Живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

— Май е най-добре да отведа непознатия в Стоун Ринг — каза Ерик.

— Не.

— Защо?

— На шията му има свещен кехлибар. Той е мой.

Непоколебимостта в гласа й едновременно изненада и разтревожи Ерик.

— Ами ако си възвърне паметта? — попита той.

— Какво от това?

— Може да се окаже опасен.

— Щом такава е божията воля…

Гняв пламна в гърдите на Ерик. Соколът изпищя, а конят му захапа юздата и подскочи неспокойно. Ерик укроти жребеца и успокои птицата, без нито за миг да откъсва поглед от немигващите очи на Амбър.

— Не те разбирам — каза той. — Ще изпратя валетите си да вземат този мъж веднага щом свърши ловът.

Амбър рязко вдигна глава.

— Както желаете, господарю.

— Проклятие, да не си обладана от духове? Просто се опитвам да те предпазя от един мъж без име.

— Той има име.

— Ти ми каза, че не си спомня името си.

— Така е — отвърна тя. — Аз му дадох име.

— Какво име?

— Дънкан.

Ерик отвори уста, сетне я затвори толкова рязко, че зъбите му изтракаха.

— Защо точно Дънкан?

— Трябваше да го кръстя някак. „Тъмен воин“ му приляга.

— Дънкан — каза с равен глас Ерик.

В далечината се чу рог — хрътките бяха пуснати да подгонят птиците, да ги подплашат и да ги накарат да излетят в небето, където щяха да ги погнат соколите на рицарите. Чул призива на ловния рог, соколът на седлото на Ерик изписка разочаровано.

Писък на друг сокол чучулигар отекна високо над главите им. Ерик вдигна очи и се взря в ясното небе с поглед, хищен като поглед на ловджийски сокол.

Малката, свирепа птица се спусна като мълния надолу, развявайки след себе си сребърните каишки, които блестяха на слънчевата светлина. След няколко мига соколът и жертвата му изчезнаха зад едно скалисто възвишение, но Ерик и за миг не се съмняваше кой е излязъл победител.

— Касандра ще се сдобие с вкусна яребица още преди аз да съм хванал и една дива патица — отбеляза той. — Дева Мариан лети с обичайната си смъртоносна грация.

Амбър затвори очи и въздъхна скришом, доволна, че Ерик се е отклонил от неудобната тема за странника, когото беше нарекла Дънкан.

— Касандра ще дойде при теб за вечеря — каза той. — Аз също. Бъди тук. Погрижи се мъжът, когото наричаш Дънкан, също да е тук.

Амбър впери поглед в студените, топазени очи на вълка, който живееше спотаен в нейния приятел от детинство, и вирна брадичка. Отвръщайки на погледа му с присвити очи, не по-малко студени от неговите, тя кимна.

— Слушам, господарю.

Усмивката на Ерик проблясна за миг под тъмнозлатистата му брада.

— Имаш ли още от пушения елен?

Амбър кимна.

— Добре — каза той. — Защото ще бъда гладен.

— Ти винаги си гладен.

Ерик се разсмя, пое сокола на китката си, пришпори жребеца и препусна в галоп към гората. Озарена от слънчевата светлина, косата му приличаше на златен огън, а конят му — на сива буря.

Амбър остана загледана след тях, докато не се скриха от очите й. Когато понечи да се върне в къщата, соколът чучулигар се издигна с нов крясък към небето в търсене на втора жертва. Амбър вдигна глава и се ослуша, но не чу тропот на копита. Явно Касандра, за разлика от Ерик, щеше да изчака да свърши лова, за да говори с нея.

С въздишка на облекчение тя се прибра в къщата и тихичко затвори вратата. После също толкова тихо я залости с една дебела дървена греда. Така никой нямаше да може да влезе, освен ако не насечеше вратата с брадва.

— Дънкан? — промълви Амбър. Никакъв отговор.

Страх впи острите си нокти в сърцето й. Тя се спусна към леглото и дръпна завесите на балдахина.

Дънкан лежеше обърнат на една страна, с отпуснато тяло и затворени очи. Амбър протегна ръка и докосна челото му. От устните й се изтръгна въздишка на огромно облекчение. Сънят му беше дълбок, но нормален.

Контрастът между здравите, мощни очертания на раменете му и фината дантела на ленения чаршаф я накараха да се усмихне. Тя нежно отмахна косата от челото му, наслаждавайки се на топлата му, гладка кожа.

Дънкан се размърда, но не за да се обърне, а за да се премести по-близо до нея, примамен от допира й. Ръката му намери нейната, обгърна я и я задържа до челото му. Амбър понечи да се отдръпне, но той я притисна по-силно.

— Не — прошепна тя, усетила, че започва да се събужда, и го погали по бузата с другата си ръка. — Спи. Дънкан. Оздравявай.

Дънкан потъна отново в сън, но не пусна ръката й. Амбър изрита обувките от нозете си и приседна на ръба на леглото, опитвайки се да се пребори с изтощението от последните дни и нощи.

Не можеше да спи, не още. Трябваше да мисли, да търси, да намери онази едничка нишка в оплетените им съдби — нейната и на Дънкан, — която може да ги поведе към честит живот, вместо към преждевременна смърт.

Всичко е в неговата памет. Или в безпаметството му.

Всичко е в предсказанието.

Да. Предсказанието. Трябва да се погрижа нищо повече от думите му да не се сбъдне. Боя се, че сърцето ми вече е отнето, но тялото и ума ми не са.

Нещата трябва да останат такива. Не бива да го докосвам.

Но при самата мисъл дълбоко у нея се надигна мълчалив вик на протест. Докосването до Дънкан бе най-върховното удоволствие, изпитвано от нея, Недокосваната.

Той е забранен за мен.

Не. Между нас е забранено само докосването на влюбените. Само така тялото ми ще си остане каквото е.

Недокоснато.

И предсказанието няма да се сбъдне.

Умората най-после превзе Амбър. Клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна назад. Беше заспала още преди главата й да докосне възглавницата. Почувствал тялото й до себе си, Дънкан се размърда, прегърна я и потъна отново в оздравителен сън.

Сгушена в люлката на тези забранени за нея обятия, Амбър се потопи в дълбините на най-спокойния и блажен сън в живота си.

Събуди се чак когато в здрача навън отекна напевен вълчи вой. Първото, което усети, бе необичаен покой. Второто — странна топлина, която я обгръщаше като слънце. А третото — голото тяло на Дънкан, притиснато към нейното, и дясната му ръка, обхванала гръдта й.

Непознат огън запламтя в тялото й. По лицето й плъзна гореща червенина. Тя понечи да се измъкне от прегръдката на Дънкан, но той измърмори нещо насън и я притисна още по-плътно към себе си. Сладостното усещане, обзело цялото й същество, я накара да изстене тихичко от удоволствие.

Не! Точно това е докосването, което ни е забранено!

Божичко, но защо е толкова прекрасно?

Вълкът се обади отново, призовавайки събратята си на лов.

Амбър въздъхна и предпазливо се измъкна от леглото. Когато видя, че Дънкан се разбужда, тя побърза да го приспи с нежни милувки и тихи слова. Скоро той отново се отпусна и задиша равномерно и спокойно.

Амбър с облекчение се отдалечи от леглото. Трябваше да говори с Ерик и Касандра насаме. Така щеше да е много по-безопасно за Дънкан.

Тя наметна на раменете си мантия от зелена вълна и я закопча с голяма сребърна тока с форма на полумесец. Токата беше изпъстрена с древни руни, които придаваха на кованото сребро едновременно изящество и тежест. Когато Амбър отмести дървената греда от вратата и пристъпи навън, полумесецът засия в здрача, сякаш бе направен точно за това — да събира светлина и да озарява тъмните нощи.

Едва беше затворила вратата зад гърба си, когато по пътеката откъм гората се зададе Касандра. Идваше пеша, облечена в обичайната си алена рокля, украсена по ръбовете със сини и зелени шевици. В мрака обаче дрехата й изглеждаше почти черна.

Светлата й, почти безцветна коса, беше сплетена и прибрана под тънка червена кърпа. Самата кърпа бе пристегната около главата й с венче от усукани сребърни нишки. Роклята й имаше дълги, широко разкроени ръкави.

Въпреки че също като Амбър нямаше семейство, Касандра изглеждаше досущ като знатна лейди. По-стара и по-мъдра, тя бе отгледала Амбър като своя собствена дъщеря. Но сега не направи и опит да прегърне детето, което бе отхранила. Беше дошла в къщата като пратеничка на Стоун Ринг, а не като приятелка и учителка на Амбър.

Амбър усети, че кожата й настръхва от безпокойство.

— Къде е Ерик? — попита тя, като се огледа.

— Помолих го да дойде малко по-късно, за да се видя с теб.

Амбър се усмихна, макар че изобщо не й беше до смях.

— Успешен ли беше денят за Дева Мариан? — поинтересува се тя.

— Много. А за теб?

— Аз не ходих на лов.

— Имах предвид задачата ти да научиш нещо повече за мъжа, когото Ерик е намерил в Каменния пръстен — меко каза Касандра.

Пронзващият й сив поглед се взря изпитателно в младата жена. Амбър трябваше да положи неимоверни усилия, за да не трепне и да не избъбри, заеквайки, първото, което й мине през ума. Понякога мълчанието на Касандра можеше да бъде по-смущаващо и от предсказанията й.

— Не се е пробуждал от сутринта — каза тя, — а тогава се събуди само за няколко минути.

— Какви бяха първите му думи, когато се събуди?

Амбър сбърчи вежди в опит да си припомни.

— Попита ме коя съм — отвърна тя след малко.

— На какъв език?

— На нашия.

— С акцент?

— Без.

— Продължавай.

Амбър се чувстваше като ученичка, която не си е научила урока. Не знаеше отговорите на въпросите, а и да ги знаеше, се боеше да ги произнесе.

— Попита дали е пленен — каза тя.

— Така ли? Странен въпрос от устата на един приятел.

— Съвсем не е странен — отвърна Амбър. — Ерик беше завързал ръцете и краката му за леглото.

— М-мм — бе единствената реакция на Касандра.

Амбър не каза нищо повече.

— Не си много щедра на думи — отбеляза възрастната жена.

— Следвам твоите напътствия, Посветена — отговори смирено Амбър.

— Защо си толкова сдържана?

— Защо ме разпитваш, като че съм непознат, заловен да шпионира в крепостта?

Касандра въздъхна и й протегна ръка.

— Ела — каза тя. — Нека се поразходим в този час, в който не е нито ден, нито нощ.

Амбър се ококори. Касандра рядко посягаше да докосне някого, особено пък нея, на която докосването винаги причиняваше дискомфорт, а често и болка.

С изключение на докосването на странника. То й причиняваше неземна наслада.

— Касандра? — прошепна тя. — Защо?

— Изглеждаш ми уплашена, дъще. Докосни ме и ще разбереш, че аз не съм сред враговете ти.

Амбър колебливо допря пръсти до ръката на другата жена. Както винаги от нея струеше дълбока обич и мъдър, остър ум.

— Искам само да бъдеш щастлива, Амбър.

Искреността в думите й потече към Амбър като бистра, сияйна река.

Момичето се усмихна горчиво и отпусна ръка. Съмняваше се дали Касандра знае какво щастие й носеше допира до Дънкан.

А дори да знаеше, едва ли щеше да пожелае на своята възпитаница такова щастие.

Когато мъдрата жена се обърна и бавно се отправи към обляната в лунна светлина морава зад къщата, Амбър я последва и тръгна до нея.

— Разкажи ми за мъжа, когото си решила да наричаш Дънкан — каза Касандра.

Думите й бяха меки като самия здрач, но зад тях се криеше строга заповед.

— Какъвто и да е бил, преди да се появи в Каменния пръстен — отвърна Амбър — в момента не знае нищо.

— А ти какво знаеш за него?

— По тялото му има следи от битки.

— Тъмен воин…

— Да — прошепна Амбър. — Дънкан.

— Значи навярно е жесток.

— Не.

— Откъде си толкова сигурна? Един вързан мъж не може да стори нищо повече от това да се опита да се освободи — било със сила, било с хитрост.

— Аз срязах въжетата.

Касандра нададе тихо възклицание и се прекръсти.

— Защо?

— Знаех, че няма да ми стори нищо лошо.

— Откъде? — Още докато задаваше въпроса, Касандра се досети за отговора и го зачака със страх.

— Както обикновено. Докоснах го.

Сплела ръце, Касандра се олюля като върба, подухната от вятър.

— Когато той дойде при теб — попита тя с напрегнат глас, — вечер ли беше?

— Да — отвърна Амбър.

„Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки.“

— Полудяла ли си? — извика Касандра ужасено. — Да не би да си забравила? Затуй бъди като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща. Забранена.

— Ерик поиска да докосна непознатия.

— Трябваше да откажеш.

— Отказах. Но тогава Ерик изтъкна, че не съществува човек на неговата възраст, който да няма име. Затова предсказанието няма да…

— Не се опитвай да учиш един сокол да лети — сърдито я прекъсна Касандра. — Знаеше ли мъжът името си, когато се пробуди?

— Не, но това може да се промени всеки момент.

— Пресвета Богородице, отгледала съм една безразсъдна глупачка!

Амбър искаше да се защити, но не можа да измисли какво да каже. Когато не беше до Дънкан, безразсъдството на поведението й я ужасяваше.