези горчиви упреци се прибавяше и мисълта, че ще се наложи да изтърпи недоволството на Ерик от факта, че васалката му вече не е девствена.

Дънкан бе откъснал забранен плод. Сега трябваше да си понесе последствията.

И да се моли да не се окаже, че удържайки на дадената от него дума, нарушава друга своя клетва, за която няма спомен.

— Хайде — каза рязко той, като се отправи към конете. — Сватба имаме да подготвяме.

12

— Господарю, един пилигрим с очи на невестулка настоява да говори с вас — обяви Алфред.

Ерик вдигна поглед от изписания със загадъчни, изящни руни ръкопис, който бе погълнал вниманието му. Големите, рунтави хрътки в нозете му също вдигнаха глави и очите им отразиха оранжевите пламъци на огъня в огнището.

— Пилигрим значи — повтори той.

— Да. Поне така казва.

Ако думите на рицаря не издаваха презрението му, гласът и позата го показваха недвусмислено. Той направо тръпнеше от погнуса.

Ерик хвърли един последен замислен поглед на пергамента и го отмести настрана.

— За какво желае да разговаря с мен? — попита той.

— Твърди, че разполага със сведения за Шотландския чук.

Соколът, кацнал над стола на Ерик, огласи стаята с пронизителен вик.

— Нима? — измърмори Ерик. — Колко интригуващо.

Но Алфред изглеждаше по-скоро раздразнен, отколкото заинтригуван.

— Къде го е видял? — попита господарят му. — Кога? При какви обстоятелства? И сигурен ли е, че човекът наистина е бил Шотландския чук?

— Каза само, че трябвало да говори с вас насаме и че било по-важно и от изповед.

Ерик се облегна назад, взе сребърната си кама и прокара пръсти по руните, гравирани по острието.

— Колко странно — отбеляза той.

Алфред изсумтя.

Соколът следеше с очи всяко движение на пръстите на господаря си, сякаш предвкусваше кръв.

— Доведи го.

— Да, господарю.

Преди да излезе, Алфред погледна плахо сокола. Птицата бе известна с това, че обичаше да се нахвърля не само върху пернати, но и върху хора. А за разлика от повечето господари, които вкъщи завързваха краката на соколите си за пръта, Ерик даваше на своя пълна свобода.

Младият лорд подсвирна тихичко и свирепата птица тутакси се укроти — разпери широко криле, после ги прибра до тялото си и отново се вторачи с немигващ взор в пръстите на Ерик, който галеха бляскавото острие на камата.

Остра миризма извести за влизането на пилигрима в голямата зала на Стоун Ринг — миризма на алчност, страх, нетърпение и тяло, непознало целувката на водата от кръщенето си насам.

— Да не си намерил това чудо в някоя кочина? — обърна се Ерик към Алфред. — Или си го изровил от купчина умрели риби?

Алфред се изкикоти.

— Не, господарю. Чудото ни дойде на крака.

— Хм — измърмори Ерик. — Е, не всички са Посветени, та да могат да оценят благотворното въздействие на една топла вана.

Пилигримът се размърда неспокойно. Дрехите на гърба му бяха от хубав плат, но му стояха зле, сякаш бяха шити за друг. Или за други. Ако беше чиста, косата му навярно щеше да има лененорус цвят. Погледът на светлите му очи му се стрелкаше нервно из салона, като че се боеше да се спре по-продължително на златните и сребърните прибори, подредени по полиците край масата на господаря.

Ерик обаче улови посоката на погледа му и устните му се сгърчиха в усмивка. Опасна усмивка.

Когато пилигримът забеляза изражението му, миризмата на алчност отстъпи място на киселата миризма на страха. Хрътките се размърдаха и заръмжаха тихо. Най-едрата се изправи, тръсна глава и разтвори широката си паст, разкривайки пред уплашения посетител блестящите си, остри бели зъби.

— Стагкилър! — сгълча го Ерик. — Престани да дразниш госта.

Хрътката рязко затвори уста, одраска рогозките на пода с дългите си, здрави нокти, завъртя се три пъти около своя господар и отново легна в нозете му.

— Господарю — почтително каза пилигримът, като пристъпи към Ерик.

Хрътките тутакси скочиха на крака.

— Не се приближавай повече — спокойно го предупреди Ерик. — Кучетата подушват по тялото ти бълхи, а те не могат да понасят тези гадинки.

Алфред се закашля, но строгият поглед на господаря му го накара веднага да спре.

— Говори — подкани Ерик пилигрима.

— Чувам, че сте обещал награда, ако някой ви каже нещичко за Шотландския чук — каза мъжът.

Ерик кимна.

Пилигримът хвърли кос поглед към Алфред.

— Можеш да си вървиш — обърна се Ерик към своя верен рицар. Алфред понечи да се възпротиви, но видя как камата в ръката на господаря му трепва едва забележимо.

— Да, господарю.

Когато звукът от стъпките му по коридора заглъхна, Ерик впери в пилигрима поглед, леден като погледа на сокола.

— Говори бързо и без заобикалки.

— Вървя си значи из гората и изневиделица чувам писък — припряно започна мъжът. — Хуквам да видя какво става и…

— В гората? — прекъсна го Ерик. — Къде?

— Ей нататък, на няколко часа път пеша.

Ерик погледна накъде сочи мръсния пръст на пилигрима.

— Близо до Каменния пръстен? — попита той.

Мъжът се прекръсти боязливо и понечи да се изплюе на пода, но после размисли и се отказа.

— Да — измърмори той.

— А ти какво диреше в моите земи, в гората ми? Може би обичаш да похапваш еленско месо?

Миризмата на страх стана още по-силна и кучетата отново се наежиха.

— Аз съм пилигрим, господарю, не бракониер!

— Ах, значи бог те е пратил тъдява — любезно каза Ерик.

— Точно тъй! — отвърна пилигримът с очевидно облекчение. — Аз съм праведен, смирен богомолец.

— Чудесно. Винаги съм предпочитал из земите ми да бродят смирени богомолци, а не бракониери или разбойници.

Докато Ерик изричаше тези думи, соколът вдигна глава и се взря в посетителя с ококорените си, хищни очи.

— Продължавай — каза Ерик. — Бил си в гората, чул си писък и си изтичал да видиш какво става.

— Ъ-ъ, да.

— И какво ставаше?

— Някакви бандити бяха налетели на един мъж и една жена. Двамата тъкмо си мереха колко са им дълги чорапите, ако разбирате какво искам да кажа.

Ерик вдигна вежди.

— Разбирам.

— Бандитите видяха, че жената е цялата окичена с кехлибари, и… Мътните да го вземат!

Писъкът на сокола бе пресякъл думите на мъжа, карайки хрътките да скочат отново на крака.

— Кажи ми за жената — каза много тихо Ерик, без да откъсва поглед от мръсния гостенин. — Беше ли наранена?

— Не, господарю — припряно отвърна мъжът. — Точно туй се мъчех да ви кажа.

— Някой от разбойниците посегна ли й? Докосна ли я?

— Ъ-ъ… аз… — Пилигримът преглътна. — Онзи, дето й взема гривната, я смъкна от коня и я фрасна веднъж, задето го одраска с камата си, туй е всичко.

Ерик затвори за миг очи. Боеше се мнимият пилигрим да не съзре диватя ярост в тях и да побегне, преди да е довършил разказа си.

— Смъкнал я е от коня — предпазливо повтори той. — И после?