Пръстите й обтриха силната му ръка, после другата, плъзгайки се по мускулите, стегнати и мощни дори в съня. Намазани с мехлема, тъмните косъмчета по ръцете му заблестяха на светлината на свещите. Щом погледът й попадна на здравите въжета, с които бе привързан към леглото, Амбър сбъчи чело и ги докосна с въздишка, без обаче да ги развърже.

Ерик бе настоял непознатият да бъде вързан — иначе щял да прати някой от своите валета да бди денонощно над Амбър. И тя бе предпочела въжетата. Рано или късно мъжът щеше да се събуди. Никой освен нея не биваше да разбере, ако се окажеше, че опасенията й са основателни.

Не знаеше какво ще прави тогава. Отказваше да мисли за този проблем, защото той нямаше решение.

Враг и любим ведно.

— Пеша ли дойде? — промълви тя. — Сам ли беше?

Единственият отговор на непознатия бе ритмичното надигане и спускане на широката му гръд.

— Какви са очите ти? Сиви като леда и зимата, като очите на Доминик льо Сабр? Или по-тъмни, каквито, казват, били очите на Шотландския дук? Или си някой трети, незнаен рицар, който се връща от сарацинските земи, преизпълнен с увереност в собствената си сила?

Дълбокото, равномерно дишане на мъжа не се променяше.

— Моля се да си непознат — прошепна Амбър.

Сетне въздъхна и продължи да гали гърдите му. Допирът до тях я изпълваше с любопитство и удоволствие. Харесваше й да глади с длан гъстите тъмни косъмчета по тях, да усеща меката им ласка по кожата си.

— Нарочно ли свали дрехите си? За да можеш да преминеш през свещения пръстен и да поспиш спокойно под самодивското дърво?

От устните на мъжа се отрони тих, едва доловим звук.

— Да! — възбудено възкликна Амбър. — Точно така, воине мой. Ела при златната светлина. Излез от мрачните сенки.

Макар да не получи отговор, тя беше окрилена. Непознатият бе започнал полека лека да се пробужда от странния си сън. И ласките й му бяха приятни — нямаше нужда от думи, за да почувства това.

Ала все така не откриваше у него спомени. Никакви образи, никакви имена, никакви лица.

— Какво криеш, мой тъмен воине? — прошепна Амбър. — И защо?

Върху челото му беше паднал кичур тъмна, леко чуплива коса. Тя нежно я приглади назад.

— От каквото и да се боиш, трябва скоро да се събудиш. Иначе ще потънеш завинаги в мрака на смъртта.

Непознатият не издаваше и звук. Може би преди малко си бе въобразила.

Амбър вдигна глава и погледна купичката за благоухания, закачена на стената като свещник. Златистият камък с форма на сълза почти се беше изпарил. Тя постави до него ново късче от скъпоценните си запаси от целебен кехлибар. След миг от него се извиси тънка струйка ароматен дим.

Тялото на мъжа трепна, но нищо повече. Амбър вече започваше да се бои, че той никога няма да се събуди. Това се случваше твърде често с хората, ударени от конска подкова, с камък или с меч. Потъваха в дълбок сън. И не се събуждаха никога повече.

С него не може да стане така. Той е мой!

Силата на обзелата я тревога я изуми. Тя се изправи и започна неспокойно да обикаля из стаята. По някое време забеляза тънки снопове светлина през спуснатите кепенци — утрото настъпваше. Петлите навън закукуригаха победоносно, възвестявайки смъртта на нощта.

Амбър надникна през цепнатината между два от кепенците. Есенната буря, поразила непознатия, беше преминала. След нея всичко наоколо изглеждаше като ново, цялата земя сияеше, окъпана в роса и пълна с надежди.

В обикновен ден Амбър вече щеше да е станала и да е отишла в градината, за да се погрижи за билките, които отглеждаше за себе си и за Касандра. Или щеше да е тръгнала към зъберите, за да провери дали са пристигнали ятата диви гъски, които първи донасяха вестта за приближаващата зима.

Но днешният ден не беше обикновен. Животът й бе престанал да бъде обикновен от мига, в който бе докоснала един мъж без име и бе открила, че е родена да му принадлежи.

Тя отиде до леглото и лекичко докосна с пръсти бузата му. Той продължаваше да спи непробудно.

Но вече не толкова дълбоко, струва ми се. Нещо става. Петлите вън бяха престанали да кукуригат, което й подсказа, че слънцето вече се е вдигнало над хоризонта.

— Ако се събудиш, сигурно ще се уплашиш до смърт от вида ми. Навярно изглеждам грозна като попарена от слана градина — промълви Амбър и побърза да приготви леген с топла вода и ароматен боров сапун. След като се изми, тя обу чифт яркочервени чорапи, облече чиста ленена риза и надяна върху нея рокля от дебела, но мека вълна.

Роклята също беше подарък от лорд Робърт чрез сина му Ерик, в знак на благодарност за сушените билки, които им даваше Амбър. Златната бродерия около деколтето изпъкваше ярко на фона на индиговосинята вълна. Жълти ивици лен обточваха дългите, свободно падащи ръкави и долния ръб на роклята. Меката дреха прилепваше плътно към тялото й, очертавайки извивките на гърдите, талията и хълбоците. Амбър прихвана краищата на широките ръкави и ги завърза с панделки около китките си, за да не й пречат. Сетне сложи на кръста си широк колан от тройно преплетени, боядисани в златисто кожени ивици, и закопча токата отпред. В края на всяка от шестте ивици сияеха матови късове кехлибар. На колана бе закачена и ножница от позлатена кожа. В нея лежеше сребърна кама, на чиято дръжка като око блестеше друг къс кехлибар с кървавочервен цвят.

Като грабна един гребен, изработен от самодивско дърво и инкрустиран с оранжев кехлибар, тя се спусна към леглото, където лежеше непознатият. Едно леко докосване й бе достатъчно да разбере, че той все още плува като пъстърва в реката на съня. И че като пъстърва се стреми да се издигне към мамещата светлина на слънцето.

Амбър го разтърси лекичко. В отговор мъжът само измърмори нещо неразбираемо. Тогава тя се изправи и се зае да разресва дългите си златни коси, без да откъсва загрижения си поглед от него.

— С всеки удар на сърцето си ти се приближаваш все повече до слънчевата светлина. Моля те, събуди се и ми кажи как се казваш.

Той завъртя неспокойно глава. Ръката му потрепна. Обнадеждена, Амбър го докосна, но не откри нищо ново.

Безпокойството му се предаде и на нея. Тя закрачи нервно из стаята, решейки косата си. Накрая не издържа и открехна кепенциге на прозореца до леглото, за да надникне навън. По пътеката, която се виеше от крепостта Стоун Ринг към уединената й къщичка, не се задаваше никой.

Амбър открехна прозореца още мъничко и започна да сплита косите си, без да обръща внимание на студения въздух, нахлуващ в стаята. Пръстите й се бяха вдървили от нетърпение и тревога. Гребенът се изплъзна от ръката й и падна на рогозката до леглото. Ядосана, тя затвори прозореца и измърмори на себе си:

— Ама че ужасна коса имам.

Когато се наведе да вдигне гребена, косите и се спуснаха върху завързаната дясна ръка на непознатия и тозчас бяха сграбчени здраво от дългите му, силни пръсти.

Амбър замръзна на място, сетне бавно вдигна поглед към пронизващите лешникови очи, които бяха на сантиметри от нейните.

Не са сиви. Слава богу, не са сивите очи на Доминик лъо Сабр! Не съм отдала сърцето си на мъж, който е вече женен.

— Коя си ти? — попита мъжът. Имаше дълбок глас.

— Ти се свести! Спиш от два дни и вече се боях, че…

— Два дни? — прекъсна я невярващо той.

— Не помниш ли? — меко попита Амбър, като погали ръката, чиито пръсти бяха вплетени в косите й. — Имаше буря.

И зачака с надежда отговора му.

— Не помня нищо — каза непознатият.

Амбър не се съмняваше, че казва истината. Единственото, което чувстваше от допира си до него, бе дълбокото му объркване.

— Не… помня… нищо! — яростно повтори той. — Проклятие, какво е станало с мен?

В гласа му се долавяха едновременно уплаха и обърканост. Опита се да се надигне, но тутакси разбра, че и ръцете, и краката му са завързани. Можеше да мърда пръстите и главата си, но нищо повече. Слисан, той пусна косата на Амбър и яростно задърпа въжетата, стягащи дясната му ръка.

Ръката, предназначена да държи меч.

— Всичко е наред — каза Амбър, като протегна ръка към него.

— Защо съм вързан? Пленник ли съм?

— Не, просто…

— Какво, за бога, става тук?!

Амбър докосна стиснатата му ръка. Усети гнева му от това, че е вързан, тревогата му от липсата на спомени, страха от собствената му безпомощност. Не усети обаче никакво желание да я нарани.

— Не ти мисля злото — увери го меко тя. — Ти беше болен и в несвяст.

Все едно че говореше на вятъра. С напрегнати до пръсване мускули мъжът продължаваше да се мъчи да скъса въжетата. Дървената рамка на леглото заскърца, въжетата се впиха в плътта му, но не поддадоха.

От гърлото му се изтръгна свирепо ръмжене. Тялото му се изопна рязко нагоре и завивките се свлякоха на пода. Под врязаните в ръцете му въжета избликна кръв. Но той не спираше.

— Не! — извика Амбър. — Спри!

Хвърли се върху тялото му и се вкопчи в него, за да го укроти както се укротява необуздан жребец, да не му позволи да се нарани повече.

Покрит от нежното й, уханно женско тяло и от тежкия водопад на златните й коси, мъжът се сепна и за миг спря да се дърпа.

Амбър не се нуждаеше от повече време. Едно бързо докосване с устни до голата му гръд го накара да застине неподвижно, вкаменен от изненада. Тогава тя допря пръсти до неговите устни, за да го накара да замълчи.

— Лежи мирен, мой тъмен воине. Аз ще те освободя.

Мощна тръпка разтърси тялото му. Усещаше чак в главата си болезнено силния пулс на сърцето си. С неимоверно усилие на волята той овладя порива си да се задърпа отново.

Допирът на ръцете на Амбър до голата му кожа го накара да потръпне още веднъж. Същото му причини и копринената ласка на косите й по слабините му. Сърцето му заби още по-яростно.

Тогава видя старинната сребърна кама, която тя бе извадила от колана си.

— Не! — прегракнало възкликна той. Но веднага осъзна, че камата е предназначена за въжетата, а не за него, и се отпусна с въздишка върху леглото. Когато огънят в кръвта му стихна, замря и болката в главата му.

— Съжалявам, че се наложи да те вържем — каза Амбър, като вдигна поглед и се усмихна окуражително. — Ти не беше ти.

Каквото и да означава това.

— Никой не знаеше какво ще направиш, когато се пробудиш — добави тя.

Мъжът въздъхна дълбоко, когато дясната му ръка беше освободена. Скоро и другите въжета бяха срязани от острата кама. Преди още потта, избила по тялото му от яростната борба, да е засъхнала, той беше свободен.

— Съжалявам — повтори Амбър. — Ерик настоя да те вържем заради моята безопасност. Но аз знам, че ти няма да ми сториш зло.

Вместо отговор непознатият само поклати глава и за няколко мига застина неподвижно, вперил поглед в Амбър. Опитваше се да проумее какво е станало с него.

Единственото, което разбра обаче бе че колкото по-малко се движи, толкова по-малко го боли главата.

— Болен? — попита накрая той. — Болен ли бях?

Амбър кимна.

— Каква е тази болест, която отнема на човека всички спомени, всичко… даже собственото му име?

Ледена тръпка прониза Амбър. С треперещи ръце тя прибра камата в ножницата.

Не може Касандра да е имала предвид това. Не съм безразсъдна. Не съм глупачка. Той не може да е без име. Но беше.

— Не си ли спомняш името си? — попита тя с болезнено напрегнат глас.

— Не, не помня нищо освен…

— Освен какво? — окуражи го Амбър.

— Мрак. Хиляди черни сенки.

— Това ли е всичко?

Гъстите мигли на мъжа трепнаха за миг. Той разтърка зачервените си китки и впери поглед в тавана, дирейки нещо, видимо единствено за неговите очи. После произнесе бавно:

— Златна светлина… Един сладък глас, който ме зове да изляза от страшната нощ… Мирис на бор и лиственица…

Чифт лешникови очи, напръскани със сиви, зелени и сини точици, се взряха напрегнато в Амбър. Преди тя да разбере какво става, ръката му се стрелна с мълниеносна бързина и я сграбчи. Пръстите му се плъзнаха в косата й и стигнаха чак до тила й. Този път я държеше нежно, но и сега Амбър нямаше как да му избяга.

Тя и не искаше да бяга. Незнайно удоволствие изпълваше цялото й същество. Много пъти бе докосвала непознатия, но никога не беше докосвана от него. Усещането бе изумително приятно, макар да чувстваше, че този мъж е като бушуваща, непредвидима буря, която всеки момент може да излезе извън контрол.

Той бавно я привлече до себе си на леглото, зарови лице в косите й и пое дълбоко дъх, вкусвайки аромата й. Амбър докосна с устни бузата му, сетне гърдите му, както бе свикнала да прави в дългите часове, в които се бе грижила за него.

— Ти си била — каза приглушено мъжът.

— Да.

— Познавам ли те?

— Ти знаеш най-добре — отвърна тя. — Познаваш ли ме?

— Мисля, че никога не съм виждал по-красиво момиче. Дори…