Елизабет Лоуел - Недокоснатата

— Силно. Равномерно.

— Чудесно. Мисля, че е потънала в оздравителен сън, не в безсъзнание. Когато се събуди, няма да й има нищо.

Мег се изправи, без да откъсва очи от силната ръка на Дънкан, която нежно приглади назад няколко кичура, паднали върху лицето на Амбър. Макар и заспала, Амбър помръдна лекичко глава към ръката му, следвайки милувката като цвете, което следва пътя на слънцето по небосклона.

— Виждам, че допирът ти не й причинява болка — промълви Мег.

— Не.

— Странно.

— Така е. Хората в Стоун Ринг бяха много изненадани.

Мег усети как при споменаването на крепостта Доминик наостря уши.

— От Стоун Ринг ли е Амбър? — попита тя.

— Да.

— И е васалка на Ерик, наричан Непобедения?

Дънкан се усмихна.

— Да. Двамата са приятели от детинство, точно като нас с теб. Ерик и една Посветена на име Касандра са най-близките приятели на Амбър.

Внезапен силен порив на вятъра развя дрехите на Мег и разлюля скритите под тях златни звънчета. Тихият звън привлече вниманието на Дънкан.

— Преди не носеше такива накити — каза той. — Нали?

— Не. Подари ми ги моят съпруг. Златни верижки за неговата малка соколица.

Дънкан отново сведе поглед към Амбър и нежно я погали по бузата. Беше топла.

Леденият юмрук, стиснал сърцето му, се поотпусна. Благодарейки мислено на бог, Дънкан притисна Амбър още по-силно към топлината на тялото си.

— Какво си спомняш от времето, преди да дойдеш в Спорните земи? — попита го Мег.

— Съвсем малко неща. Не помня дори истинското си име.

— Името ти е Дънкан.

— Не. Дънкан е името, което ми даде Амбър, когато се събудих с памет колкото на новородено бебе. — Той погали с устни затворените клепки на Амбър. — Тя ме докосна, позна ме и ме кръсти „тъмен воин“. Дънкан.

Черната вежда на Доминик се изви скептично. Но един бърз, предупредителен поглед от страна на Мег го накара да замълчи.

— Как намери Амбър? — попита тя.

— Не съм я намерил аз. Ерик ме е открил в Каменния пръстен, под свещеното самодивско дърво.

Мег застина неподвижно.

— Бил съм в безсъзнание и чисто гол — продължи той, — като изключим един кехлибарен талисман.

Внезапно Дънкан вдигна глава към Мег.

— Ти ми го даде — каза той.

— Да.

— Спомнях си това като в някаква мъгла — цветът на косата и очите ти, но не и твоето име, нито къде си, нито защо си ми дала нещо толкова ценно.

— Сигурен ли си, че си бил намерен в Каменния пръстен? — попита Мег, отбягвайки скрития в думите му въпрос.

— Да. Заради това — и заради талисмана — Ерик ме е отнесъл при Амбър. Всичко, що е кехлибар, е нейно.

— Тя ли е жената, която наричат Недокосваната?

— Да — отвърна Дънкан. — Преди да се появя аз.

— А след това?

— Моето докосване я възпламени, но без болка. Нейното докосване ме възпламени и ме отведе в рая.

Дънкан се взря умолително в Мег. Искаше тя да разбере това, което самият той все още не бе осмислил докрай.

— Никога не съм срещал жена като Амбър — каза бавно. — Никога няма да срещна. Сякаш бог я е създал за мен и мен — за нея.

Саймън и Доминик се спогледаха, но никой от двама им не продума. Нямаше какво да кажат. Нищо не можеше да разколебае увереността в гласа на Дънкан.

— Значи Ерик те е отнесъл при Амбър — каза предпазливо Мег, — защото всичко, що е кехлибар, й принадлежи.

— Да. Два дни лежах в безсъзнание в къщата й.

— Божичко! — прошепна Мег.

— Амбър някак си успя да ме изтръгне от обятията на мрака, който ме беше погълнал. Без нея никога нямаше да се свестя.

— И от благодарност ти се ожени за нея — тихо каза Доминик. Дънкан поклати глава.

— Бях дал дума, че ако я обладая, ще се оженя за нея.

— Значи тя те е съблазнила — промърмори Доминик.

— Не. Когато се любихме за пръв път под свещеното самодивско дърво в Каменния пръстен, тя беше девствена.

Хладни тръпки пробягнаха по гръбнака на Мег. Някога и тя бе легнала като девица с един воин на една свещена могила. И тя си бе тръгнала оттам жена. И тя се беше подчинила на волята на съдбата, без да знае накъде ще я отведе това. И без да може да избира.

— Как е паметта ти сега? — попита Мег.

— Като листа, разпръсната от силен вятър — горчиво отвърна Дънкан.

— Никакво подобрение ли няма откак си се свестил?

От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.

— Мигновени проблясъци, нищо повече — каза той. — Само колкото да ме измъчват.

— Какво виждаш по време на тези проблясъци?

— Когато за пръв път видях Саймън в Сий Хоум, си спомних запалени свещи, пеещи гласове и острие на кинжал между бедрата си.

Дънкан се извърна към Саймън.

— Случило ли се е това? — попита той. — Бил ли съм наистина в църква със сребърна женска пантофка в ръка и с нож между бедрата?

Саймън стрелна Мег с поглед. Тя кимна.

— Да — каза той. — Беше моят нож.

Паметта на Дънкан се раздвижи, няколко нови парченца се слепиха, разкривайки му още от миналото.

— Беше твоята пантофка — обърна се към Мег той.

— Да.

— Джон беше твърде болен, за да участва в ритуала, затова аз заех неговото място — бавно произнесе Дънкан.

— Да.

— И аз… аз…

Мрачните сенки се спуснаха отново и попречиха на опитите му да си върне своето загубено минало.

— Още малко и ще си спомня всичко — изпъшка той. — Знам, че съм съвсем близо! Но нещо ме възпира. Господи, помогни ми да си спомня!

Сякаш доловила болката му, Амбър се размърда. Златистите й очи се отвориха. Нямаше нужда да пита какво става. Усещаше съвсем ясно как сенките изтъняват, чуваше изкусителния зов на спомените, надничащи изпод тях.

И съвсем ясно усещаше, че Дънкан се бои от истината. Страх, който споделяше и тя.

Ала нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с него. Не можеше повече да оставя Дънкан да се разкъсва между миналото и бъдещето, да кърви невидимо, да потъва бавно в лудостта.

Както се опасявах, това го погубва.

И както се опасявах, това ще погуби мен.

Още е твърде рано, мой тъмен воине, моя любов, сърце на моето сърце… Твърде рано.

И твърде късно.

Тя бавно отмести поглед към тримата воини, които ги наблюдаваха безмълвно и без да помръднат, задържани единствено от вдигнатата ръка на една друидска вещица.

Когато видя сребърната тока, която блестеше на наметалото на единия от мъжете, Амбър разбра, че е загубила. Миналото й беше отнело Дънкан.

А името на миналото бе Доминик льо Сабр.

— Пусни ме — прошепна тя.

Трябваше да минат няколко мига, преди Дънкан да осъзнае, че Амбър е проговорила. Когато понечи да каже нещо, ръката й се вдигна и запечата устните му.

— Преди да си спомниш своето минало — каза с треперещ глас тя, — трябва да ме пуснеш.

— Защо?

Въпросът не бе произнесен на глас, но Амбър го чу съвсем ясно.

— Защото не можеш да имаш и двете — простичко отвърна тя.

— Защо?

Амбър стисна очи от болка — болка, която от миг на миг ставаше все по-силна. Беше предчувствала истината още преди да се отдаде на Дънкан под свещеното самодивско дърво. Предчувствала бе, но без да знае със сигурност.

Сега знаеше.

Твърде късно.

— Защото не би могъл да ме обикнеш истински, преди сенките да са изчезнали — прошепна тя. — А когато сенките изчезнат, изобщо няма да ме обичаш.

Ръката й се отпусна. Устните й докоснаха леко неговите. Знаеше, че не бива, но бе неспособна да устои.

— Говориш безсмислени неща — каза Дънкан, взирайки се в потъмнелите й очи. — Падането те е зашеметило.

— Не. То ме накара да разбера каква злина съм ти причинила в стремежа си да те предпазя.

— Злина ли? Що за глупост. Ти ме изтръгна от ужасяващия мрак.

Амбър поклати глава. Въпреки сълзите, които се стичаха бавно по лицето й, тя събра сили да даде на Дънкан онова, от което не можеше да го лишава повече.

— Пусни ме, тъмен воине. Ти вече си обграден от своето минало.

— Какво искаш да кажеш?

— Пусни ме — прошепна тя.

Объркан, Дънкан разтвори ръце и я пусна. Тя се надигна, но остана седнала, защото знаеше, че нозете й няма да могат да се задържат прави.

Също като Дънкан Амбър воюваше със самата себе си, знаеше какво трябва да стори и в същото време се боеше, не искаше.

— Добре. Сега вече не виждаш ли? — попита рязко тя.

— Виждам само сълзите ти.

— Тогава чуй и думите ми. Друидската вещица е твоя приятелка от детинство.

— Знам. Меги.

— Светлокосият, черноок рицар, който ме мрази толкова силно… Познаваш ли го?

Дънкан погледна Саймън.

— Да. Той е Саймън, наречен… Предания! — възкликна той. В гласа му звънна ликуваща нотка. — Да! Познавам го!

— А на кого е предан? — попита тихо Амбър.

— На своя брат.

— Кой е братът на Саймън Предания?

Дънкан скочи на крака и се обърна към високия, широкоплещест рицар, който го гледаше с полуизваден меч и с очи с цвета на зимен дъжд.

— Доминик льо Сабр — каза той.

Рицарят кимна.

— А кой си ти, тъмен воине? — прошепна треперещо Амбър. — Кое е истинското ти име?

Дънкан затвори очи и се опита да каже нещо. Сенките в паметта му се бяха вкопчили в люта битка с ярките спомени, които се свързваха и сплитаха неумолимо — нишка по нишка, парче по парче, — докато накрая и хиляди мрачни сенки не можеха вече да скрият изгарящата истина.

Когато очите му се отвориха отново, Амбър бе благодарна, че вече не го докосва.

— Аз съм Дънкан от Максуел, Шотландския чук — яростно каза той.

Доминик отново кимна.

— Аз съм Дънкан от Максуел, стюард на Ерик Магьосника в същата онази крепост, която ти, мой законен господарю, ми повери да управлявам от твое име.

Доминик понечи да каже нещо, но не можа, защото думите продължаваха да се сипят от устата на Дънкан като горчив дъжд от гордост, унижение и ярост.

— Аз съм Дънкан от Максуел, мъжът, погубен от една вещица със златни очи и лъжлива уста. Аз съм Дънкан от Максуел, Клетвопрестъпника.