— Да. Но тогава още не те бях срещнал. А Дънкан вече е срещнал своята вещица. Ако в стремежа си да се съхрани наистина е отсякъл толкова голям къс от себе си… — Доминик поклати глава. — Боя се, че за такава дълбока рана няма друг лек, освен смъртта.

Саймън измърмори нещо за това колко е глупаво да отдадеш толкова много от себе си на една жена и се запъти към господарската стая. Мег и Доминик го последваха. Но дори когато и тримата се изправиха пред Дънкан, той не вдигна очи от медальона.

— Той е омагьосан — заяви Саймън.

— Толкова, колкото е омагьосан Доминик — възрази Мег. — Сърцето и тялото на Дънкан са му избрали съпруга, въпреки дадената от него дума. И тази съпруга не е Ариана.

— Да — кимна Доминик. — Боя се, че си права. Страданията на Дънкан вече започнаха.

Саймън сведе поглед към норманката с виолетови очи, която изтръгваше от арфата толкова тъжни звуци.

— Никакви весели мелодии ли не знаеш? — попита той. — Това може да разплаче и камък.

Ариана го погледна и остави арфата, без да каже и дума.

— Дънкан! — каза Доминик.

Гласът му бе тих, но повелителен. Дънкан вдигна очи от камъка, скрит зад шепите му.

— Не мога да гледам как умираш. Освобождавам те от всички твои клетви към мен — заяви Доминик. — Бракът ти с Амбър е действителен. И такъв ще си остане.

Пръстите на Дънкан стиснаха веригата на медальона и той подскочи на масата. Очите му отново се взряха в кехлибара. Камъкът бе замъглен, сякаш беше запотен от дълго стискане в човешка длан.

Но той го беше докоснал само веднъж. И бе почувстват толкова огромна мъка, че се бе свлякъл на колене.

Оттогава внимаваше да не го докосва.

— От никакви клетви не съм освободен — каза Дънкан.

И в гласа, както и в очите му, нямаше дори искрица живот. Решителност обаче имаше.

— Не ставай глу… — поде Доминик.

— Без съюзник в Стоун Ринг — продължи Дънкан, пренебрегвайки опита му да се възпротиви, — Блакторн скоро ще бъде във война със Спорните земи.

Доминик искаше да отрече. Ала не можеше. Отчаяно се нуждаеше от съюзници, защото не можеше да си позволи да наеме още рицари, преди да е възродил Блакторн от руините, в които го бе превърнат предишният господар.

— Без зестрата на Ариана аз не мога да задържа Стоун Ринг — каза Дънкан. — И ти не би могъл да ми дадеш пари, без да оглозгаш Блакторн до кости.

Единственият отговор на Доминик бе едно сподавено проклятие.

— След пет дни аз ще се оженя за Ариана — заключи Дънкан.

— Не! Няма да те оставя тук полумъртъв — мрачно заяви Доминик. — Или още по-лошо.

— Ти нямаш думата по този въпрос. Вече не си мой господар.

— Ще откажа да подпечатам акта за анулиране.

— Това е само формалност — каза с безразличие Дънкан. — Църквата няма да обърне внимание. Капеланът на крепостта ще ни ожени. Аз съм господар на тази крепост, не ти.

Доминик отвори уста да се възпротиви, но Мег го спря, като го улови за китката.

Дънкан не забеляза това. Той отново се взираше в кехлибара, потънал бе в мъгливите му глъбини. Понякога му се струваше, че там вижда Амбър.

Понякога…

Тих крясък на сокол огласи стаята. Странно кротък и напевен за такава свирепа птица, звукът увисна във въздуха като светлина, превърната в музика.

Дънкан вдигна поглед.

Пред него стоеше Ерик. На китката му бе кацнал неговия необикновен сокол.

— Аз ще ти дам пари, достатъчни да покрият зестрата на Ариана — каза той.

За миг в очите на Дънкан трепна искрица живот. Сетне угасна, потапяйки го в още по-черен мрак.

— Много щедро от твоя страна — глухо промълви той, — но барон Дегер ще обяви война, ако дъщеря му бъде отхвърлена от едно шотландско копеле. В крайна сметка резултатът ще е същият — Блакторн ще загине заради една престъпена клетва.

Ерик погледна Доминик. Друидския вълк кимна с неохота.

— Дегер побесня, задето го принудиха да омъжи дъщеря си за един рицар без име и потекло — бавно каза той. — Ако Дънкан отхвърли Ариана, баронът ще обяви война и на двама ни. И ще има благословията на крал Хенри.

— Двамата с Ариана ще се оженим след пет дни — настоя Дънкан. — Вече е все едно. Амбър си отиде.

Настъпи пълна тишина, нарушавана само от пращенето на огъня и далечния вой на вятъра. После Ариана отново взе арфата си. Мелодията, която засвири, изразяваше с невероятна точност настроението в стаята. Скръб и безсилен гняв. Ледена примка, която се затяга все повече, прегризвайки живота и надеждата с жестоките си зъби.

Саймън отмести поглед от брат си към недостъпната норманска наследница. Устните му се свиха в мрачна черта. Сетне той се обърна отново към Доминик и заяви:

— Аз ще се оженя за норманката.

Дънкан не вдигна очи, ала арфата издаде няколко стреснати, нестройни звуци и замлъкна.

— Какви ги говориш?! — възкликна Доминик.

— Ще го представим пред хората като брак по любов — продължи Саймън, като натърти иронично на последните думи. — Взаимно привличане между сърцата, завършило с бягство и тайна женитба. Престъпили сме волята и на английския крал, и на норманския баща. В името на любовта, естествено.

Сарказмът в гласа му накара Мег да трепне, но от устните й не излезе и дума.

— Какво ще кажеш? — обърна се Ерик към Доминик.

— Крал Хенри няма да се възпротиви, защото ще получи това, което искаше — бавно отвърна Доминик.

— Какво е то?

— Дъщерята на Дегер да се омъжи за благородник, предан на английския крал — отговори вместо брат си Саймън.

— А самият Дегер? Той няма ли да възрази? — попита Ерик.

— Не — каза Доминик. — Саймън е мой брат и моята дясна ръка. Като такъв той е много по-приемлив зет от Дънкан от Максуел.

— Лейди Ариана? — обърна се към нея Ерик. — Какво е твоето мнение?

— Сега разбирам защо наричат Саймън „Предания“ — каза Ариана. — Да можеш да разчиташ на такава вярност навярно е огромно богатство, по-ценно от рубини…

Пръстите й дръпнаха две струни. Чиста хармония изпълни стаята за миг, сетне заглъхна до приглушен шепот.

— Предпочитам манастира пред брачното ложе — промълви Ариана, — но нито баща ми, нито бог счетоха за нужно да ми предоставят избор.

— И ние не можем — сурово каза Доминик.

— Взаимно привличане между сърцата… — повтори Ариана. Ръката й трепна, пръстите й закачиха струните и в тишината отекна нестроен акорд.

— Дънкан. Саймън. — Тя сви рамене. — Всички мъже са еднакви. Еднакво горди и жестоки. Аз ще изпълня своя дълг.

— Ти заслужаваш по-добра съпруга от тази студена норманка — обърна се Доминик към брат си.

— Блакторн заслужава по-добро бъдеще от война, братко. Ти също. — Саймън се усмихна мрачно. — Един брак не може да е по-лош от султанския ад, през който премина ти, за да откупиш живота ми.

Доминик безмълвно го потупа по рамото.

— Ще сторя всичко, което мога, за да облекча живота ти — простичко заяви той. — Надявах се да намериш по-добра съпруга.

— Не бих могъл да намеря по-богата и по-полезна съпруга от дъщерята на барон Дегер — каза Саймън.

— Исках да кажа, че се надявах да намериш жена, която не само ще ти донесе богатство, а и ще те обича.

— Любов? По дяволите! — Саймън изгледа косо брат си. — Когато мога да хвана любовта в ръка, да я видя, да я докосна и да я претегля, тогава ще се разтревожа, че ми липсва. Засега обаче просто ще си взема богатата зестра и ще се считам за късметлия.

Доминик поклати глава с усмивка и се обърна към единствения човек, който още не бе дал съгласието си.

— Дънкан?

Дънкан не вдигна поглед от кехлибара, който лежеше на масата, скрит зад сключените му длани, достъпен единствено за неговите очи.

— Дънкан — произнесе отчетливо Доминик, — съгласен ли си Саймън да се ожени за Ариана?

— Правете каквото искате — отвърна с безразличие Дънкан. — Все ми е едно. Амбър я няма. Дори Посветените не могат да я намерят.

— Така е — обади се Ерик. — Но ти може би ще успееш да стигнеш до нея, Дънкан.

Дънкан бавно вдигна глава. Сред отчаянието в очите му трепна плаха надежда.

— Ти си нейният тъмен воин, а тя — твоята златна светлина — каза Ерик. — Самодивското дърво те даде на Амбър и Амбър — на теб.

Думите му разтърсиха Дънкан като мълния. Той скочи от стола и сграбчи медальона. Когато хладният кехлибар докосна дланта му, от гърдите му се изтръгна сподавен стон, сякаш стоманени нокти бяха раздрали кожата му.

Едва сега Ерик видя помътнелия камък. Цветът се отдръпна от лицето му. Соколът нададе пронизителен вопъл.

Няколко мига по-късно на прага се появи Касандра. Един поглед към медальона й бе достатъчен да разбере защо е изпищял соколът.

Мег инстинктивно скочи на крака.

— Какво има? — попита тя. — Какво се е случило?

— Амбър — каза Касандра. — Друидският път едва не я е убил.

Дънкан дръпна Ерик за ръката и го завъртя с лице към себе си.

— Кажи ми как да стигна до Амбър — каза нетърпеливо той.

— По дяволите! — възкликна Ерик. — Погледни медальона! Вече е твърде късно. Тя умира.

— Кажете ми какво трябва да знам — извика Дънкан. — Бързо!

— Ти не си Посветен — поклати глава Касандра. — Единственият път до нея е друидският, а дори аз…

— Дай медальона до огъня — прекъсна я Ерик.

Касандра понечи да се възпротиви, но яростният му жълт поглед спря думите в гърлото й. Тя силете ръце под дългите си алени ръкави.

Дънкан бързо отиде до огъня заедно с Ерик.

— Хвани го в шепи — нареди Ерик.

Дънкан се подчини и стисна зъби, за да не извика от болка. Кехлибарът бе хладен, но го изгаряше като огън.

— Сякаш държа жив въглен — промълви с измъчен глас той.

— Сега знаеш защо си е отишла — каза Ерик.

— Какво?

— Това, което изпитваш, е болката на Амбър.

Но в гласа на Ерик имаше състрадание. Знаеше, че тази болка е болка и на Дънкан. Това му даде надежда.

— Дишай над него — каза той. — Не духай. Просто отвори уста и остави кехлибара да се замъгли от дъха на собствения ти живот.

Дънкан затвори очи, съпротивлявайки се срещу болката като срещу жив враг, и облъхна с дъха си камъка в своите шепи.

— Пак — каза Ерик.

В стаята цареше пълна тишина. Всички погледи бяха вперени в Дънкан. Касандра гледаше най-напрегнато, защото това, което бе намислил Ерик, за пръв път се правеше от непосветен.

— Замъгли ли се? — попита Ерик.

— Да — отвърна Дънкан.

— Доближи го досами пламъците. Мисли за Амбър, когато мъглата започне да се прояснява. После ми кажи какво виждаш.

Намръщен, Дънкан напрегна сили да преодолее свирепата болка, която продължаваше да изгаря дланите му, и провеси медальона точно над пламъците в огнището. Когато мъглата се проясни, той видя…

— Нищо.

— Пак — каза Ерик.

Дънкан отново хвана камъка в шепи, стискайки зъби от болка.

— Подтисни болката — рязко каза Ерик. — Амбър я подтискаше. Мисли за жената, която ти даде сърцето, тялото и душата си.

Дънкан усети как кехлибарът в ръцете му пламва още по-силно, сякаш всеки миг щеше да се взриви.

— Какво й даде в замяна ти, освен своето тяло? — неумолимо продължи Ерик. — Нищо от теб ли не си е отишло с нея? Освободи духа си, който пазиш толкова ревниво. Позволи му да я намери и да спаси и двама ви.

Думите му отекнаха в главата на Дънкан, погълнаха болезнените викове на тялото му. Той се наведе и отново облъхна с дъха на своя живот камъка в шепите си.

— Пак — нареди Ерик. — Мисли за Амбър. Трябва да я искаш повече от всичко на света. Разбираш ли? Трябва да я искаш повече от самия живот.

Дънкан доближи устни до студения камък, който изгаряше дланите му, вдъхвайки му собствената си топлина.

— Към огъня — припряно каза Ерик. — Бързо! Когато мъглата се проясни, ще видиш Амбър.

Дънкан поднесе медальона към пламъците и впи поглед в глъбините му — там, където бушуваха тъмни сенки. Преобърна всяка една от тях, дирейки Амбър, взираше се напрегнато, докато накрая вече не виждаше и не усещаше нищо друго, освен мрака и неуловимите късчета злато…

Остър, подозрителен крясък на орел, пронизващ въздуха.

Мъгла, която ту се разсейва, ту се сгъстява; хълмове и хребети, вкопчени в скалите дървета и тучна долчинка, спускаща се към невидимо море.

И хилядогласният шепот на вятъра из едно обрасло с есенни треви блато.

Тя е там, в сърцето на тишината, обградена от шепот, който не може да чуе.

— … ваш ли ме? — извика Ерик, като го разтърси с все сила. — Дънкан!

Дънкан бавно вдигна глава, изтръгвайки се от кехлибарената магия. Лицето му бе обляно в пот. Ръцете му трепереха.

— По дяволите! — възкликна Ерик. — Мислех, че сме те загубили завинаги.

Дънкан си пое дълбоко дъх.

— Амбър.

— Видя ли я?

— Не.

На лицето на Ерик се изписа разочарование.

— Почини си. По-късно ще опитаме пак.