— Защо не мога да си спомня? — яростно извика той.

— Остави нещата такива, каквито са — меко каза тя. — Не можеш да се биеш със сенките. Можеш само да се плъзгаш между тях.

Усети как напрежението в него изчезва още преди самият Дънкан да го е усетил. Като измъкна ръката си от неговата, тя му се усмихна полуокуражително, полусгорчиво и отвори вратата на къщата. Преди обаче да успее да прекрачи прага, Дънкан я дръпна обратно.

Стресната, Амбър се извърна към него. Коравата му длан се провря под брадичката й с изненадваща нежност. Тя затвори очи, за да се наслади поне за миг на блаженото усещане, което я завладя при допира му. Загрижеността му за нея беше като пролетното слънце, което топли, без да изгаря. А страстта, скрита под тази загриженост, пламтеше като необуздан огън.

— Не исках да те натъжавам — каза Дънкан.

— Знам — прошепна Амбър, като отвори очи. Беше застанал толкова близо до нея, че тя виждаше съвсем ясно зелените, сините, златистите и сребърните пръски, които придаваха на очите му този странен лешников цвят.

— Тогава защо по клепките ти има сълзи? — попита той.

— Страх ме е за теб, за мен, за нас.

— Защо? Защото не си спомням нищо?

— Не. Защото може да си спомниш.

Дънкан си пое рязко дъх.

— Защо? Какво лошо може да има в това?

— Може да се окаже, че си женен.

— Не ми се вярва. Щях да го почувствам, както почувствах липсата на меча си.

— Ами ако си дал клетва за вярност на някой нормански лорд? — попита Амбър, опитвайки се да потуши страстта в очите му.

— Какво от това? Между саксонци и норманци цари мир.

— Това може да се промени.

— И небето може някой ден да се стовари върху ни.

— Но какво ще стане, ако се окажеш враг на лорд Робърт? Или на сър Ерик?

— Щеше ли Ерик да доведе при теб свой враг? — попита вместо отговор той.

Амбър понечи да каже нещо, но Дънкан я изпревари.

— Ами ако съм просто един завърнал се от Светите земи рицар, търсещ господар, на когото да служи вярно?

Думите му пронизаха съзнанието на Амбър като нежна мълния, прогониха — макар и само за миг — мрака в нея. На устните й трепна нерешителна усмивка.

— Бил ли си се със сарацините?

— Аз… да! — Усмивката му проблясна изпод тъмната коприна на мустаците — през паметта му бе преминал кратък спомен. — Бих се с тях на едно място, наречено… Проклятие, отново изчезна!

— Ще се върне.

— Но знам, че съм се бил с тях — каза Дънкан. — Така, както знам, че искам това.

Той наведе глава, докато устните му докоснаха едва едва нейните. Амбър понечи да се отдръпне, но пръстите му стиснаха по-здраво брадичката й, а ръката му се плъзна около талията й.

— Една едничка целувка. Това е всичко, което искам. Една целувка за мъжа, когото ти измъкна от мрака.

Амбър се вцепени, ала бе неспособна да се съпротивлява срещу изкушението на неговата и на собствената си страст.

— Не бива — каза тя.

— Да — промърмори Дънкан с усмивка.

— Опасно е.

— И невероятно хубаво.

Амбър се опита да се възпротиви, но не успя. Защото наистина се чувстваше невероятно хубаво в прегръдките на своя тъмен воин.

— Разтвори устни — прошепна Дънкан, опрял устни до нейните. — Позволи ми да вкуся от твоя нектар, както пчелата вкусва цвета на теменужката.

— Дънкан…

— Да. Точно така.

Този път живата топлина на езика, който се плъзна в устата й, не я шокира. Това, което я изуми, бе сдържаността на Дънкан. Защото съвсем ясно усещаше бурното море на страстта, което се блъскаше в бреговете на волята му.

Цялото му тяло беше изопнато, пламтящо. Цялото му тяло тръпнеше от желание. И в същото време целувката му бе просто като топъл дъх, една нежна ласка, която я обливаше и се отдръпваше като трепкащ пламък. Без да съзнава, Амбър нададе тихичко възклицание и разтвори устни още по-широко, за да подири повече от онова, което й даваше Дънкан. Ръцете му, загрубели в битките, се плъзнаха нежно по тялото й, примамвайки я все по-близо и по-блпзо до огъня, който гореше в слабините му.

— Дънкан — прошепна тя.

— Да?

— Имаш вкус на слънчева светлина и буря едновременно.

Дънкан усети как дъхът му секва, а пулсът му се ускорява.

— А ти имаш вкус на билков мед — каза той. — Иска ми се да опия всяка сладка капчица от него.

— На мен също ми се иска да го сториш — призна Амбър.

Дъхът излетя от гърдите му със стон. Устните му отново се впиха в нейните, но този път не бяха тъй нежни, този път търсеха по-голяма близост. Ръцете му я притиснаха към тялото му толкова силно, че да усети всяка частица от огромната му мощ. Силните му длани залюляха хълбоците й в ритъм, древен като желанието и съвсем нов за Амбър — нов като зора.

Много време мина, преди Дънкан да вдигне глава и да си по-поеме дълбоко, запъхтяно дъх.

— Тялото ми те познава — каза той с дрезгав глас. — Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Амбър потръпна. В нея се плискаха два потока на могъща страст — неговата и нейната, — бяха се слели в една пълноводна река. А тя стоеше на ронещия се бряг, застрашена всеки миг да падне в буйните води.

— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела? — попита Дънкан.

Амбър понечи да каже нещо, но ръката на Дънкан се плъзна рърху гръдта й и всичките й мисли излетяха от главата.

— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти? — продължи той.

В отговор от гърдите й се изтръгна само един стон на желание.

— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?

— Дънкан — прошепна тя, останала без дъх. — Не бива.

— Не, мила моя. Защо да не направим отново онова, което вече сме правили толкова пъти?

— Ние… — Амбър се задъха. — Никога не сме го правили.

— Винаги сме го правили — възрази Дънкан.

— Но…

Той я прекъсна, като стисна нежно със зъби долната й устна. Когато пръстите му се плъзнаха под мантията й и намериха зърната на гърдите й, които веднага се втвърдиха под ласката му, коленете й се подкосиха.

— Желанието е път, който двамата с теб сме изминавали не веднъж и дваж — каза Дънкан с усмивка, като се наведе към гръдта й. — Затова телата ни откликват толкова бързо.

— Не, това е…

Гласът й се прекърши, защото в този миг горещите устни на Дънкан се впиха в гръдта й. А когато зъбите му я захапаха нежно, Амбър почувства, че вече едва се държи на краката си.

— Дънкан — прошепна тя, — ти си огън, който ме изгаря.

— Ти си тази, която ме изгаря.

— Трябва да спрем… да се докосваме.

На устните му трепна опасна усмивка.

— След време — съгласи се той. — Но първо ще потуша огъня в твоето тяло. А ти ще потушиш огъня в моето.

Разтреперана, Амбър си представи, че е гола с Дънкан — без дрехи, които да пречат на неземната наслада от допира му, без нищо друго помежду им, освен парещата топлина на дъха му, слят с нейния, докато тя отдава тялото си на своя тъмен воин.

„На мъж без име ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа.“

— Не! — извика внезапно Амбър. — Прекалено е опасно! Силните му ръце я притиснаха и й попречиха да се отдръпне.

— Пусни ме — извика тя.

— Не мога.

— Трябва!

Дънкан се взря в обезумелите й златисти очи. И остана толкова смаян от онова, което видя в тях, че мигновено я пусна. Амбър веднага отскочи назад, така че да не може да я стигне.

— Ти се страхуваш — каза той невярващо.

— Да.

— Никога не бих ти сторил зло, безценна Амбър. Сигурен съм, че знаеш това. Знаеш го, нали?

Амбър отстъпи назад, вперила ужасен поглед в протегнатата му ръка.

Той изруга гневно, завъртя се на пети и излезе на двора.

5

— Младият Егберт ми каза, че искате да дойдете с мен в Сий Хоум, за да погледате как хората ми се учат на бойни умения — каза Ерик.

— Да — отговориха в един глас Амбър и Дънкан.

Тримата се намираха в къщата. Привидно спокоен, на няколко стъпки от тях, но от външната страна на вратата, под ситно ръмящия дъжд чакаше Егберт с конете, които трябваше да яздят Амбър и Дънкан. Един от тях пристъпи от крак на крак и изпръхтя, раздразнен от една капчица дъжд, която се бе плъзнала по крака му.

Ерик погледна крадешком към Дънкан, после насочи вниманието си към Амбър.

— Никога досега не си проявявала интерес към заниманията на моите рицари — меко каза той.

— И на мен като на Дънкан ми дойде до гуша да стоя затворена между четири стени — отвърна рязко Амбър. — Есенните дъждове са твърде отегчителни.

Ерик се обърна към другия мъж. Устните на Дънкан се разтеглиха в усмивка, която не предлагаше нито добро настроение, нито успокоение.

— Двамата с вещицата… — поде с ироничен тон Дънкан — извинявай, двамата с Посветената се уморихме от игри със сенки, от въпроси без отговор и от компанията на валета Егберт.

В същия този момент въпросният валет жално въздъхна. Беше се уморил да стъпва на пръсти покрай тази вещица с непредвидим нрав и покрай воина, чийто нрав бе напълно предвидим — и доста зъл.

— Щом е така — каза Ерик, като се отмести от вратата, — да тръгваме към Сий Хоум.

Амбър вдигна качулката на пелерината и пристъпи по тревата, натежала от блестящи капки вода. Пушек от дървени и торфени огнища се виеше в утринния въздух между влажните капчици, които бяха твърде ситни, за да са дъжд и твърде големи, за да са мъгла.

Когато Амбър се приближи, Егберт дръпна покривалото от седлото на малката, стройна дореста кобилка, но не направи и опит да помогне на дамата да се качи. Това би означавало да я докосне, а Егберт знаеше, че никой не може да докосва тази жена без позволение.

Дънкан обаче нямаше и най-малка представа за това. Той хвърли възмутен поглед към младежа, спусна се към Амбър и я вдигна на седлото, преди другите двама мъже да разберат какво става.

Ерик светкавично посегна към меча си, но тогава забеляза, че Амбър не протестира и, присвил очи, впери поглед в нея и Дънкан.

Амбър вече беше на седлото, но Дънкан не бързаше да свали ръце от нея. Дланите му се плъзнаха нежно по тънката и талия, обходиха стегнатите й хълбоци, докоснаха лекичко бедрото й.

— Благодаря — каза тя.

Гласът й беше задъхан, страните й — поруменели. Желанието, което пламтеше в гърдите на Дънкан, се разгаряше все по-силно с всяко докосване, с всеки поглед, с всеки ден, прекаран по принуда заедно с нея в уединението на едностайната й къщичка.

Когато превъзмогна гнева си от страха на Амбър да му се отдаде, Дънкан се зае да я прелъстява с решителност и всеотдайност, които сами по себе си бяха повече от прелъстителни. Вместо да укротява огъня на взаимната им страст, присъствието на Егберт бе подсилило интимността помежду им. Потайните милувки, прикритите усмивки, мимолетните докосвания на ръцете — всичко това разпалваше желанието им дотам, че самият въздух в къщата сякаш бе започнат да тръпне от страст.

Никога досега Амбър не се бе чувствала така. Беше като арфа, трептяща под пръстите на изкусен музикант. Всяко докосване на Дънкан вибрираше в нея, отекваше в най-невероятни хармонии на най-невероятни места — в ускорения пулс на сърцето й и в огъня, разтапящ я отвътре; в забързаното й дишане; в неочакваната чувствителност на кожата й.

Понякога й стигаше само да гледа Дънкан, за да почувства как в тялото й се разлива сладостна премала, която превръщаше костите й в мед. И сега беше така. Дънкан възседна другия кон с гъвкавата лекота на котката, скачаща на ограда. Ръката му погали спокойно дългата шия на животното.

Амбър си пое дъх с усилие и се помъчи да укроти копнежа на тялото си за единствения мъж, когото й бе забранено да има. Но не можеше да пропъди спомена за очите на Дънкан и за устните му, мълвящи думите, които възпламеняваха цялото й същество.

„Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?“

— Добре ли си? — попита Ерик.

— Да — отмаляло отвърна тя.

— Не звучиш добре.

Той се обърна към Дънкан и каза с присвити очи:

— Никой да не докосва Амбър без нейно позволение. Ясно ли е?

— Защо? — попита Дънкан.

— Тя е забранена.

За миг на лицето на Дънкан се изписа изненада, но той тутакси я овладя.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва — навъсено каза Ерик. — Просто не я докосвай. Тя не желае.

Дънкан се усмихна лекичко.

— Наистина ли?

— Да.

— В такъв случай ще се подчиня на желанията на дамата. — Със самоуверена, чувствена усмивка Дънкан извъртя коня си настрана и изчака Ерик да поеме напред в мъгливата утрин.

Ерик се обърна към Амбър.

— Не си ли го предупредила да не те докосва? — попита той.