— Това ще е нещо подходящо за новото шоу на Оливер от типа на „преди и след това“ — извиках аз.

Фриц повдигна едната си вежда нагоре. За първи път видях известна прилика между него и Оливер.

— Това пък какво е?

— Нищо интересно — опита се да прекрати темата Оливер.

— Напротив, смятам, че на Фриц ще му е много интересно — казах аз. — Оливер, покажи му концепцията си.

Намирах концепцията за страхотна, в края на краищата и аз бях участвала здраво в разработването й. Оливер се подърпа още малко, но накрая все пак я донесе.

Фриц чете дълго и накрая каза:

— Звучи много реалистично. Добра е!

Оливер го погледна недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че не са глупави фантасмагории? Нито някакъв боклук, от който ти настръхва косата?

— В никакъв случай — каза Фриц строго. — Никога не бих казал такова нещо.

— Но досега винаги си казвал това за всяка от идеите ми! — отвърна Оливер.

— Не, само за тези, които са били глупави фантасмагории — каза Фриц.

Оливер въздъхна.

— А какво мисли шефът ти за това? — попита Фриц.

— Да, наистина, какво казва програмният директор за идеята ти? — попитах и аз.

Лицето на Оливер засия.

— Господин Дюр иска през следващата седмица ние още веднъж да презентираме идеята си пред една малка комисия. Но е почти сигурен, че планът ще бъде одобрен.

— Браво! — възкликна Фриц. — Явно човекът разбира, когато нещо е добро.

— Какво значи „ние“? — попитах обезпокоена.

— Ти и аз — отговори Оливер и се засмя на реакцията ми. — В края на краищата ти също работи върху тази концепция. Ти си моят експерт. Имам нужда от теб.

— Е, тогава… — казах аз.

— Е, тогава — каза и Фриц и вдигна чашата си за тост. — За вас двамата!

Невероятно, но прекарахме една много приятна вечер.

Глава 10

Тъй като предположих, че Фриц няма две вечери подред да ни направи контролни посещения, още на следващата вечер тръгнах смело към уличния телефон срещу книжарничката, с картата на Оливер в ръка, за да се обадя вкъщи. Беше малко след десет и навън все още беше светло, но в бялата гостна вече със сигурност гореше бялата свещ и разпръскваше навсякъде романтична светлина.

През целия ден беше дяволски горещо и дори сега едва се беше разхладило. Термометърът на терасата все още показваше трийсет градуса. Между другото, прекалено топло, за да се въргаляш в леглото.

След третото позвъняване, Евелин вдигна слушалката.

— Съжалявам, че ви притеснявам толкова късно — казах неучтиво аз. — Но задължително трябва да говоря с Щефан. Става въпрос за счетоводителя ни, много е важно.

— Много съжалявам — отвърна Евелин, — но Щефан излезе.

Кой ли пък би повярвал? Направих се, все едно не съм я разбрала.

— Викни го, моля те! Наистина е важно — казах ядосано.

Хубавото на старомодния ни телефон беше това, че човек не можеше да се разхожда навсякъде из жилището с него в ръка. Така на Щефан щеше да му се наложи да напусне любовното им бяло гнезденце, за да говори с мен. По всяка вероятност сега беше завързан със сатенената нощница на Евелин за желязното легло и не можеше толкова лесно да се освободи. Пфу!

— Не мога да го викна, Оливия — отговори Евелин с известна доза нетърпение. — Той не си е вкъщи.

— Добре, но къде е тогава? — попитах аз.

— Каза, че имал още нещо да доработва — отвърна Евелин. Можех ясно да си я представя как свива рамене. — Защо не му звъннеш в кабинета?

Ха! На този трик няма да се хвана. Някъде в далечината съвсем ясно чувах как някой шуми в жилището. Вероятно Щефан се опитваше да се освободи от възела.

— Добре, ще се обадя — казах с леденостуден тон. Нека да е наясно, че много добре знам какво става там. — И извинете още веднъж, че ви обезпокоих толкова късно.

— А, няма нищо — отвърна тя. — И без това аз и господин Какабулке още работим. Той в момента минава с шкурка вратичките на кухненския шкаф, а аз се опитвам да уцеля точния нюанс на бялото. Не трябва да е „твърдо“ бяло, в момента си мисля за лек намек към ванилов цвят. Какво мислиш?

А аз си мислех за нещо съвсем различно.

— Господин Кабулке още е на работа? — попитах, невярваща на ушите си. — При тази адска жега? — Часовникът на аптеката от другата страна на улицата показваше двайсет и два и двайсет. Евелин май искаше да ме преметне.

— Спокойно. Прави го съвсем безплатно — каза Евелин и добави снишавайки глас: — Мисля, че изобщо не му се прибира вкъщи, жена му явно е голямо чудовище. — В слушалката чух как нещо в къщата изтрополи. — Всичко наред ли е, господин Какабулке?

— Няма нищо, само дъ-дъ-дъската ми падна — каза някой, който прозвуча досущ като господин Кабулке. — Но сега ще я вди-вди-вдигна пак.

Или Евелин беше ангажирала първокласен имитатор на гласове, или господин Кабулке наистина беше там и шлайфаше вратичките на шкафа.

— Е, тогава хубава вечер — малко объркана затворих аз.

Известно време се взирах нерешително напред, след това набрах номера на кабинета. Там обаче се включи телефонният секретар.

— Вие се обаждате извън работното ни време — чух гласа на Щефан. Въпреки сухия текст, звучеше много секси. Заслушах се изпълнена с копнеж. — След сигнала можете да съобщите името си, телефонния си номер, както и причината, поради която ни търсите. С удоволствие ще се свържем с вас.

А, не, по-добре не. Причината за моето обаждане не беше много ясна, дори на самата мен. Ако Щефан лично беше вдигнал телефона, може би щях да му кажа: „Просто исках да чуя гласа ти.“

Къде, по дяволите, беше мъжът ми? Може би с приятеля му Адам играеха скуош. Но все още беше около трийсет градуса, доста горещо за скуош.

В телефонната карта на Оливер все още имаше пари, така че се обадих на Елизабет. За щастие, тя все още беше будна. Не беше чудно при тези температури.

— Какво правиш в момента? — попитах я полуразплакана.

— Ами, с Хана сме се пльоснали в надуваемото басейнче на децата и си пийваме розе — каза Елизабет. — Решили сме да пренощуваме тук.

— Звучи доста разхлаждащо — рекох.

— Да, ела и ти — предложи Елизабет. — Ще се намери място за още един. Имаме и голям запас от кубчета лед. Вадим леда от чашите с джин фис и си го слагаме в горнището на банските.

— Една на друга?

— Не, всяка в своето — каза Елизабет и се закикоти.

Изпъшках.

— Елизабет, Щефан не си е в къщи, а го няма и в кабинета му.

— Да, но това все още не означава абсолютно нищо — отговори ми Елизабет. Явно джинът я беше развеселил достатъчно, защото иначе само при споменаването на името на Щефан подскачаше нервно. — Може в тази жега да е решил да отиде на езерото. О, искаш да кажеш, че двамата с Евелин са отишли някъде?

— Не — казах. — Тя в момента ремонтира кухнята ми заедно е господин Кабулке.

— Ами, значи всичко е тип-топ — заключи Евелин.

— Не, не е! — подсмръкнах аз. — Някак си имам усещането, че изобщо не познавам Щефан. Дори не знам къде би могъл да се шляе днес вечерта. Може би Евелин ме излъга и той си е вкъщи, но не иска да говори с мен. Почти съм сигурна, че изживява криза на средната възраст.

— Виж, това не го вярвам. Той просто е мъж, а те, както е известно, от време на време откачат — опита се да ме успокои Елизабет. — А колкото до кризата на средната възраст, тя се проявява доста по-късно, нали така, Хана?

— Мъжете са като мазолите — чух да казва някъде там Хана. — Появяват се тогава, когато работата вече е свършена.

— Мисля, че си е пийнала малко повечко — отбеляза Елизабет. — Евелин наистина ли ремонтира кухнята ви? Не е за вярване! Наистина имаш късмет.

— Е да, но затова пък съм на път да остана без мъж.

— Никога не напускай мъжа си, може пак да дойде на мода — запя на висок глас Хана.

— Че тя и не иска да го напуска, Хана!

— Това е хубаво, защото една жена без мъж е като войник без пишка — изхълца Хана.

— Пушка, Хана, като войник без пушка.

— Защо изобщо се захванах с цялата тази работа? — затюхках се. — Още от самото начало имах лошо предчувствие. Захвърлих си брака заради един милион.

— Толкова си черногледа — каза Елизабет. — Има поне хиляда безобидни причини, с които да се обясни отсъствието му.

В този момент телефонът започна да пиука.

— Свършва ми кредита — рекох аз. — Кажи ми поне една от хилядата причини и ще се успокоя.

— Ами… — каза Елизабет, но точно в този момент връзката се разпадна.

Затворих телефона угрижена. В какво само се бях превърнала? Чувствах се като клетия съпруг на Деми Мур, когато разбра, че милионът не му е донесъл нищо, освен тъга.

Но точно тогава ме осени прозрение: ако Щефан не беше в леглото на Евелин и го нямаше в кабинета му, може би точно в този момент, и той като мен, беше на път към някой уличен телефон, обзет от мисълта да ми се обади. Много логично, нали?

Двамата мъже, които стояха на входа на ирландския пъб от другата страна на улицата, ми изглеждаха познати. Да, вече бях съвсем сигурна: добре изпеченото на слънцето кубе на единия и огромните уши на другия не можеха да бъдат сбъркани.

Разбрах, че трябва да се прибирам вкъщи, колкото се може по-бързо.

* * *

— Изглеждаш ужасно — посрещна ме Петра на следващата сутрин.

Все още беше непоносимо горещо, през нощта почти не се бе разхладило. Сигурно никой в Германия не е могъл да спи добре нея вечер, с изключение на онези, които притежаваха климатици. Дори и Петра изглеждаше, сякаш страда от жегата. Въпреки че беше само осем и половина, спиралата й за очи се беше размазала. Това май се беше отразило и на настроението й.

— Ама наистина е отвратително — каза тя. — Трябва да направиш нещо с косата ти.

— Да, знаеш ли, не е лошо при първа възможност да ми кажеш как си направила твойта прическа — отговорих й.

Отново беше вкарала около килограм малки, детски шнолки в косата си.

— Ау, и обувките! — възкликна престорено. — В тези изтъркани обувки краката ти сигурно са ужасно спарени! Отвратително.

Е, щеше да е пресилено да се твърди, че в тези жестоки жеги краката ми миришеха на свежи рози. Но пък за такива случаи хората бяха измислили топлия душ. Предполагах, че Петра сутрин и вечер пръска краката си с антибактериалния спрей за повърхности, с който тровеше и въздуха в магазина ни.

— Направо не мога да разбера какво изобщо намира мъжът ти в теб — допълни тя, с което върна мислите ми там, където бяха и преди малко.

Вчера вечерта Щефан така и не се опита да ми се обади, колкото и логично да ми се струваше това снощи. Оливер ми каза, че телефонът не е звънял цялата вечер и гласът му ми се стори изпълнен със съчувствие. А аз, ядосана и депресирана, отидох да си легна.

— Жени като теб са срам за женския пол — каза Петра.

Така повече не можеше да продължава.

Мушнах се покрай Петра в кабинета. Щефан беше седнал пред компютъра. Беше ми дошло до гуша вече от неговите изчисления! Но на монитора не се виждаха изчисления, а обяви за работа. От това, което успях да прочета от вратата, някой си търсеше ръководител на маркетинговия отдел.

— Това пък какво трябва да значи? — попитах, без изобщо да поздравя.

Щефан се обърна към мен.

— Затвори вратата, че отвън ще влезе топъл въздух.

Така изритах вратата, че адски бързо се затвори. Тук в кабинета наистина беше много приятно прохладно, защото един вентилатор раздвижваше въздуха.