— Стига! — дрезгаво възкликна той.

— Защо?

— Не приляга на един мъж да губи контрол над себе си.

— Дори в леглото?

— Ние не сме в леглото — тросна се Дънкан.

— Така е. И ти не възнамеряваш да легнеш там с мен, нали?

— Прекалено е рано.

— Бабини деветини! — изсумтя Амбър. — Е, сър, ако вие не искате да ме обладаете, ще се наложи да ви обладая аз.

Дънкан я изгледа слисано. Сетне избухна в смях.

— Ще ме повалиш по гръб и ще ме изнасилиш, така ли, малка фейо?

— Хм, не ми се вярва да си лежиш спокойно и да ме оставиш да го сторя.

— Тази нощ — не — съгласи се той. — Но мисълта ми допада.

— Аз искам дела, не мисли. Но тъй като съм много по-слаба от теб, ще трябва да използвам единственото оръжие, с което мога да те победя.

— И какво е то?

— Моя език.

Огненото желание, което изопна цялото тяло на Дънкан, премина през Амбър като опустошителна вълна. Заедно с него дойде и едно видение: красива жена, чиито златисти коси обгръщаха като нежен, дъхав облак слабините на Дънкан, докато езикът й обсипваше с огнени ласки коравия му меч.

— Ах! — поклати глава тя. — Наистина ли косата ми те изгаря толкова сладостно? Тогава аз ти я давам, съпруже.

Преди Дънкан да успее да каже каквото и да било, ръцете й се вдигнаха и скъпоценните гребени се пръснаха по пода. Знаейки, че не бива, ала неспособен да се въздържи, той зарови пръсти дълбоко в хладните й, копринени коси.

Водопад от неземно удоволствие заля Амбър. Без да откъсва очи от очите на Дънкан, тя наведе глава назад, за да се притисне към дланите му.

— Наистина ли ти харесва — попита той, — или откликваш на удоволствието, което изпитвам аз?

— И двете — отвърна приглушено Амбър. — Харесва ми ръцете ти да ме галят. Харесва ми да знам, че ти доставя удоволствие да ме галиш.

— Амбър… — поде Дънкан, но не можа да каже нищо повече.

— Наистина ли ще ти достави такова голямо удоволствие да почувстваш как езикът ми гали твоя меч?

Ръцете му се впиха в тила й толкова яростно, че навярно щяха да й причинят болка, ако пожарът на избухналото в него желание не бе погълнал и нея самата.

— Ти ще ме погубиш — прегракнало каза той. — Откъде една невинна девойка като теб е могла да научи триковете от султанския харем?

— От теб.

— Не. Никога жена не ме е галила така.

— Но когато казах, че ще те победя с езика си, ти си представи косите ми, разпилени върху твоите слабини, и езика ми като розов пламък, ближещ тялото ти.

Нов мощен прилив на желание едва не ги повали на земята.

— Амбър, трябва да престанеш!

Дрезгавият му глас накара Амбър да потръпне от сладостна възбуда.

— Не — прошепна тя. — Много съм любопитна да узная какво е да победя мъж като теб с езика си. А може би и със зъбите си?

Дънкан изпъшка и отново впи пръсти в тила й. Амбър въздъхна с наслада, усетила как думите й се връщат у нея като река от буйна страст — неговата страст.

— Не казвай такива неща — промълви той. — Съвсем ще загубя контрол над себе си.

— Но на мен ми харесва да усещам огъня, който гори в теб.

Дънкан внезапно я пусна и отстъпи назад като опарен.

— Точно това е проблемът — каза мрачно той. — Огънят гори в мен, не в теб.

Сякаш леден дъжд се стовари върху Амбър при внезапната загуба на допира му. Тя залитна, загубила равновесие, останала без опора.

— Дънкан… — Ръцете й се протегнаха към него.

— Не — каза Дънкан и отново отстъпи назад.

— Не разбирам.

— Именно. Ти не знаеш нищо. Познаваш само безумната жажда на един силен воин, която те нарани до кръв. Но самата ти никога не си изпитвала сладостната болка на желанието.

— Не е вярно. Твоето и моето желание са двете страни на една и съща монета.

Дънкан прокара пръсти през косата си, сетне разкопча тежкото си наметало и го захвърли настрана.

— Не — каза той, като се обърна отново към нея. — Моето желание поглъща твоето. Ти би изпитвала същото с всеки друг мъж.

В първия момент Амбър не разбра какво иска да каже.

А когато разбра, я обзе буен гняв. Очите й се присвиха и заприличаха на две тънки цепки.

— Значи според теб в мен няма страст, която да не е „втора ръка“, така ли? — попита тя.

Дънкан кимна.

— Според теб всеки мъж, който ме докосне със страст, ще разпали огън в мен?

Той се поколеба за миг, после отново кимна.

— Ти унижаваш и двама ни — заяви Амбър с леден глас, без дори да се опитва да скрие гнева си.

Дънкан понечи да каже нещо, но тя го изпревари, като натъртваше на всяка произнесена дума.

— Три пъти в живота си съм чувствала мъжка страст. Първия път побягнах като подплашена сърна. Когато се уверих, че вече съм в безопасност, се свлякох на колене и повръщах, докато ми се зави свят от слабост.

— На колко години беше тогава?

— На девет.

Дънкан изруга полугласно.

— Била си твърде малка, за да откликнеш на страстта — каза той. — Но сега, когато си достатъчно голяма…

— Втория път — прекъсна го Амбър — бях на деветнадесет. Достатъчно голяма, за да откликна на страстта, нали?

Дънкан сви рамене.

— Нали? — настоя тя.

— Да — отвърна рязко той. — И тогава несъмнено си откликнала.

— На страстта със страст?

Дънкан кимна отсечено.

— О, да! — възкликна Амбър. — Бях обезумяла от страст… Той стисна челюст. — … ако сметнем, че гневът и ненавистта са страсти — горчиво каза тя. — Извадих камата си, забих я в ръката, която се бе пъхнала под полите ми, и побягнах. После повръщах, докато накрая вече не можех да преглъщам от слабост.

— Кои бяха тези животни? — процеди през зъби Дънкан.

— Почувствах мъжката страст за трети път — продължи Амбър, без да обръща внимание на въпроса му, — когато ръката на един непознат се провря в косите ми и по тялото ми пробягааха тръпки на неземна наслада.

— Непознат ли?

— Да. Ти.

— Не разбирам — поклати глава Дънкан.

— Аз също, но това е истина. Когато те докоснах за пръв път, изпитах толкова силна наслада, че извиках.

— Почувствала си моето желание, не своето.

— Тогава ти беше в безсъзнание — каза Амбър.

Очите на Дънкан се разшириха. Светлината на лампите се отрази в тях и им придаде златистия блясък на очите на самата Амбър.

— Не е възможно! — прошепна той.

— Аз те докоснах, познах те и те пожелах. Ти беше безчувствен, не знаеше нищо, не си спомняше нищо, но когато прокарах пръсти по гръдта ти, в мен лумна огън.

Звукът, който се изтръгна от гърдите му, бе може би нейното име, а може би изпълнен с копнеж стон. А може би и двете.

— Аз съм създадена за теб — каза Амбър, като развърза пелерината си. — За теб и само за теб. Няма ли да вземеш това, което ти принадлежи и да ми дадеш онова, което принадлежи на мен?

— И какво е то? — попита сухо Дънкан.

Но усмивката и приглушеният му глас показаха на Амбър, че той много добре знае какво й принадлежи.

— Душите ни са свързани — тихо каза тя. — Могат ли телата ни да се опълчат срешу това?

— Обърни се, безценна Амбър.

Амбър се поколеба за миг, после се подчини. Пръстите му уловиха вървите на роклята й и тя въздъхна с облекчение и наслада.

В продължение на няколко мига в стаята не се чуваше никакъв звук, освен шепота на пламъците в огнището и въздишките на дрехите, които се отделяха от топлата плът, за да паднат като ярки цветове на пода. Накрая по Амбър не остана нищо друго, освен собствената й топлина и трепкащите по кожата й отблясъци от огъня.

Пръстът на Дънкан се спусна по гърба й от тила до сенчестата вдлъбнатина в основата на гръбнака. Дъхът й секна.

— Харесва ли ти? — попита Дънкан.

— Да.

Пръстът му отново се плъзна бавно надолу, за да се спре миг преди да навлезе между изкусително извитите й хълбоци. Тръпките, които разтърсиха тялото й, и накъсаното й дишане показаха на Дънкан, че ласката наистина й харесва.

— Защото ми харесва на мен ли? — попита той. — Моята наслада ли кара дъха ти да спира или твоята?

— И двете — приглушено отвърна Амбър. — Твоята и моята, слети в едно.

Дънкан отново погали женствената линия на гърба и хълбоците й, като този път се плъзна по-надълбоко в сянката, която го изкушаваше безмилостно. Знаеше, че ако стигне до края й, ще открие място, по-нежно от всичко, за което бе мечтал, по-горещо от собственото му желание.

— Бих искат да почувствам това — промълви той.

— Кое?

Той се усмихна лекичко.

— Моето и твоето желание, слети в едно.

— Тогава приеми в дар тялото ми. И ми дай твоето в замяна.

— Сделката е по-неизгодна за теб.

— Само защото аз съм гола, а ти — с дрехи.

Смесицата от закачливост и страст в гласа й накара Дънкан да се засмее.

— Предпочитам засега да си остана с дрехите — каза той.

— Защо?

— Защото само така има шанс да не те обладая като неопитен юноша, който бърза да изхвърли семето си, преди да се е погрижил да достави удоволствие на своята любима.

С тези думи Дънкан се наведе и я вдигна на ръце като малко дете. Амбър възкликна стреснато, почувствала как огнената му жажда я пронизва като копие. Следващото нещо, което почувства, бе хладната, мека завивка на леглото под голото си тяло и това, че Дънкан вече не я докосваше.

След миг той легна до нея, като внимаваше телата им да не се допират. Но огънят в очите му накара сърцето на Амбър да подскочи от щастие. С цялото си същество тя усещаше, че Дънкан намира голотата й за много красива.

— Аз съм в много по-неизгодно положение от теб — каза тихо той.

— Как така? Ти си облечен, а аз — не.

— Да, но ти ме докосваш и знаеш какво чувствам. А аз те докосвам и знам единствено какво чувствам аз.

Дънкан протегна ръка и описа с върха на пръста си кръг по гръдта й — точно там, където гладката бяла кожа отстъпваше място на кадифеното розово зърно. Гръдта й настръхна, дълбоко в утробата й лумна буен огън.

Дънкан гледаше с усмивка как тялото й се променя под нежната му ласка, как зърното й се превръща в остро връхче, което изкушаваше езика му като сочна дива ягода.

— Знам как въздейства това на мен — каза той. — Но не знам какво изпитваш ти.

Вместо отговор Амбър просто потръпна от удоволствие.

— Кажи ми, златна вещице. Кажи ми какво ти причинява моето докосване?

— Оплита ме в мрежа от огън.

— Значи ти причинява болка?

— Само когато ме погледнеш и видя в очите ти това, което и двамата желаем, а ти ги сдържаш — каза Амбър.

— Какво желаем и двамата? — попита Дънкан. — Това?

Той се наведе напред, докато мустаците му почти докоснаха набъбналата й гръд. Почти, но не съвсем. Дива жажда разтърси Амбър като мълния.

— Защо ме измъчваш така? — прошепна тя.

— Когато те докосвам, ти чувстваш моето желание. Ако не те докосвам и изпиташ желание, то ще си бъде само твое.

Топлият му дъх погали кожата й. Амбър изопна снага към него, но той се отдръпна.

— Стой неподвижно, безценна Амбър. Или искаш да направя онова, което някога стори ти с мен?

— Какво е то?

— Да те завържа за леглото, за да не можеш да мърдаш.

— Няма да го направиш.

На устните му трепна опасна усмивка.

— Аз съм ти съпруг. Божият и човешкият закон ми дават пълното право да сторя с теб каквото поискам.

— А ти искаш да ме подложиш на мъчение — промърмори Амбър.

— Много сладко мъчение — съгласи се той. — И много дълго.

Амбър се отпусна на леглото с усмивка. Сдържаната страст в очите на съпруга й и изострената чувствителност на собственото й тяло я изпълваха с огромно любопитство.

Без да каже нищо, Дънкан улови един кичур от косите й и погали с него гърдите й, докато и двете зърна набъбнаха като розови пъпки.

— Красиви — промълви той. — Копнея да ги вкуся, да усетя как се променят с всяка ласка на езика ми. Помниш ли как беше?

Амбър се замята, изгаряна от трескав огън. Искаше много повече от думи и от тези мъчително-сладки милувки без истински допир.

— Помниш ли? — попита отново Дънкан.

— Да — прошепна тя — Като огън и топъл дъжд едновременно.

Той продължи да я гали с косите й, докато всеки неин дъх не се превърна в тих стон. Дънкан се усмихна и плъзна златистия кичур надолу към гъсталака от тъмни косъмчета, пазещ нежното цвете на нейната женственост.

После ласката се спусна още по-надолу, по меката извивка на бедрата й. Ноктите на Амбър се впиха в кожата, покриваща леглото. Тръпка разтърси тялото й, после още една, и още една. Коляното й се прегъна на две в безпомощен копнеж.

— Какво чувстваш? — попита Дънкан.

— Тръпки, само че не студени, а горещи — прошепна тя. — Те ме карат да искам да…

Гласът й секна, защото в този момент кичурът коса се върна там, където се срещаха бедрата й, и погали косъмчетата толкова нежно, че в гърдите й се надигна отчаян вик.