— Какво искаш да направиш? — насърчи я Дънкан.

— Да ухапя ръката, която ме измъчва така.

Той се засмя, наведе се и духна лекичко над гладката кожа на корема й, сетне над слабините й, за да й покаже, че все още не е разбрала какво значи мъчение. Топлата милувка на дъха му между бедрата й накара кръвта й да пламне.

— Дънкан, моля те.

— За какво ме молиш? Ти трябва да ми кажеш, безценна Амбър. Аз не съм магьосник, та с едно свое докосване да прозра в душата ти.

— Боли — промълви тя.

— Къде?

— Мястото, което измъчваш.

— И къде е то? — попита той.

— Между… между краката ми.

— А-ха.

Усмихнат, Дънкан се надигна, извъртя се и дъхът му обля глезените й.

— Така по-добре ли е? — попита той.

От устните на Амбър се отрони звук, който бе напълно неразбираем, но в който звучеше отчаяна нотка.

— Не? — Дънкан се усмихна. — Може би тогава те боли тук.

Този път топлият му дъх погали коленете й.

— Тук? — попита той.

— Не — пресипнало каза Амбър.

Но сега и тя се усмихваше, защото, докато се преместваше, Дънкан се бе докоснал неволно до нея. И макар този допир да бе лек като дъх, той я озари като изгрев след тъмна нощ, докосна всяка частица от нея, за да й помогне да опознае и своя съпруг, и самата себе си.

Прелестите на неговата невяста изпълваха Дънкан с наслада, която изненадваше дори него самия. Въпреки че го изгаряше неистова жажда, тя бе сякаш окована от още по-ситната му жажда да опознае чувствената вещица, която лежеше пред него и го наблюдаваше с премрежени очи.

Сега, когато знаеше това, Амбър вече не се боеше толкова от участието си в тази любовна игра, чиито правила бяха за нея напълно неизвестни. И вече не се боеше, че Дънкан няма да я люби.

Защото, окована, жаждата му се разгаряше още по-силно.

— Сигурна ли си, че не е и тук? — попита Дънкан. — Чувал съм, че женските колене са много чувствително място.

Думите му бяха съпроводени с още една въздушна ласка, която накара Амбър да изстене, защото този път бе усетила между коленете си не само дъха, а и мустаците му.

— Хареса ли ти това? — попита той.

Тя кимна и светлината на лампите потръпна като тяло на влюбен в дългите й коси.

— Не можах да те чуя — каза Дънкан.

— А аз не мога да те почувствам — отвърна Амбър, като го гледаше през полуспуснатите си клепки.

— Сделка ли ми предлагаш, съпруго?

— Да.

— Тогава ми кажи къде точно те боли и аз ще те излекувам.

Амбър отвори уста, но не успя да каже нищо.

— Не… не мога — прошепна тя.

Дънкан видя руменината, плъзнала по лицето и дори по шията й, и разбра.

— Все забравям — каза с приглушен глас той. — Ти летиш толкова бързо, тъй нависоко, а само до преди часове беше девица. Прости ми.

— Само ако ме докоснеш.

Дънкан вдигна глава, взря се в очите на своята невяста и видя в тях собствената си жажда. Въпреки че не я докосваше.

— Ти ме желаеш — промълви той.

Гласът му бе толкова изненадан, че на Амбър й се прииска и да се разсмее, и да го зашлеви.

— Нали точно това ти казвах? — възкликна тя.

— Но аз мислех, че чувстваш само моето желание.

— Понякога, мой тъмен воине, си много твърдоглав.

Дънкан се усмихна и лекичко прокара опакото на дланта си по триъгълника от тъмнозлатисти косъмчета.

— Тук ли те боли? — попита приглушено той.

Звукът, който се отрони от устните й бе сподавен стон. Свиването на коляното — мълчалива покана за още по-голяма близост.

Но Дънкан искаше нещо повече. Нуждаеше се от нещо повече. Трябваше да бъде напълно сигурен, че в нея гори собственото й желание, не неговото.

— Ако ме искаш в своята топла крепост, трябва да отвориш портите сама.

След един миг колебание и една сподавена въздишка Амбър разтвори леко крака.

— Още — прошепна той.

Тя се подчини, въпреки че по бузите й отново бе плъзнала ярка руменина.

С няколко резки, нетърпеливи движения Дънкан съблече ризата си и я хвърли на пода. Жадният, възхитен поглед на невястата му разпали още повече буйния пожар в кръвта му.

Разпалваше го и тялото й, което лежеше полуразтворено пред него, кожата й, която сияеше като бисер върху тъмната покривка на леглото.

Но и това не му бе достатъчно.

— Още — повтори той.

— Дънкан…

Думата бе и протест, и молба да престане да я измъчва.

Изящните й бели бедра се разтвориха още малко. Цялото й тяло трепереше. С всяко движение се чувстваше все по-уязвима, по-безпомощна.

Дънкан се наведе да я погали и чак сега видя едва забележимите розови петна по иначе безупречната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Когато осъзна откъде са се появили, устните му се сгърчиха в гримаса на горчиво разкаяние.

— Твоята крепост все още е непристъпна — каза той. — Портата трябва да бъде широко отворена. Много широко.

Бузите й пламнаха.

— Защо? — прошепна тя.

— Миналия път аз я разтворих насила — тихо отвърна Дънкан.

— Не е вярно.

— Вярно е! — извика той. — Виждам следите, оставени от ръцете ми.

— Но…

— Ако наистина ме искаш в себе си, трябва да ме пуснеш доброволно. Водена само от собственото си желание.

При мисълта да почувства отново Дънкан в себе си, да усети как екстазът разтърсва тялото му, как вълните на този екстаз бавно замират вътре в нея, Амбър потрепери. Дълбоко в нея пламна буен огън, гореща влага опари бедрата й. Със сподавен стон тя се разтвори докрай, водена само от собственото си желание.

Пламъкът в очите на Дънкан бе като страстна милувка. Амбър почувства как мрежата от огън се затяга около тялото й, как го разтапя, за да го подготви да приеме нейния тъмен воин. Нозете й отново потръпнаха, сякаш Дънкан бе вече в нея, сякаш се бе слял с нея.

— Не съм способен да опиша с думи колко си красива — прошепна Дънкан.

— Тогава ме докосни и аз ще разбера.

— Да. Аз също.

Дългият му пръст се плъзна бавно, дълбоко в нея, за да изпита силата и истинността на желанието й. Амбър изстена и потрепери, сякаш я бе шибнал с камшик.

Ала не болка, а удоволствие бе причината за тази реакция и Дънкан знаеше това така, както го знаеше и Амбър. Сладостна топлина изригна изпод пръста, който я галеше, и се изля в дланта му.

Нейното желание, нейната жажда, нейната нужда.

Не неговите, нейните.

От гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон на копнеж и облекчение. Той бавно се отдръпна от тръпнещото й тяло.

— Не — прошепна тя. — Дънкан, аз…

Гласът й секна, защото в този миг Дънкан погали нежните венчелистчета, които вече не се криеха под златистите косъмчета. Амбър бе разцъфнала пред очите му като цвете. И беше прекрасна като цвете. Омагьосан от красотата и аромата на нейното желание, той отново плъзна пръст в нея и отново усети огнения дъжд на страстта й.

После се отдръпна и Амбър остана сама, разпъната на кръста на неутолената си жажда. От устните и се отрони сподавен вик на протест.

— Търпение — тихо каза Дънкан. — Искам да бъда гол като теб.

Ала в самия него вече не бе останала и капка търпение. Ръцете му яростно засваляха останалите му дрехи, жадно следени от чифт горящи като златни огньове зеници.

Когато се обърна отново към нея, очите на Амбър се разшириха. Беше възбуден до пръсване, невероятно мъжествен, силното му тяло блестеше от пламенния му копнеж да я има.

— Амбър?

— Така ли беше и вчера в Каменния пръстен? — попита отмаляло тя.

— Да.

Амбър изпусна шумно дъха, който несъзнателно бе стаила.

— Разбирам. Значи и този път ще мога да те приема. — Тя замълча за миг, сетне прошепна по-скоро на себе си: — Въпреки че не виждам как.

Дънкан се отпусна обратно на леглото със смях.

— Аз ще се погрижа за това — каза той. — Какъв воин бих бил, ако не можех да прибирам меча си в ножницата?

После се намести внимателно между краката й и могъщият океан на страстта му я погълна цяла, накара я да потрепери.

— Страх ли те е? — попита Дънкан.

— Докосни ме и ще разбереш.

Дънкан плъзна ръка между двама им, но не ръката му разтвори нежните цветчета на нейното желание. Тръпнещата, огнена сърцевина между тях накара сърцето му да запулсира двойно по-бързо.

— Трябва да ми кажеш, ако те заболи — приглушено каза той. Единственият отговор, който можеше да му даде Амбър, бе нов изблик на гореща страст, нова вълна от течен огън, която безмълвно му казваше, че е добре дошъл в топлата й крепост.

Дънкан изстена и проникна още малко по-навътре.

Дъхът й секна. Усещането за това как собственото й тяло се разтваря, за да го приеме в себе си, бе изключително възбуждащо. Усещането за сдържаната с мъка страст на Дънкан бе сладостно мъчение. Той проникваше в нея съвсем бавно, сякаш искаше да увери и себе си, и нея, че този път няма да има никаква болка.

— Причинявам ли ти болка? — попита Дънкан, като се плъзна още няколко милиметра по-надълбоко.

— Не — промълви измъчено Амбър. — Ти ме убиваш.

— Какво?

— Господи! — изстена тя.

Доловил чувственото потръпване на тялото й, усетил как го облива горещият дъжд на страстта й, Дънкан напрегна цялата си воля, за да не загуби контрол. Ситни капчици пот блестяха по цялото му тяло, но въпреки това той продължи да напредва все така мъчително бавно.

Нова възбудена тръпка разтърси Амбър, тласна я към тъмния воин, който я потапяше в океана на невероятна, неподозирана страст.

Но и това не й бе достатъчно. Тя се нуждаеше от Дънкан. От целия Дънкан. И то веднага.

Пръстите й се впиха в хълбоците му в отчаяна молба.

— Още ли искаш? — попита той.

— Да — прошепна Амбър. — Да, да, да! Дънкан, моля те!

Дънкан се усмихна и се плъзна още по-дълбоко в нея. Бавно.

От гърдите на Амбър се изтръгна дрезгав стон. Хълбоците й се издигнаха с копнеж, древен като света. Кадифеният огън на страстта й погали Дънкан и този път той не успя да сдържи тялото си, което откликна с рязък, пулсиращ тласък още малко по-навътре в нея. Тя беше толкова гореща, толкова примамваща, толкова всеотдайна.

— Сигурна ли си, че не ти причинявам болка? — попита Дънкан с предрезнял глас.

Тихо, задъхано възклицание на наслада бе единственият отговор, на който бе способна.

— Погледни ме — каза той.

Очите на Амбър бавно се отвориха. Бяха златисти, премрежени, обезумели. Блясъкът им заслепи Дънкан, предизвиквайки нов горещ тласък.

— Можеш ли да поемеш още от мен, без да те заболи? — попита той.

— Няма болка, когато си в мен, само наслада.

Приглушеният й шепот бе за Дънкан омаен като скрития трепет на утробата й, като упойващото ухание на страстта й, по-екзотично от мириса на сандалово дърво и смирна.

— Вдигни крака и ме обгърни с тях — промълви той.

Амбър се подчини.

— Дръж се за мен — каза Дънкан. — Дръж се здраво.

Амбър понечи да попита защо, но в този миг той я изпълни докрай, заличавайки и думите, и мислите, и всичко останало в един невероятен екстаз. С един силен, треперещ вик тя се впи в насладата на пълното единение с нейния тъмен воин.

— Сега усещаш ли колко силно те желая? — попита Дънкан, стиснал зъби от усилието да сдържи нечовешката си жажда.

— Усещам, че си в мен. Целият.

— Има ли болка?

— Не. Само наслада — толкова огромна, че ме плаши. Моето и твоето желание, слети в едно.

Дънкан се усмихна изтерзано и започна бавно да се отдръпва от копринените дълбини, които бе превзел с такава изключителна мъчителна предпазливост.

— Не! — извика като обезумяла Амбър. — Искам те! Аз също се нуждая от теб.

Дъхът й секна, защото в този миг Дънкан се върна, плъзна се обратно в нея, изпълни я отново. После всичко се повтори с овладени движения, които възбуждаха Амбър още повече, защото тя прекрасно знаеше колко диво желание се крие зад тях. Странна, огнена тръпка премина през сплетените им тела. Очите на Амбър се разшириха. Усещаше как пламъците на страстта я поглъщат, едновременно нежни и изгарящи. Тялото й трепереше неудържимо, безпомощно.

— Дънкан, аз умирам. Не мога…

Гласът й пресекна. Силни, болезнено-сладки конвулсии разтриха тялото й и всяка от тях стягаше пламтящия обръч около Дънкан все повече, все по-силно разпалваше изпепеляващия огън във вените му.

Дънкан изпи от устните й треперещия вик, избликнал в мига, който топлата й влага го обля, галейки го с всеки дълбок, скрит жест на екстаза й. Всеки негов дъх бе пропит с дъха на нейната.

Няколко мига — няколко сладостни, мъчителни мига — Дънкан застина напълно неподвижно, за да се полюбува на насладата която й бе дарил.

Когато усети, че не издържа повече, той поднови тласъците с удвоена сила. Нови кадифени тръпки посрещаха всяко негово движение в нея. С напрегнато, изопнато лице, Амбър летеше все по-нависоко и по-нависоко, издигана от мощните криле на страстта му. Внезапно тялото й се изви като дъга и потрепери, разтърсено от див екстаз. От устните й се изтръгна задавен вик — беше името на Дънкан. Сетне тя отчаяно, с всичка сила се вкопчи в него, защото той бе за нея и буря, и убежище.