Смехът й го обля с топлина.

— Още не.

— Това е лудост. Аз трябва да те докосвам!

— Как?

Топъл, приглушен, натежал от желание, гласът на Амбър накара тялото му да потрепери в прилив на неудържим копнеж.

Внезапно тя се надигна, разкрачи се над слабините му и Дънкан почувства как се разтваря, за да го посрещне — гореща, влажна, тръпнеща. Уханието й завъртя главата му.

Но Амбър стоеше, без да помръдне, извисена над него, докосвайки почти неосезаемо плътта, която вече бе измъчила до краен предел.

— Свършвай — дрезгаво каза той. — Ти ме желаеш толкова силно, колкото те желая аз. Усещам го.

— Винаги ще бъде така. До последния ми дъх.

— Тогава ми позволи да сложа край на това мъчение!

— Това, което ме е хванало за бедрото и ме дърпа надолу, не може да е твоята ръка, нали? — попита Амбър.

Дънкан изруга яростно и отдръпна ръка.

— Без да искам — каза той.

— Знам. Почувствах изненадата ти.

— Никакви тайни ли нямам от теб? — гневно попита Дънкан.

— Имаш много. Но само една от тях има значение.

— Коя е тя?

— Твоята душа, тъмен воине. Тя е заключена за мен.

— Твоята за мен също.

— Не — прошепна Амбър. — Тази нощ аз ти я давам, дъх по дъх.

Дънкан искаше да отговори, но думите бяха погълнати от дрезгавия вик, който се изтръгна от гърдите му, когато Амбър се плъзна върху него, поемайки го цял в себе си с едно бавно, галещо движение.

Екстазът изригна в нея още по средата му. Конвулсиите на плътта й и треперещите й викове скъсаха и последната нишка, на която се държеше способността му да се владее. В мига, в който проникна до дъното на пламтящите й глъбини, той се вля в нея като огромна, пулсираща вълна, която го разтърси цял.

А после всичко започна отначало.

Играта и съблазняването, интимните милувки и сладкото мъчение. Прошепнатите думи и докосванията, които го караха да тръпне от удоволствие. Неочакваните целувки и нежните ухапвания, едновременно жилещи и галещи.

Докато свещите догаряха и огънят гаснеше, Амбър пламтеше все по-ярко, изливаше страстта си, себе си в Дънкан, който също пламтеше заедно с нея, също се изливаше в нея и усещаше как бива поглъщан със същата жажда, с която я поглъщаше сам той.

Една прошепната молба, едно опростено обещание — и ръцете на Дънкан най-после бяха свободни да докосват, устните му — да целуват, тялото му — да потъва дълбоко в огнените бездни на горящата Амбър. Тя пиеше страстта му и му я връщаше удвоена, издигаше и двама им все по-нагоре и по-нагоре във висините на екстаза, описвайки с езика на тялото една любов, която не можеше да бъде описана с думи, един копнеж, който не можеше да изрече на глас.

— Позволи ми да вляза в теб — така, както ти влезе в мен.

„Тогаз живот честит може да разцъфти.“

Когато накрая и в двама им не остана нищо неизгоряло, нищо неизпепелено, те за един миг се спуснаха от трескавите висини на екстаза в спокойните дълбини на съня. Но и сега Амбър се притискаше отчаяно към Дънкан в стремеж да сподели с него и своите сънища така, както бе споделила всичко друго от себе си.

„Позволи ми да докосна душата ти.

Само веднъж.“

Ала споделени бяха не нейните, а неговите сънища — мрачният вихър в него, който бушуваше по-свирепо от всякога, не укротен, а пришпорен от пълното й себеотдаване.

Не след дълго Амбър отвори очи, разбудена от бурята, която вилнееше в душата на Дънкан. Когато осъзна какво бе заложила и загубила в тази нощ на безумие, леден ужас скова цялото й тяло.

Беше се изпълнила и последната част от предсказанието.

А Дънкан повече от всякога бе далеч от нея, погълнат от битката със самия себе си. Той беше дал дума.

Не на нея.

Мракът се сгъстяваше, капка по капка, дъх по дъх. Една душа се бе отдала, една душа стоеше заключена. Недокосната.

Касандра греши. Душата му ще остане непокътната, защото той не ме обича.

Неспособна да издържа повече на болката от допира до Дънкан, Амбър бавно се отдръпна от него и стана от леглото. С треперещи ръце тя свали кехлибарения си медальон и го постави върху металната верига на бойния чук, дал прозвището на Дънкан. Сетне посегна още веднъж към него, ала не го докосна.

— Бог да е с теб, мой тъмен воине — прошепна тя, — защото аз не мога.



Мег погледна своя съпруг, който седеше срещу нея. Студената закуска, състояща се от хляб, месо и ел, стоеше почти недокосната върху голямата дървена маса в салона. Доминик се бе облегнал назад на стола и гледаше пред себе си с присвити очи. Пръстите на дясната му ръка барабаняха леко по бедрото му в такт с мрачната мелодия, която Ариана свиреше на своята арфа.

Саймън отряза още едно парче от еленското месо, наля малко ел в една изящна чаша и ги постави пред Ариана.

— Престани да караш арфата да плаче и яж — рязко каза той.

— Пак ли? Чувствам се като патица, която угояват преди да я заколят — измърмори тя.

Но въпреки това остави арфата и започна да яде. Решителният блясък в очите на Саймън й подсказваше, че е по-лесно да се подчини, отколкото да спори с него.

— Сънува ли нещо, Мег? — попита внезапно Доминик.

— Да.

— Друидски сънища?

— Да.

Очевидното нежелание на Мег да каже нещо повече му даде да разбере, че сънищата са били лоши… и че не са предложили изход. Пръстите му я погалиха по бузата.

— Малка соколице — каза тихо той, — аз трябва да намеря начин да осигуря мир в Блакторн. Искам нашето дете да се роди в спокойно време и място, не във война.

Мег целуна дланта му и впери в него очи, блестящи от обич.

— Каквото и да стане — прошепна тя, — никога няма да съжалявам, че съм дала живот на твоето дете.

Без да обръща внимание на другите в салона, Доминик я вдигна в скута си. Златните звънчета, вплетени в косите й, затрепкаха и запяха. Той я прегърна и зашепна на ухото й слова на обич.

Не след дълго арфата възобнови своята протяжна, изпълнена с тъга песен.

— Колко весела компания — възкликна насмешливо Ерик, прекрачвайки прага на салона заедно с кацналия на китката му сокол. — Често ли свириш на погребения, лейди Ариана?

— Това е една от жизнерадостните й мелодии — обади се Саймън.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Ерик. — Спри, милейди. Ще разплачеш сокола ми.

Споменатият сокол разпери за миг криле, сетне се настани удобно и се зае да изучава човеците край себе си с нечовешко любопитство.

— Очаквах по това време да си при Дънкан — каза Доминик, — за да набиваш Познание в дебелата му глава.

— Сестра ми е прибягнала до по-сигурен метод — отвърна Ерик с лека усмивка. — Снощи е отишла при Дънкан.

Усмивката на Доминик бе копие на неговата.

— Това обяснява отсъствието им на утринната литургия.

— Да.

— Е, мога ли да се надявам, че ще получа жадувания мир?

Ерик се поколеба. После вдигна рамене. Соколът се размърда неспокойно на китката му и сребърните звънчета по верижката му зазвъняха.

— Нещо се е променило — каза Ерик. — Усещам го, но не знам какво е.

— Позволи ми да те осветля — долетя иззад гърба му гласът на Касандра.

Тонът й накара всички в салона да млъкнат. Ерик отстъпи крачка встрани, за да й направи място да влезе. Косата й, винаги сплетена и прибрана, сега беше разпусната и падаше на гъсти сребърни вълни по алената й пелерина. В ръцете й блестяха сребърни плочки, изписани с древни руни.

Соколът разпери отново криле и нададе пронизителен писък.

— Току-що си хвърляла сребърните плочки — каза глухо Ерик. Отговор не последва. Нямаше нужда. Очуканите старинни плочки в ръцете на Посветената сами обясняваха всичко.

— Какво узна? — попита той.

— Повече, отколкото исках. По-малко, отколкото се надявах.

Касандра пристъпи напред и застана пред Доминик и Мег.

— Друидска вещице — попита тя, — сънуваш ли сънища?

Мег погледна сребристите очи на възрастната жена и тутакси скочи на крака.

— Да — отвърна тя. — Сънувам.

— Би ли ми разказала сънищата си?

— Писък с цвят на кехлибар. Мрак, който се раздира като здрава тъкан, нишка по нишка.

Касандра кимна леко.

— Благодаря ти.

— За какво? В съня ми няма нищо утешително.

— Търсех потвърждение, не утеха.

Мег вдигна изненадано вежди.

— Замесени ли са собствените ми чувства — обясни спокойно Касандра, — трябва да внимавам, когато хвърлям сребърните плочки. Защото понякога виждам това, което ми се иска, а не това, което е.

— Какво видя? — попита Мег. — Ще ми кажеш ли?

— Предсказанието на кехлибара е завършено. Тя даде на Дънкан сърцето си, тялото си и душата си.

— Нямаше нужда да хвърляш плочките, за да знаеш, че това е неизбежно — каза Ерик.

Касандра кимна.

— Тогава защо си ги хвърляла? — попита той. — Те не бива да се използват с лека ръка.

— Така е.

Касандра погледна първо Ерик, после Доминик, а после се взря право пред себе си.

— Ерик, син на Робърт — каза тя, — и ти, Доминик, Друидски вълк. Вече можете да воювате, ако такава е волята ви. Амбър не ще ви спира повече. Няма повече да се…

— Какви ги говориш?! — прекъсна я рязко Ерик.

— … намесва във вашите мъжки игри на гордост, сила и смърт.

— Какво е направила? — извика Ерик.

— Дала е своя кехлибарен медальон на Дънкан.

Соколът изпищя така, сякаш кръвта му бе станала на огън. Но дори писъкът на птицата не можа да заглуши смразяващия, яростен мъжки рев, който долетя от горния етаж и отекна в салона. Касандра наклони глава на една страна, сякаш звукът й доставяше удоволствие. Усмивката й бе жестока като зимна буря.

— Страданията на Дънкан вече започнаха — тихо каза тя. — Страданията на Амбър скоро ще свършат.

Доминик отмести поглед от Посветената към Ерик.

— Какво иска да каже тя? — попита настойчиво.

Нов вик отекна в салона. Преди още ехото да заглъхне, горе се разнесоха ужасяващи звуци — звън, трясък, пукот. Сякаш битка се бе разразила в господарската спалня на крепостта.

— Саймън — каза Доминик, като скочи на крака.

— Да!

Рамо до рамо двамата братя се втурнаха по каменните стъпала, водещи към спалнята на Дънкан. Гледката, която ги завари там, ги накара да се заковат на прага.

Дънкан беше обезумял. Чисто гол, с изключение на двата кехлибарени талисмана на шията му, той стоеше насред стаята, стискайки в ръка бойния чук. Устните му се бяха разтеглили в зловеща гримаса на болка или ярост, а може би и на двете.

С един скок той се метна към леглото, дръпна завивките и ги хвърли в огъня. Огнището за миг се изпълни със сивкав дим, сетне пламъците изригнаха с още по-голяма ярост.

Чукът свистеше и се въртеше в смъртоносна мъгла, движен с нечовешка мощ. Внезапно тежката глава се спусна и една дървена маса стана на трески, които Дънкан изрита в огъня. После чукът запя отново в зловещ дует с яростния рев на Дънкан, описвайки широки кръгове над главата му. Рамката на леглото беше размазана и също нахрани бушуващия огън.

Гледката не бе непозната на Доминик. В разгара на тежка битка мнозина мъже загубваха всичко човешко в себе си, оставаше единствено яростта.

— Няма да го усмирим с добро — прошепна той на Саймън.

— Да.

— Трябва да го хванем, преди да се е нахвърлил на хората в крепостта.

— Ще донеса някакво въже от оръжейницата.

Доминик измъкна меча си.

— Побързай, братко.

Беше го казал сам на себе си. Саймън вече тичаше към стълбите. Върна се бързо с едно дълго въже. Доминик чакаше на прага, хванал тежкото си черно наметало в една ръка и меча — в другата. Щом се появи Саймън, той прибра меча.

— Когато омотая чука в наметалото си, ти омотай Дънкан с въже достатъчно да задържи мечка.

В мига, в който понечи да се спусне напред, Доминик долови зад гърба си стъпките на Мег. Ръката му се стрелна и й препречи пътя към стаята.

— Стой настрана — тихо каза той. — Дънкан е обезумял от ярост. В момента не познава никого, най-малко себе си.

Чукът продължаваше да реже въздуха със злокобно свистене. Мебелите се трошаха един след друг като порцелан. Един единствен удар превърна раклата в подпалки, които бързо излетяха в огъня. Оставаха само една по-малка ракла и гардеробът.

Доминик изчака чука да се завърти отново и замахна. Наметалото му оплете желязната глава в диплите си. Преди Дънкан да успее да дръпне веригата, за да я освободи, Доминик го удари с все сила в корема и го просна на пода. Тежкото падане остави Дънкан без дъх.

Ала и това не бе достатъчно да го усмири. Лудостта му бе придала свръхчовешка сила и той несъмнено щеше да отблъсне нападението и да се развихри отново, ако не беше бързината на Саймън. Благодарение на нея двамата братя след кратка борба успяха да го омотаят с въжето от глава до пети.

Дънкан нададе един последен, ужасяващ рев и напрегна всичките си мускули, за да разкъса въжетата. Лицето му почервеня от усилие, ала дори неговата огромна мощ не стигаше да се пребори и с Доминик, и със Саймън, и със здравото въже. Постепенно изопнатото му от напрежение и ярост тяло се отпусна.