Отговорът беше все един и същ.

Избор между две злини.

— Не — отвърна тя.

— Рано или късно някой ще го разпознае — каза Касандра.

— Да.

— Какво ще правиш тогава?

— Каквото трябва.

— По-добре да беше оставила Ерик да го обеси, преди да се е сбъднала и третата част от предсказанието.

В очите на Амбър блеснаха онези жълти, адски огньове, които горяха понякога в погледа на Ерик.

— Разбирам. — Касандра се усмихна тъжно. — Сърцето и тялото са негови. Душата е на път да стане.

— Освен да обрека моя тъмен воин на смърт — студено каза Амбър, — какво друго би искала от мен?

Гласът на един от рицарите се извиси над тълпата.

— Дълъг живот, богатство и много синове!

Чашите се вдигнаха високо. Амбър знаеше какво се очаква от нея, затова се усмихна, вдигна своята чаша и отпи.

— Да пазиш душата си — каза Касандра.

— Как?

Очите на Амбър бяха вперени в силната, изпъстрена с белези ръка на Дънкан. В нея тежкият стакан изглеждаше почти крехък. След като го остави на масата, пръстите му се плъзнаха лекичко по златните орнаменти, опипвайки сложните им извивки.

Какво не би дала Амбър да е на мястото на студения метал. Жаждата й за ласките на нейния тъмен воин бе тъй силна, че чак я плашеше.

Изведнъж Дънкан се обърна и видя, че тя го наблюдава. На светлината на свещите очите му изглеждаха по-скоро златисти, отколкото лешникови.

И горяха като свещи.

— Преди всичко стой настрана от постелята му — сухо отвърна Касандра.

— Какво? — възкликна Амбър, като я погледна невярващо.

— Всеки път, щом докоснеш Дънкан, ти му даваш частица от себе си. Ако искаш това да престане, трябва да отбягваш брачното си ложе.

— Това е противно на божиите закони.

— И на собствените ти желания.

Амбър не си направи труда да отрича.

— Ерик знаеше какъв риск поемам — каза тя.

— Съмнявам се — измърмори Касандра.

— Успокой се — сухо каза Амбър. — Ерик има твоята дарба да гадае бъдещето, въпреки че не използва свещени плочки. Той вижда…

— Възможност да спечели там, където всички останали виждат единствено поражение — прекъсна я с хладен тон Касандра. — Все пак обаче и той е човек.

— Всички сме човеци. Дори ти. Все едно, Ерик вярва, че печалбата за него, за васалите и за земята си струва риска.

— За него ли?

— Да. Защо според теб направи Дънкан стюард на Стоун Ринг?

— За да ти даде заможен съпруг — отвърна без колебание Касандра.

— Това е резултатът, не причината.

Бистрите, дъждовносиви очи на Касандра се взряха в младата жена.

— Ерик знае, че Дънкан е способен да брани крепостта — каза Амбър. — Това му развързва ръцете да се изправи срещу викингите при Уинтърланс.

— Ах, да. Викингите. И смърт ще долети.

Касандра затвори очи.

— Викингите също знаят, че идва тежка зима.

— Да — кимна Амбър. — Вестоносецът от Уинтърланс каза, че са само на два дни път оттам.

— Каза ли колко кораба са били забелязани?

— Един от васалите е видял четири — отвърна Амбър. — Друг — два. Трети — седем.

Отекна поредната наздравица. Амбър отново се усмихна, вдигна чаша, отпи от нея и пак впери поглед в съпруга си.

— Кога тръгва Ерик? — попита Касандра.

— На зазоряване.

— Колко рицари ще вземе със себе си?

— Всички, освен един.

— Алфред?

— Не. Дънкан.

— Дори Шотландския чук не може да отбранява цяла крепост сам — промърмори Касандра.

— С него ще останат и четирима войници.

— Все едно, рискът пак е твърде голям.

На устните на Амбър трепна меланхолична усмивка.

— Мислиш ли? — попита тя. — След като най-голямата заплаха за крепостта Стоун Ринг беше Дънкан от Максуел, лорд и васал на Доминик льо Сабр?

— Който сега е неин сенешал и васал на Ерик Непобедения — каза замислено Касандра. — Това ли е идеята на Ерик?

— Да.

Възрастната жена поклати глава с униние, но и с възхищение пред дързостта на младия лорд.

— Въпреки това той поема ужасен риск — каза тя. — Когато Доминик льо Сабр узнае — а той със сигурност ще узнае, — сам ще поведе рицарите си срещу Стоун Ринг.

— Няма да има време да организира поход. Скоро самата зима ще брани земите на Стоун Ринг.

— Винаги ще има пролет и лято — простичко каза Касандра.

— Дотогава викингите вече ще са отблъснати от Уинтърланс. И Ерик ще съсредоточи рицарите си тук.

От гърдите на Касандра се изтръгна дълга, тежка въздишка. Никога не беше виждала Амбър такава — едновременно тъжна и пламенна, унила и дръзка, дръзновена и затворена в себе си.

— Освен това докато дойде пролетта или пък лятото — продължи Амбър, без да откъсва очи от Дънкан, — лорд Робърт може най-после да проумее, че Ерик се нуждае от повече рицари. А може и Ерик да се споразумее с Доминик льо Сабр. Говори се, че норманецът предпочитал мира пред войната. Истински Друидски вълк.

— Говори се също, че никога не дирел пощада, ала и сам не прощавал.

— Същото се говори и за Ерик.

— И понякога е вярно — каза Касандра.

— А понякога — не.

В този момент рицарите избухнаха в смях, развеселени от някаква остроумна шега, която нито една от двете жени не бе чула. Техните гласове също не можеха да бъдат чути от никого. Шумната празнична гълчава им предоставяше отлична възможност да поговорят насаме.

Касандра възнамеряваше да се възползва от тази възможност докрай. Цели две седмици беше хвърляла своите плочки и цели две седмици получаваше неизменно един и същ отговор.

Избор между две злини.

— Какво според Ерик ще стане — попита предпазливо тя, — когато Дънкан открие истинското си име?

— Ако просто му го кажем, Дънкан ще разбере, но няма да го почувства. Ще бъде ядосан, но чувствата му към мен ще надделеят над гнева.

Гласът на Амбър бе тих и монотонен, сякаш повтаряше думи, които е научила наизуст, без да ги разбира и без да вярва в тях.

— Вярваш ли в това? — попита Касандра. Амбър не отговори.

— В какво вярваш? — рязко продължи Касандра.

— Вярвам, че обичам мъжа, който дойде при мен обгърнат в мрачни сенки — прошепна Амбър. — Вярвам, че той ме желае с цялата си душа и сърце. И се надявам…

Гласът й се прекърши.

— Кажи ми на какво се надяваш. — Тонът на Касандра бе настоятелен, но и изпълнен със състрадание.

Дългите, тъмнозлатисти ресници се спуснаха над очите, в които имаше повече сенки, отколкото светлина. Когато Амбър заговори, гласът й трепереше от усилието да сдържи силните си чувства.

— Надявам се и се моля Дънкан да се научи да ме обича, преди да е узнал истинското си име — промълви тя. — Тогава навярно…

Гласът й отново заглъхна. Скрити под масата, ноктите й се впиха в дланите й.

— Навярно какво?

Тръпка разтърси тялото на Амбър.

— Навярно ще може да ми прости, че не съм му казала — довърши тя.

— Затова не искаш да отбягваш брачното си ложе — каза Касандра, проумяла най-после всичко. — Надяваш се там да го спечелиш.

— Да.

— Макар да знаеш, че всеки път, щом те докосне, ти му даваш още една частица от себе си.

— Да.

— Макар да знаеш, че един ден най-вероятно ще се сблъскаш с омразата на мъжа, на когото си отдала сърцето си, тялото си… и душата си.

— Да.

— Знаеш ли какво ще стане тогава?

— Да.

— Казваш го твърде лесно — поклати глава Касандра. — Погледни ме. Наистина ли знаеш?

Амбър бавно отвори очи и се обърна към жената, която не откъсваше мъдрия си поглед от нея. Врявата на празненството сякаш затихна, всичко наоколо изчезна — всичко, освен чифт сиви очи, които се взираха изпитателно в чифт златисти. Миг, два, три. Четири.

Изведнъж Касандра извърна поглед, усетила, че сдържаността, която й налагаше Познанието, се пропуква под тежестта на мрака в очите на Амбър.

— Да — каза дрезгаво тя. — Знаеш. Поздравявам те за смелостта.

— И ме съжаляваш за безразсъдството, нали?

Касандра погледна отново момичето, което бе нейна дъщеря по всичко, освен по кръв. В очите й като ледени късчета блестяха сълзи.

От изумление Амбър остана без думи. Никога не бе виждала Посветената да плаче.

— Съжалявам само за едно — че бог поиска това от теб, вместо от мен — тихо каза Касандра. — Бих предпочела аз да понеса това страдание.

Преди Амбър да успее да каже каквото и да било, един от рицарите отново вдигна тост за младоженците. В отговор тя пак вдигна чаша, усмихна се някак пресилено и отпи малка глътка.

Когато отдръпна тежката сребърна чаша от устните си, Дънкан стоеше пред нея с протегната ръка. Амбър стана от мястото си грациозно като пламък, пристъпи към него и сложи длан в неговата.

В мига, в който го докосна, по тялото й пробягна тръпка на неземна наслада. Напрежението, от което всяка нейна усмивка приличаше на тънко, бляскаво острие, се изпари така, както мъглата се изпарява под жаркото слънце. Изражението й се смекчи, сенките се отдръпнаха от очите й, на устните й разцъфтя усмивка, която накара сърцето на Касандра да се свие.

— Вече разбираш, нали? — прошепна Ерик на ухото на възрастната жена. — Тя се нуждае от своя тъмен воин повече и от мен.

— Разбирам всичко, освен едно: какво ще правиш, когато той разбере, че е Дънкан от Максуел и я убие…

— Няма — прекъсна я тихо Ерик.

— … с всяко свое докосване, когато сърцето й започне да кърви…

— Замълчи! — изсъска той.

— … от хилядите рани, които никой друг на нейно място не би почувствал? — завърши неумолимо Касандра. — Какво ще направиш тогава, могъщи лорде?

— Дънкан ще я обича въпреки всичко! Как би могъл да не обича жената, която го гледа с такова открито обожание и радост?

— Той ще я обича въпреки всичко — повтори саркастично Касандра, имитирайки гласа му. — И това го казва магьосникът, който не вярва, че между един мъж и една жена може да има нещо повече от низки плътски страсти! Ако не се боях, че сърцето ми ще се пръсне, щях да ти се изсмея в лицето.

— Дънкан ще я обикне. Трябва.

— Ти би ли могъл да обикнеш жена, която те е предала?

— Аз не съм Дънкан.

— Ти си мъж. Дънкан също. Когато разбере колко скъпо му е струвала Амбър, той ще я намрази.

— Какво щеше да направиш ти на мое място? — попита тихо Ерик.

— Щях да оставя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр.

— За нищо на света — заяви Ерик.

— В момента говори твоята гордост.

— Нима един мъж струва нещо, ако няма гордост?

— Попитай Дънкан — тросна се тя. — Очевидно смяташ, че той няма никаква гордост.

Хор от весели викове накара Ерик да се обърне към пируващите. Амбър бе обгърнала с ръка шията на съпруга си и шепнеше нещо в ухото му. Дънкан се усмихваше, а в очите му горяха ярки, чувствени огньове.

После Дънкан свали ръката й от шията си, целуна нежно пръстите й и отново й се усмихна. Този път усмивката му беше различна — обещаваше не само страст, а и сигурност, не само плам, а и грижи, не само екстаз, а и покой.

— Погледни ги — каза тихо Ерик. — Погледни ги и ми кажи как бих могъл да ги опазя един от друг.

Касандра замълча за миг, сетне въздъхна и докосна с пръсти свитата му в юмрук ръка.

— Знам — промълви тя. — Точно затова двамата с теб сме толкова ядосани един на друг. Така се заблуждаваме, че сме имали власт над съдбата на Амбър и сме направили погрешен избор. А истината е, че никога не сме притежавали такава власт.

Дънкан и Амбър се приближиха до тях, хванати за ръка.

— Позволи ни да се оттеглим, господарю — каза Дънкан. — Нуждаем се от почивка.

Рицарите избухнаха в бурен смях.

— Почивка? — възкликна Ерик, като поглади брада, за да прикрие развеселената си усмивка. — Разбира се, Дънкан. Починете си добре сега, защото утре заран петелът няма да ви остави на мира.

Думите му предизвикаха нов, още по-силен смях. Ерик се обърна към Амбър и изражението му се промени. Посегна да я погали, но се спря на косъм от лицето й.

— Нека бракът ти донесе щастие — каза той.

На устните й грейна ослепителна усмивка, която не трепна дори когато тя нарочно наклони глава така, че пръстите на Ерик да докоснат бузата й.

Рицарите зашепнаха изненадано, изненада се изписа и на лицето на Ерик.

— Благодаря ти, господарю — тихо каза Амбър. — Твоята доброта винаги ме е сгрявала като кехлибар — като късче слънчева светлина, което блести и в най-мрачния ден.

Усмивката на Ерик бе толкова тъжна и толкова хубава, че сърцето на Касандра трепна, пронизано от болка. В топлите му кафяви очи грееше неприкрита любов към Амбър. И все пак това бе любов, лишена от желание за плътска близост, въпреки красотата на Амбър и несъмнената мъжественост на Ерик.

Внезапно болката в сърцето й се замени със страх.

Той знае. Господи, той знае!

Затова ли рискува толкова много? Навярно се опитва да й се отблагодари за онова, което й бе отнето при раждането й?