Амбър се взря в очите на Дънкан и се помъчи да ги определи като сиви, но не можеше. По-скоро зелени. Или сини. Или кафяви. Но не и сиви.

От устните й се отрони дълга въздишка. Молеше се да не се заблуждава.

— Къде си срещал тези мъже? — попита тя. — Или бяха жени?

Дънкан отвори уста, но от нея не излезе и звук. За пореден път се убеждаваше, че не помни нищо.

— Не знам — каза намръщено той. — Но знам, че съм ги срещал.

Амбър отиде до него и постави длан върху свитата му дясна ръка.

— Как се казваха? — попита тихо тя.

Вместо отговор последва мълчание, придружено с яростна ругатня.

Амбър усещаше и гнева, и отчаянието му. Но не виждаше никакви лица, никакви имена, нищо, способно да извика спомени.

— Приятели ли бяха или врагове?

— И двете — прегракнало отвърна Дънкан. — Но не… не съвсем. Ръката му се сви в тежък юмрук. Амбър се опита нежно да разтвори стиснатите му пръсти. Но той се отскубна от нея, стовари юмрука върху бедрото си и изръмжа:

— Проклятие! Що за нищожество съм станал! Да не мога да си спомня ни приятел, ни враг, ни свещени клетви!

Пареща болка прониза Амбър. Болка, която бе и негова, и нейна.

— Полагал ли си някога такива клетви? — попита едва чуто тя.

— Не знам! — почти изкрещя Дънкан.

— Успокой се, воине мой — промълви Амбър и го погали по косата и лицето, както бе правила безброй пъти в часовете, прекарани от него в прегръдките на странния, безпаметен сън.

Допирът й го накара да трепне. Сетне той се взря в тревожните й златисти очи, изпъшка и разтвори юмрци, оставяйки се на нежните й ласки.

— Спи, Дънкан. Усещам изтощението ти.

— Не — мрачно каза Дънкан.

— Трябва да си дадеш възможност да оздравееш.

— Не искам да се връщам в онзи черен мрак.

— Няма.

— А ако се върна?

— Аз ще те призова отново.

— Защо? — попита той. — Какво съм аз за теб?

Амбър се поколеба за миг, сетне на устните й се появи странна, горчива усмивка. Предсказанието на Касандра отекна в главата й като далечен гръм.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

И той беше дошъл.

Докоснала бе мъж без име и той бе откраднал сърцето й.

Не знаеше дали би могла да стори нещо, за да промени съдбата така, че от безразсъдната й постъпка да се роди и живот, не само смърт. Знаеше само едно, но го знаеше с абсолютна увереност, по-голяма и от увереността й, че слънцето изгрява всяка сутрин.

— Каквото и да стане — промълви тихо тя, — аз ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.

Дънкан присви очи, осъзнал, че Амбър току-що му бе дала обет, който за нея бе обвързващ досущ като рицарска клетва. Решимостта й да го брани на всяка цена от мрака, погълнал паметта му, го изпълни с внезапно спокойствие и го накара да се усмихне.

Тя бе толкова крехка и нежна — като шепа слънчева светлина, като дъхав бриз, като сладостна топлина.

— Да не би да си новата безмилостна Бодицея2, която води мъжете в битки? — пошегува се той.

Амбър се усмихна лекичко и поклати глава.

— Дори не съм хващала меч. Изглеждат ми огромни, груби неща.

— Феите не размахват мечове. Те имат други оръжия.

— Но аз не съм фея.

— Щом казваш. — Усмихнат, Дънкан плъзна ръка по дългите й, разпуснати коси. — Трябва да свикна с мисълта, че ти си моя, а аз — твой… — промърмори той.

Беше я разбрал погрешно, но Амбър не го поправи, защото сега допирът му беше някак странно различен и разпалваше в тялото й вълшебни, скрити огньове.

— Само ако ти го искаш — прошепна тя.

— Как съм могъл да забравя красиво, ефирно създание като теб?

— Не съм красива — възпротиви се Амбър.

— За мен си красива като зора след дълга зимна нощ.

И гласът, и погледът, и ласките му бяха напълно искрени. Той не й правеше комплимент. Беше казал самата истина.

Когато палецът му се плъзна по извивката на полуразтворените й устни, Амбър потръпна. Дънкан усети това и се усмихна, въпреки главоболието, върнало се с нова сила при разпалването на кръвта му. Усмивката му беше откровено мъжка, откровено триумфална, сякаш бе получил отговор на въпрос, който не бе посмял да зададе.

Другата му ръка се провря дълбоко в косите й, едновременно галеща и оковаваща. Странни усещания запламтяха в тялото на Амбър. Преди да успее да ги определи обаче, тя се озова върху гърдите на Дънкан, устните му се впиха в нейните, а езикът му се плъзна между тях.

Обзе я истински хаос от чувства, но над всички надделя изненадата и Амбър инстинктивно се отдръпна в опит да се освободи от здравата му прегръдка.

В първия момент Дънкан я притисна още по-силно. После бавно и неохотно разхлаби хватката си и откъсна устни от нея, но само толкова, колкото да може да говори.

— Ти каза, че си моя.

— Казах, че сме свързани.

— Да, мила. Точно това имах предвид. Свързване.

— Исках да кажа… исках да…

— Да?

Преди Амбър да успее да отговори, от пътеката пред къщата долетя възбуденият лай на глутница ловни хрътки. Нямаше нужда да поглежда навън, за да разбере кой е. Ерик беше дошъл да провери състоянието на непознатия, когото бе оставил на грижите й.

И щеше да се вбеси, щом видеше, че е пренебрегнала заповедта му и е развързала мъжа, който нямаше име.

3

Дънкан се надигна рязко от леглото и изпъшка — болката го бе ударила в челото като чук.

— Лягай обратно — припряно каза Амбър. — Това е Ерик.

Очите му се присвиха недоверчиво, но той все пак се подчини и се предаде на нежните й ръце, които го притискаха здраво към леглото.

Яростният лай и уплашените гъши крясъци, които долетяха откъм двора, подсказаха на Амбър, че хрътките на Ерик са открили птичарника й. В мига, в който тя отвори входната врата, кучкарят изсвири с рога си, за да усмири възбудените животни.

Най-младата, още необучена хрътка обаче не се подчини. Току-що беше съзряла един гъсок и доволна, че е открила лесна плячка, се спусна към него с победоносно ръмжене. Гъсокът изпъна дългата си шия, вирна глава, разпери крале и изсъска заплашително.

Но кучето продължаваше да се приближава.

— Ерик — извика Амбър, — спри го!

— Нека се научи.

— Но…

Дългокраката, рунтава хрътка се хвърли към гъсока. Той замахна светкавично с дясното си крило и кучето отхвръкна назад. Скимтейки от болка и изненада, то се надигна на крака и бързешком се върна при глутницата с подвита опашка.

Ерик се изсмя толкова гръмко, че уплаши сокола, кацнал на закрепената към седлото му пръчка. Сребърните звънчета, окачени на каишката му, зазвъняха стреснато. Соколът разпери изящните си криле и нададе остър, пронизителен писък.

В отговор Ерик изсвири също толкова пронизително. Птицата тутакси вдигна глава и отново изписка. Но този път писъкът беше различен, различен бе и отговорът на Ерик.

Соколът прибра крилете си и притихна.

Балетите и рицарите, които съпровождаха Ерик, се спогледаха крадешком. Необичайната му способност да се разбира с дивите животни и птици неизменно предизвикваше изумление и подозрения. Макар че никой не се осмеляваше да го нарече открито магьосник, много хора тайно го смятаха за такъв.

— Кротко, красавице — нежно каза Ерик и погали птицата с голата си ръка. На другата имаше дебела кожена ръкавица, за да предпазва китката му от ноктите на сокола по време на лов.

— Роби — обърна се Ерик към кучкаря, — отведи хрътките и хората ми в гората. Нарушавате спокойствието на Амбър.

Амбър понечи да се възпротиви, но един поглед от Ерик я накара да замълчи. Без да каже и дума, тя изчака шумното изтегляне на кучетата, конете и хората обратно към гората.

— Как е непознатият? — попита без предисловия Ерик.

— По-добре от твоята хрътка.

— Може би следващия път Непослушко ще се подчини на командата на Роби.

— Съмнявам се. Младите, незрели мъжки същества като него притежават много хъс, но малко ум.

— Щях да се обидя, ако не бях голям и зрял мъж — каза той.

Амбър ококори очи.

— Нима? Откога, милорд?

Усмивката на хубавото му лице светна и угасна за миг. Без да каже нищо, той зачака вести за големия и зрял мъж, който лежеше в леглото й.

— Той се пробуди — каза тя.

Дясната ръка на Ерик хвана държката на меча, с който не се разделяше никога.

— Как се казва? — попита той.

— Не си спомня.

— Какво?

— Не си спомня никакви имена от миналото си, дори своето собствено.

— Хитра лисица — отбеляза Ерик. — Знае, че е в ръцете на врага си и…

— Не — прекъсна го Амбър. — Той изобщо не знае дали е норманец или саксонец, дали е слуга или господар.

— Да не е омагьосан?

Амбър поклати глава. Тежестта и блясъкът на кичурите, които се спуснаха по раменете и пред лицето й й напомниха, че още не е успяла да сплете както трябва косите си. Тя тръсна раздразнено глава, вдигна качулката на пелерината, за да ги скрие и каза:

— Не открих нищо подобно.

— Какво друго почувства?

— Смелост. Сила. Чест. Щедрост.

Ерик вдигна вежди.

— Светец — сухо обобщи той. — Каква изненада.

Амбър си спомни твърде непривичното за един светец желание на Дънкан да я притежава и по високите й скули изби ярка руменина.

— Имаше и объркване, и болка, и страх — рязко каза тя.

— Ах, тогава значи е човек. Какво разочарование.

— Ти си истински дявол, Ерик, син на Робърт от Севера!

Ерик се усмихна.

— Благодаря. Приятно е поне някой да оценява характера ми.

Амбър се помъчи да сдържи смеха си, но не успя.

— Какво друго? — попита той.

Веселието й се стопи.

— Нищо.

— Какво?

— Нищо.

Соколът разпери криле, доловил безпогрешно раздразнението на господаря си.

— Защо е дошъл в Спорните земи? — попита строго Ерик.

— Не си спомня.

— Накъде се е запътил?

— Не знае.

— Дължи ли вярност на някой господар, или е свободен рицар?

— Не знае.

— По дяволите! — изсъска Ерик. — Малоумен ли е?

— Не! Просто не помни нищо.

— Ти докосна ли го, за да провериш дали казва истината?

Амбър си пое дълбоко дъх и кимна.

— Какво почувства?

— Когато се мъчи да си спомни нещо, чувствам объркване. Ако продължи да се опитва, блесва ослепителна светлина и остра болка…

— Като мълния?

— Би могло да се каже — каза тя.

Очите на Ерик се присвиха и се превърнаха в две тесни кехлибарени цепки.

— Какво има? — попита той след миг мълчание. — Никога досега не си била толкова неуверена.

— Никога досега не си ми водил мъж, намерен в безсъзнание в Каменния пръстен.

— Това укор ли е?

Амбър въздъхна.

— Извинявай. Откакто го доведе, почти не съм спала. Беше ми много трудно да го върна от мрака.

— Да. Виждам това по сенките под очите ти.

Тя се усмихна отпаднало.

— Амбър, какъв е той? Приятел или враг?

Точно от този въпрос се бе страхувала.

— Приятел — прошепна Амбър. Но честността и привързаността й към Ерик я принудиха да добави: — Поне докато възвърне паметта си. Тогава ще стане отново това, което е бил преди да го доведеш при мен. Приятел, враг или свободен рицар, необвързан с никого.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него?

— Той не е престъпник, нито звяр, който яде себеподобните си. Беше мил с мен, въпреки страха си.

Ерик изръмжа.

— Но?

— Но ако паметта му се върне, възможно е вече да не се смята за наш приятел. А може и да се окаже някой отдавна изчезнал братовчед и да се зарадва, че най-после си е у дома. Той и само той ще каже.

— Ако си възвърне паметта…

Ерик мълчаливо погали лъскавия гръб на сокола, обмисляйки думите й. Не можеше да се отърве от натрапчивото чувство на безпокойство. Нещо не беше наред. Знаеше го. Само че не знаеше какво точно.

— Ще си я възвърне ли? — попита той.

— Не знам.

— Помъчи се да отгатнеш.

Амбър потръпна. Не искаше да мисли какво би станало, ако паметта на Дънкан се върне. Ако се окажеше любим и враг в едно…

Това щеше да я съсипе.

Не искаше да мисли и за обратната възможност. Не възвърнеше ли паметта си, Дънкан нямаше да намери покой, щеше да обезумее от напразни опити да си спомни незапомнени имена и неизпълнени обети, щеше да се измъчва, че е станал клетвопрестъпник.

Това щеше да го съсипе.

Сърцето й се вледени. Не можеше да причини такава болка и такова безчестие дори на враг, нито на мъжа, който бе откраднал сърцето й с едно докосване, с една усмивка, с една целувка.

— Аз… — Гласът й се прекърши.

— Да, малката ми? — попита Ерик, обезпокоен от странния й златист поглед.

— Не знам — каза тя с треперещ глас. — Може да ни сполетят толкова много злини. И толкова малко добро.