Ала беше ли до него, всякакво друго поведение бе невъзможно.

Двете жени се обърнаха като по команда, за да се върнат в къщата. И като по команда се заковаха на място.

На няколко крачки пред тях стоеше Ерик.

— Гордееш ли се с постъпката си? — кисело го попита Касандра.

— Добра вечер и на теб — каза той. — Какво съм сторил, та да бъда тъй жестоко пронизан от острия език на една Посветена?

— Амбър е докоснала мъж без име, който е дошъл при нея обгърнат в мрачни сенки. Донесен, би трябвало да добавя, от един млад титан, в чиято глава има толкова мозък, колкото има и у една каменна стена!

— А какво трябваше да направя? Да го изкормя като пъстърва за осоляване?

— Можеше да изчакаш аз да…

— Не вие управлявате Стоун Ринг, мадам — прекъсна я хладно Ерик. — Управлявам го аз.

— За съжаление — измърмори Касандра с печална усмивка.

Ерик изсумтя сърдито.

— Уважавам мъдростта ти, Касандра, но вече не съм твой ученик, та да ми даваш нареждания като на валет.

— Така е. И така трябва да бъде.

— Поне по този въпрос сме на едно мнение — каза Ерик, после добави с усмивка. — Тъй като е невъзможно да върнем назад вече стореното, какво предлагаш да правим оттук насетне?

— Да се опитаме да наклоним везните на съдбата така, че да донесе живот вместо смърт.

Той сви рамене.

— Смъртта винаги следва живота. Това е напълно естествено.

— Напълно естествено е моите предсказания да се сбъдват.

— И така да е, в случая не са изпълнени всички части на предсказанието — изтъкна Ерик.

— Той е дошъл при нея, обгър…

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо той. — Но нито сърцето, нито тялото и душата й са негови.

— Не знам за душата и тялото — тросна се Касандра, — но сърцето й вече му принадлежи.

Ерик стрелна Амбър с изненадан поглед.

— Вярно ли е?

— Аз разбирам трите части на предсказанието по-добре от всеки друг — каза Амбър. — Нито една от тях не се е сбъднала.

— Може би все пак ще трябва да го изкормя като сьомга — промърмори Ерик.

— Внимавай да не излезе, че така подписваш собствената си смъртна присъда — предупреди го Амбър със спокойствие, каквото далеч не изпитваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти трябва да отидеш на север, за да браниш Уинтърланс от викингските набези. Но ако не си тук, братовчедите ти ще завземат Стоун Ринг.

Ерик погледна Касандра.

— И без моите предсказания знаеш амбициите на своите братовчеди — сухо каза гадателката. — Бяха толкова сигурни, че лейди Ема ще умре, без да остави наследник на Робърт, че още преди смъртта й започнаха да се бият помежду си за властта над Стоун Ринг, Сий Хоум, Уинтърланс и останалите владения на Робърт.

Без да каже и дума, Ерик отмести очи към Амбър.

— Дънкан се смята за могъщ воин — обясни му тя. — Може да ти бъде много полезен.

Погледът й следеше изпитателно лицето му изпод притворените й клепки. Питаше се дали наистина се вслушва в думите й или просто се преструва, ала без да го докосне нямаше как да разбере със сигурност. На лунната светлина очите му трепкаха със забулен блясък като очи на вълк.

— Продължавай — каза той.

— Дай му време да оздравее. Ако паметта му не се върне, той ще ти даде обет за вярност и подчинение.

— Значи според теб той е саксонски или шотладски свободен рицар, който си търси могъщ господар?

— Доста такива рицари се присъединяват към теб.

— Така е — измърмори Ерик.

Касандра понечи отново да се възпротиви, но той я изпревари и се обърна към Амбър.

— Ще ти дам две седмици, докато проуча миналото на непознатия. Но само ако ми отговориш на един въпрос.

Амбър зачака въпроса със затаен дъх.

— Защо толкова се безпокоиш за съдбата на мъжа, когото си нарекла Дънкан? — попита Ерик.

Гласът му бе спокоен, но в очите му имаше опасен блясък.

— Когато докоснах Дънкан… — Думите замряха в гърлото й.

Ерик мълчеше и чакаше.

Под прикритието на дългите свободни ръкави Амбър стисна юмруци. Опитваше се да намери начин да му обясни, че според нея в ръцете му е попаднал един от най-добрите воини, раждани някога.

— Дънкан няма спомени — каза бавно тя, — ала съм готова да се закълна, че с меч в ръка той е един от най-великите воини в света — Достоен да се мери дори с теб, Ерик, когото хората наричат не само Магьосника, но и Непобедения.

Касандра и Ерик се спогледаха многозначително.

— С Дънкан на своя страна ти би могъл да отстояваш властта си над земите на лорд Робърт дори ако викингите, норманците и братовчедите ти се съюзят срещу теб — заяви уверено Амбър.

— Може би — каза Ерик. — Но се боя, че твоят велик тъмен воин е от хората на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук.

— Може и да си прав. Но не и ако паметта на Дънкан не се върне. — Амбър си пое дълбоко дъх. — Тогава той ще бъде твой.

Възцари се тишина, в която Касандра и Ерик обмисляха внимателно предложението й.

— Колко си безжалостна, малката ми — каза накрая Ерик като се ухили. — От теб би излязъл чудесен ловджийски сокол.

И той се засмя.

Касандра обаче не се засмя.

— Сигурна ли си, че Дънкан няма да си върне паметта?

— Не — отвърна Амбър.

— А ако си я върне?

— Ще разберем дали е приятел или враг. Ако се окаже приятел, Ерик ще разполага с безценен съюзник. Струва си да се рискува, нали?

— А ако се окаже враг? — попита Ерик.

— Поне няма да ти тежи на съвестта, че си постъпил като страхливец, убивайки един беззащитен човек, поразен от мълния.

Ерик се обърна към Касандра.

— Мадам?

— Това не ми харесва.

— Защо?

— Предсказанието — лаконично отговори тя.

— Ти какво би ме посъветвала да направя? — попита той.

— Да отнесеш непознатия в гората и да го оставиш някъде гол, както си го открил, за да намери сам пътя си.

— Не! — възкликна Амбър, преди да успее да се сдържи.

— Защо? — попита Касандра.

— Той е мой.

Яростта в тихия й глас сепна останалите. Ерик извърна очи към Касандра. Тя гледаше Амбър така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Кажи ми нещо — предпазливо каза възрастната жена. — Какво почувства, когато го докосна за пръв път?

— Изгрев — прошепна Амбър.

— Какво?

— Беше като изгрев след безкрайно дълга нощ.

Касандра затвори очи и се прекръсти.

— Ще се допитам до моите рунически плочки — каза тя.

Амбър въздъхна облекчено и погледна с надежда Ерик.

— Ще чакам две седмици и нито миг повече — заяви той. — Ако дотогава се разкрие, че твоят Дънкан е неприятел…

— Да? — прошепна тя.

Ерик сви рамене.

— Ще постъпя така, както бих постъпил с всеки разбойник, който се навърта край моите крепости. Ще го обеся на първото дърво.

4

Дънкан се извърна, привлечен от неочаквания, тих звук. При това движение новата долна туника се уви около тялото му и очерта мускулестите му контури в бял лен, примесен с тъмни сенки. Още докато се обръщаше, дясната му ръка се стрелна към левия хълбок и пръстите му се свиха, търсейки дръжката на липсващия меч.

Когато на прага на къщата се появи Амбър, ръката му се отпусна.

— Движиш се тихо като пеперуда — каза той.

— Денят е ужасен за пеперуди. Вали като из ведро.

Амбър изтръска водата от мантията си, свали я и я окачи да съхне на една закачалка. Отдолу имаше друга мантия, която тя бе преметнала през лакът, за да я запази суха. Когато се обърна отново към Дънкан, той вече обличаше горна туника. Ръбовете на скъпата зелена вълна бяха извезани със златни, червени панделки.

— Изглеждаш като тан — каза възхитено Амбър.

— Тановете имат мечове.

Тя се усмихна, въпреки страха, който не напускаше сърцето й, откакто бе говорила с Ерик преди четири дни. С всеки изминал ден Дънкан все по-недвусмислено доказваше воинското си минало, особено когато биваше изненадан.

И всеки изминал ден добавяше нова капка в морето на страха, растящ в гърдите на Амбър. Не смееше дори да си помисли какво ще стори Ерик, ако се окаже, че Дънкан е самият Шотландски дук, а не просто храбър рицар, дирещ достоен господар, комуто да служи.

„Ако се окаже неприятел… ще го обеся на първото дърво.“

— Тази туника по-удобна ли е от предишната? — попита тя с напрегнат глас.

Дънкан разпери ръце и раздвижи рамене, за да провери широчината на дрехата. И тази беше стегната, но много по-малко от първата туника, донесена му от Амбър — през нея едва бе успял да провре главата си, да не говорим, че изобщо не побра широката му гръд и здравите рамене.

— Доста по-удобна — отговори той. — Макар че при един бой едва ли ще остане здрава.

— Тук си сред приятели — бързо каза тя. — Няма нужда да се биеш.

За миг Дънкан остана безмълвен. Сетне се намръщи, сякаш търсеше в паметта си бързо отлетял спомен.

— Надявам се да си права. Само че продължавам да чувствам, че…

Амбър го гледаше напрегнато. Сърцето й се беше качило в гърлото.

Дънкан изруга полугласно и се отказа да рови в сенките на спомените си, които го предизвикваха и му се присмиваха, побягвайки още в мига, когато посегнеше към тях.

— Нещо не е наред — каза ядосано той. — Аз не съм на мястото си. Уверен съм в това, както съм уверен, че дишам.

— Минаха само няколко дни, откакто се свести. Трябва ти време, за да оздравееш.

— Време. Време! По дяволите, нямам време да се мотая като валет, който чака господаря му да се пробуди след разгулна нощ. Трябва…

Гласът му секна като отсечен с меч. Не знаеше какво „трябва“ да направи.

Лисица да гризеше вътрешностите му, нямаше да се чувства толкова зле.

Той удари с юмрук в дланта си и обърна гръб на Амбър. Не каза нищо повече, но яростта струеше от него като топлина от запален огън.

Когато Амбър се приближи и застана зад него, свежият й аромат накара ноздрите му да потрепнат.

— Успокой се, Дънкан.

Една топла, нежна ръка погали стиснатия му юмрук. Дънкан трепна изненадано. Откакто бе откраднал от нея онази единствена целувка, Амбър много внимаваше да не го докосва. Точно както самият той внимаваше да не я докосва повече.

Казваше си, че е толкова предпазлив, защото няма как да разбере каква му е била Амбър в миналото, нито каква ще му бъде за в бъдеще. Напълно бе възможно дори да са били любовници, които дългът към различни господари е принудил да се разделят.

Но в мига, в който почувства сладостта на мимолетната й ласка, той разбра истинската причина, поради която не я бе докосвал. Никоя друга жена не беше извиквала у него такъв вопъл от страст и копнеж.

Страстта Дънкан можеше да разбере — беше здрав мъж, а до него имаше младо момиче, което само с аромата си караше кръвта му да кипи. Но огненият копнеж да я прегърне и да бъде прегърнат от нея бе за него съвсем нов и неочакван — досущ като загубата на паметта.

Изненадата, с която неизменно посрещаше силата на реакцията си спрямо Амбър, го увери със сигурност, че подобна страст не е изпитвал към никоя друга жена. Точно както начинът, по който постоянно посягаше за меча си, го караше да вярва, че е носил меч в своето незапомнено минало.

— Дънкан… — прошепна Амбър.

— Дънкан — горчиво повтори той. — Тъмен воин, така ли? Но до бедрото ми няма меч, нямам за другар студената му тежест.

— Ерик…

— Да — прекъсна я Дънкан. — Всемогъщият Ерик, който те закриля. Великият тан, който обяви, че в продължение на две седмици ще трябва да ходя невъоръжен. При все това валетът му не се отделя на повече от един хвърлей място от мен.

— Егберт Мързеливия? — възкликна Амбър. — Още ли е тук?

— Дреме под навеса. На пернатите никак не им се нрави, че трябва да делят курника с него.

— Обърни се към мен — промени темата тя. — Нека се погрижа за външния ти вид.

Дънкан бавно се подчини.

Амбър стегна няколко хлабави върви, приглади една стърчаща гънка на туниката и му подаде красивото индигово наметало, което беше донесла в дъжда от крепостта Стоун Ринг.

— За теб е — каза тя.

Дънкан сведе поглед към златистите очи, които бяха вперени в него с нескрито желание да му помогнат.

— Твърде добра си с един мъж без име, без минало и без бъдеще — каза замислено той.

— Вече неведнъж и дваж говорихме за това, и все напразно. Освен ако… не си си спомнил нещо повече?

— Не, поне не това, което имаш предвид. Никакви имена. Никакви лица. Никакви събития. Никакви клетви. И все пак чувствам… чувствам, че ме очаква нещо едновременно велико и опасно, нещо, което е току пред мен, но постоянно ми убягва.

Амбър отново положи изящната си длан върху юмрука му. Но и този път не долови от миналото му да изникват спомени, не почувства сгъстяване на сенките, които се въртяха, избледняваха и се възраждаха с шеметна скорост, предизвикателни и натрапчиви. Всичко беше както преди.