Тъмен воин, който умее да кара чука да пее.

Нежно като пеперуда, пиеща цветен нектар, пръстите на Амбър се спуснаха по гърба на Дънкан. Но макар и жадувано, докосването й причини болка. Яростният конфликт в душата му, свирепият сблъсък на истини не спираше дори насън.

„— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да разнищите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.

Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.

Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.“

Ала когато всички истини бъдеха премерени и претеглени, една оставаше да тежи повече от всички: думите на Глендуидския вълк, отекващи като гръм в тишината.

„Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, ти си мъж, който държи на думата си. А думата ти бе дадена на мен.“

За Дънкан да престъпи тази дума би било равносилно да се самопогуби. Да я спази, означаваше да погуби Амбър. И двете възможности бяха непоносими.

Едната бе неизбежна.

„Ако я обичах, нямаше да мога да направя това, което трябва да направя.“

Болка, която бе и негова, и нейна, прониза Амбър, разсече сърцето й, проряза душата й.

— Както се опасявах — прошепна тя, — това ще те погуби.

Ако у Дънкан не бушуваше същият неистов копнеж да я докосва, да се потопи в нея, да я люби до забрава, чак докато не му останат сили да се бори със себе си поне за известно време… ако не бе всичко това, допирът до него щеше да е за Амбър като да пъхне ръката си в бумтящото огнище.

Вместо това докосването до Дънкан бе горчиво-сладостно мъчение, което обливаше душата й в кръв.

Не го ли докосваше, душата й също се обливаше в кръв.

Кръв, изтичаща капка по капка към мрака.

И както се опасявах, това погубва мен.

Но Амбър не отмести ръка. Кожата на Дънкан бе гладка, опъната, топла. Силните мускули на гърба му я привличаха неудържимо. Нежните й пръсти галеха стегнатата му плът, наслаждавайки се на огромната му мощ, пренебрегвайки болката.

— Толкова си силен във всичко, мой тъмен воине — прошепна тя. — Защо нямаш сила да приемеш това, което не може да бъде променено? Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.

Мускулите трепнаха, Дънкан се размърда и се обърна по гръб. Лицето му се извърна към нея. Амбър затаи дъх, но той не се събуди.

— Ако можеше да приемеш — прошепна тя, — щеше да можеш да ме обичаш въпреки всички истини, узнати твърде рано и казани твърде късно.

Дънкан продължаваше да диша дълбоко, равномерно. При всеки дъх кехлибареният медальон на шията му се повдигаше и спускаше с приглушен блясък.

Амбър въздъхна и се поддаде на изкушението да прокара ръка по къдравите косъмчета, покриващи гърдите му. Те настръхнаха, погъделичкаха нежно дланта й.

Амбър наведе глава, целуна рамото му и притисна лекичко буза до мускулестата му гръд над сърцето, за да почувства ритъма на пулсиращия в него живот.

— Да можех да те докосна. Само веднъж.

Нейде дълбоко в себе си, подсъзнателно, Дънкан усещаше присъствието й. Амбър долавяше това по промяната в него, по постепенното заглъхване на яростните конфликти, изтласквани от горещата, чувствена вълна, която се надигаше изпод допира й.

Макар че откакто узна истинското си име, Дънкан не бе допуснал между двама им нищо повече от най-примитивна физическа близост, някога ласките й му бяха доставяли удоволствие. Тогава бе подтискал възбудата си само за да удължи блаженството на любовната игра.

Сега, когато бе заспал, нейните милувки отново му доставяха удоволствие. Усещаше как той попива нейната наслада от допира до него с жаждата, с която изсъхналата земя попива дъжда.

— Това ти е липсвало и на теб — прошепна Амбър. — И ти си жадувал за нежност и страст.

Откритието я изпълни с облекчение. Бояла се бе, че мракът в душата му може да е погълнал цялата му нежност. Тя наведе глава, за да го целуне отново.

След миг ръката му я сграбчи болезнено силно за косата. Дънкан беше буден.

И разярен.

— Не те искам — процеди през зъби той. — Не искам дори да те докосвам.

Въпреки че пороят на желанието, струящ между телата им, опровергаваше думите му, те все пак я нараниха.

— Това обещание ли е? — попита предизвикателно тя.

— Кое?

— Че няма да ме докосваш тази нощ.

— Да, вещице. Няма да те докосна!

На устните й трепна триумфална усмивка, хищна като блясъка в очите на Дънкан. Усмивка, която навярно щеше да го стресне, ако не бе толкова заслепен от гняв. Усмивка, пълна с женска неумолимост.

— Тогава махни ръката си от мен — каза Амбър, — или ще сметна, че не държиш на думата си.

Дънкан отдръпна ръка като опарен.

— Махай се — изръмжа той.

Вместо отговор Амбър просто се взря в него за няколко мига. Сетне ръката й се стрелна с бързина, достойна да съперничи с бързината на Саймън, за да отмахне напълно завивките и да открие, че и по тялото на Дънкан няма нищо друго, освен кехлибарен медальон.

Нищо, което да скрие желанието му — тръпнещо, мощно, пулсиращо в едно с все по-бързия ритъм на кръвта във вените му.

От устните на Амбър се отрони доволен, мъркащ звук.

— Махай се! — повтори с леден глас Дънкан.

Тя се усмихна и прокара пръсти по гърдите му към корема, приближавайки бавно пламтящата сърцевина на желанието му. Дънкан посегна да сграбчи ръката й, ала осъзна, че не може. Това би означавало да престъпи думата си.

— Вещица.

Разярен и заедно с това възбуден до полуда, Дънкан гледаше как изящните пръсти на Амбър се промъкват все по-близо и по-близо до изопнатата му мъжественост. В последния миг обаче те се отклониха, описвайки полукръг през тъмните, гъсти косми.

— Би могъл да повикаш на помощ Саймън — предложи тя.

Усмивката й показваше задоволството й от дилемата на Дънкан. Пръстът й погали сгъвката между мускулестия му торс и краката.

Дъхът му изсвистя през стиснатите му зъби.

— Саймън ми няма никакво доверие — изтъкна Амбър. — И изобщо не ме харесва.

Сетне впи нежно нокти в бедрата му и почувства как го облива вълна на огнено желание. Пръстите му се забиха в мекия дюшек. Заповяда си да не чувства нищо.

Амбър се засмя полугласно. Усещаше всичко, което ставаше в душата му. Каквото и да казваше разумът, тялото знаеше от какво се нуждае.

И то веднага.

— Саймън би се радвал да ме изхвърли от леглото ти — измърмори тя.

После разтвори длан върху бедрото му, наслаждавайки се открито на огромната му сила. Контрастът между нежните й пръсти и грубата мощ на тялото му възбуди Дънкан толкова силно, че той с мъка потисна стона си.

— Но аз не бих се радвала да ме откъснат от теб — прошепна Амбър, като се наведе към него.

Косите й се разпиляха по бедрата му като хладен водопад. Въпреки че си бе забранил да реагира, той изпъшка.

Тя се усмихна и заби нежно зъби в издължения мускул на бедрото му. Горещата ласка на езика й опари кожата му.

Тръпка премина през тялото му, през нейното тяло.

— Тази нощ си като зимно вино — приглушено промълви Амбър. — Тъмно, силно.

Нов стон се изтръгна от гърдите на Дънкан.

— Иска ми се да пия от теб, да те вкусвам от глава до пети — прошепна тя.

Връхчето на езика й остави огнена диря от коленете до пъпа му.

— Иска ми се да направя… всичко.

Със сподавен стон Дънкан стисна мускулите на краката си и покри слабините си с ръце в опит да предотврати по-нататъшна интимност.

— Не би ли предпочел да го държат моите ръце? — попита Амбър.

— Не — изръмжа той, стиснал зъби.

— Наистина ли? Затова ли с всеки миг става все по-грамаден? Надяваш се да ме уплашиш?

Дънкан нямаше друг отговор освен отговора на тялото си, който се опитваше да скрие или поне да пренебрегне.

Амбър обаче го знаеше не по-зле от него. А по-добре. Неговото и нейното желание, слети в едно.

— Няма да се получи, тъмен воине. Колкото и страховит да стане мечът ти, аз мога да го приютя в своята ножница. Знаеш това не по-зле от мен. — Тя се засмя тихо. — Не, всъщност ти познаваш тази ножница много по-добре. Толкова пъти си я изучавал до дъно.

В отговор от устните му се изтръгна нисък звук, пълен с безпомощен гняв. Амбър го тласкаше към пропастта, и то само с думи. Тялото му знаеше какво иска, крещеше отчаяно какво иска.

И знаеше къде да го намери.

— Махни ръцете си — приглушено каза Амбър. — Дай ми свободата, за която копнеем и двамата.

— Не! Аз не те искам!

Амбър не успя да сдържи смеха си, въпреки болката от упоритостта, с която я отхвърляше Дънкан.

— Напротив, свенлив рицарю — каза тя. — Та ти не можеш да скриеш желанието си дори с две ръце.

Нямаше начин да скрие от нея и огъня, бушуващ в него. При всяко докосване жаждата му се изливаше като порой в Амбър.

А Амбър се грижеше да го докосва непрекъснато.

Смеейки се, тя започна да изкушава ръцете му да се отместят от слабините. Зъбите й го хапеха дръзко. Устните й го измъчваха с милувките си. Топлият й дъх обливаше кожата му. Езикът й се плъзгаше между здраво стиснатите му пръсти.

После Амбър прокара пръсти по тъмната линия между стиснатите му бедра, като в същото време пое със зъби кутрето на ръката му и го засмука в устата си.

Дълбоко от гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон. Огнено желание разтърси цялото му тяло, ръцете му трепнаха. Амбър мигновено плъзна ръка под тях и го обгърна с тънките си пръсти. Тялото му отново потръпна като ударено с камшик.

— Амбър — промълви през зъби той, — не!

— Да — прошепна задъхано Амбър. — Божичко, да! — Ръката й бе под неговата, сетне дъхът й, сетне езикът й.

— Амбър!

— Да, мой тъмен воине. Аз съм Амбър. А това е… — Тя опита вкуса му с език, погали го. — … това е прекрасно. Топло като котарак. Кораво като юмрук. Страховито като буря.

Когато езикът й се плъзна около набъбналата му плът, Дънкан направи последен опит да й избяга, като се завъртя на една страна. Амбър обаче реагира светкавично — обърна се заедно с него и отново се спусна отгоре му като огнен дъжд.

Тогава Дънкан осъзна, че няма накъде повече да отстъпва. Беше хванат в капан между устните й и ръката й, която се плъзгаше нагоре между бедрата му, за да го обхване в шепа.

— Всичко в теб е кораво — каза Амбър, като се засмя доволна. — Ти гориш като огън, тъмен воине, но аз те искам още по-горещ.

Тя се наведе отново към него. Езикът й започна да го обсипва с нежни, пламтящи ласки. Ситни капчици пот избиха по кожата му.

— Спри — дрезгаво промълви той.

— Да спра? — Смехът й бе плътен, доволен, хищен. — Не, мой твърдоглав воине. Та ти едва сега се разгаряш.

— Не мога… да издържа… още дълго.

— Знам. — Тръпка на удоволствие премина през тялото на Амбър. — Това ми харесва.

— Вещица — изръмжа Дънкан.

Ала в гласа му имаше повече наслада, отколкото гняв.

Зъбите й се впиха нежно в плътта му. Дънкан изруга полугласно, опитвайки се да се пребори с желанието, което го поглъщаше с всеки нов дъх, с всеки удар на сърцето му, с всяка пламенна ласка.

Но точно когато екстазът бе на прага да надмогне усилията му да се сдържа, Амбър спря да го гали. Разкъсван между облекчението и разочарованието, Дънкан си пое дълбоко дъх в опит да успокои дивата си жажда.

Амбър отмахна нежно кичурите, прилепнали по пламналото му лице и го целуна по бузата като майка, утешаваща малко дете. Най-накрая ноктите на страстта освободиха Дънкан от свирепата си хватка, позволиха му отново да задиша равномерно. Той изпъшка и се отпусна по гръб на леглото.

Амбър се усмихна, целуна го по рамото и отново се плъзна като огън надолу по тялото му.

И като огън го запали.

Скоро Дънкан гореше още по-силно от преди, обзет от още по-мощна възбуда, треперещ от усилието да сдържа отчаяното си желание. Когато бе вече само на един дъх от екстаза, Амбър отново спря и отново го успокои.

А после отново го възпламени с ласките си.

— Стигни до края — процеди през зъби той. — Ще полудея!

— Скоро — измърмори тя.

— Скоро ще съм полудял!

Тя се засмя и прокара нокти по стегнатите му бедра. Сетне продължи да го гали, да го възбужда все повече и повече. Винаги обаче усещаше кога е стигнал до ръба и в последния миг го връщаше обратно.

Гореща пот изби по слабините на Дънкан. Амбър опита вкуса й, хареса го и опита другаде по тялото му. Навсякъде вкусът бе прекрасен.

В жилите на Дънкан потече не кръв, а огън, който го изгаряше до мозъка на костите. Никога не бе виждал Амбър толкова пламенна, страстна, съблазняваща. Тя го желаеше и бе твърдо решена да го има. Целия.

— Освободи ме от обещанието — каза той с прегракнал глас.