— Къде беше вчера вечерта? — попитах.

— Вчера вечерта ли? — Щефан ме погледна, все едно че съм извънземно. — Към колко часа?

— Ами към… няма значение. Къде беше?

— Ами, в цялата къща смърдеше на боя и просто излязох.

— И къде, ако смея да попитам?

— Оли, това пък какво трябва да означава? Вчера вечерта беше адска жега и просто имах нужда от глътка свеж въздух.

— И къде беше?

Щефан поклати глава.

— Ти си полудяла, знаеш ли?

— Не беше в кабинета си, защото ти звънях.

— Напротив, точно тук бях — отговори Щефан. — Просто не вдигах телефона. Но ако знаех, че си ти, щях да…

— А кой друг би могъл да бъде, а? — попитах раздразнена.

— Може би някой, на когото не му е забранено да се обажда тук след осемнайсет часа — каза остро Щефан, — без да проиграе един милион евро. Ти да не си откачила да ми звъниш толкова късно тук? Много добре знаеш, че старците имат очи и уши навсякъде. В края на краищата, тук не става въпрос само за теб, а за всички нас.

Как само успя така да обърне нещата. Сега вече аз се чувствах отвратително. Да, не трябваше да се обаждам.

— Толкова много ми липсваше — казах жално, което си беше наполовина истина.

Изражението на Щефан стана изведнъж по-меко.

— Ах, Дундичке, нали ти така поиска. Сега просто трябва да издържиш. Още четири месеца и сме успели.

— Да — въздъхнах аз.

— Ще започнем напълно нов живот — каза Щефан. — Ти и аз — едно съвсем ново начало.

— Да — отговорих колебливо.

Какво точно имаше предвид? Съвсем на ново изобщо не исках да започвам. Малко новости нямаше да ни навредят, да. Но тези изненадващи идеи на Щефан започваха да ме притесняват.

Погледът ми се върна към монитора, там сега вместо обявите за работа се беше активирал скрийнсейвър: някакви рибки, които весело плуваха нагоре-надолу.

— Защо си търсиш нова работа? — попитах.

— В момента не си търся. Просто проверявам какви са ми шансовете — отвърна той.

— Но защо?

— Оли-Дундичке, нали вече се опитах да ти обясня: този бизнес няма никаква перспектива.

— Това изобщо не е вярно — отговорих разпалено. — Когато Оливер стартира градинското си шоу, ще станем най-известната градина в цяла Германия. Дори ще можем да развием каталожна търговия.

— Ох, Оли, — каза Щефан, — толкова си наивна! Усилено се говори, че магазинът за строителни материали още следващата година ще направи обособен градински отдел. И ако това се окаже истина, тук повече никой няма да влезе. Тъпо е да се вкопчваме в нещо, което е обречено на провал. Това няма ли най-накрая да ти влезе в тиквата?

— Дори и да обособят отдел за градината, това изобщо не ни касае — отвърнах. — Много добре знаеш как е в тези магазини: нискокачествени стоки, не обръщат внимание на клиентите и като допълнение малко евтин теракот. Хората, които пазаруват там, изобщо не са нашата клиентела. Щефан ме гледаше ядосано.

— Ти просто не искаш да го проумееш, нали?

— Не — отвърнах аз. Не исках да го проумея. — С Оливер вдругиден имаме среща в телевизията. Аз ще отида, за да отговарям на въпросите, отнасящи се до градинарството, които могат да възникнат. Всички там са пълни лаици и нямат никаква представа какво може да бъде постигнато само за два дена. Ако успеем да убедим програмния директор, още тази есен могат да бъдат заснети първите серии. Не е ли невероятно? Може би ще получа и консултантски хонорар.

Но Щефан не можеше да бъде впечатлен от всичко това.

— Как ми се иска да си по-разумна — рече той просто.

— А пък аз си мислех, че си падаш по по-глупавички! — каза Евелин.

Тя се беше появила съвсем тихо на вратата, жената мечта — в снежнобяла лятна рокличка и сандали.

— Не можеш ли да почукаш? — попита Щефан доста грубо.

— Не мисля, че е въпрос на можене, а по-скоро на желание — отвърна Евелин.

— Аз пък си мисля, че е по-скоро въпрос на възпитание — заяде се Щефан.

Гледах ту единия, ту другия. Какво им ставаше на двамата? Да не би да се бяха скарали?

— Искам да ти покажа нещо — обърна се Евелин към мен.

— Предупреждавам те, Евелин! — каза Щефан и строго скръсти ръце пред гърдите си.

— За какво я предупреждаваш? Какво да не ми показва? — попитах аз.

— Кухнята — отговори Евелин и се усмихна ехидно. — Не се притеснявай, Щефан, нея ще й я покажа чак когато е готова. Просто исках да покажа на Оливия доматите си.

Щефан недоверчиво присви очи.

— Домати?

— Да, домати — отвърна Евелин и му се усмихна.

Бях напълно убедена, че двамата криеха нещо от мен. И това със сигурност нямаше нищо общо с кухнята.

— О, цъфнаха ли вече доматите? — попитах.

— И още как! — отговори Евелин. — Направо са главозамайващи.

— Идвам — казах и хвърлих последен продължителен поглед към Щефан.

Изглеждаше много загрижен. Да не би да го беше страх, че Евелин ще ми разкаже за връзката им? Е, тогава възникваше въпросът: кой от нас двамата повече се страхуваше от това, той или аз?

Евелин ме хвана под ръка. Докато минавахме през магазина, Петра тъкмо беше започнала дежурната си обиколка с дезинфектанта в ръка.

— Нали знаете, че препаратът е много отровен, когато се вдишва? — попита Евелин.

— Че аз не го вдишвам — тросна се Петра.

— Това е чудесно — каза Евелин. — Защото има и други странични ефекти: причинява тъпота, прави гласа ти писклив и води до безобразен вкус по отношение на дрехите.

Отдавна бяхме излезли през вратата, когато Петра се досети, че я бяха обидили. А може изобщо и да не бе разбрала.

— Това беше гадно — казах.

— Много се надявам да е било гадно — отговори Евелин.

В оранжерия номер пет в носа ме удари силна ароматична миризма. Повечето от канабисовите растения бяха разцъфтели. Безброй червено-кафяви цветове бяха окичили голяма част от растенията. Докоснах един от цветовете предпазливо с върховете на пръстите си.

— Скоро — рече Евелин. — Много скоро ще узреят. След това ще ги отрежа и изсуша.

— Изобщо не вярвах, че ще се справиш, а и че става толкова бързо — казах аз.

— Само не мога да проумея защо не го правят повече хора? — възкликна Евелин. — Една оранжерия или изоставена плевня, малко осветителни тела и готово! Всички бихме могли да станем милионери!

— Само да не бяха тези тъпи, тъпи закони — казах иронично и посочих растенията наоколо. — Колко ще получиш за всичко това?

— Три хиляди евро за килограм — отговори Евелин, — ако го продам наведнъж. Но ако си направя труда да го разпределя на дози, накрая ще спечеля почти двойно.

— Нямам предвид пари. Питах колко години затвор ще получиш?

— А, това ли имаше предвид? Ами, предполагам, че май доста ще полежа зад решетките — каза Евелин весело. — Ти, между другото, също. Искаш ли да видиш кухнята? Почти е готова! Господин Какабулке работи като луд, ден и нощ. Дори жена му трябваше да признае, че кухнята е цял шедьовър.

— Какво? Жена му е била у нас? — възкликнах.

— Да, дори много често взе да идва, за да види какво толкова прави мъжът й по цял ден — отговори Евелин. — Мисля, че малко го ревнува. Но ти гарантирам, че е много мила жена. Знаеше ли, че през свободното си време рисува върху керамични плочки?

— Не — отвърнах само.

— Е, какво да ти кажа, плочките са доста приятни. Малки принцове жаби със златни коронки на главите и всякакъв подобен кич, но изработката й е перфектна. Като се замислих, реших, че може да ангажирам и госпожа Какабулке за ремонта на банята.

С чувство на завист се запитах откъде Евелин намираше цялата тази енергия?

* * *

Програмният директор отложи срещата си с Оливер около пет пъти, но все пак най-накрая се стигна до уговорена дата. Аз си освободих деня, за да мога като експерт да подкрепя Оливер, в случай че изникнеха въпроси, на които само един градинар би могъл да отговори. Облякох си черния костюм с панталон, същият, дето беше подходящ за всякакви случаи. Добавих към тоалета и черни обувки на висок ток. Те ме правеха да не изглеждам толкова ниска.

— Изглеждаш страхотно! — каза Оливер, щом паркирахме колата на служебния паркинг на телевизията. — Но за съжаление, точно в този момент съвсем не приличаш на градинар.

— Ако програмният ти директор не ми вярва, ще му покажа бицепса си — отговорих. — Но мисля, че ще е достатъчно, ако само му покажа ноктите си. Напрегнат ли си?

— Малко — призна Оливер. — А ти?

— Притеснявам се за теб — отвърнах. — Убедена съм, че концепцията е страхотна, и остава да се надявам, че и този Дюр ще я оцени.

Секретарката на програмния директор очевидно беше голям фен на Оливер и на чуждите думи, които обаче не използваше съвсем уместно.

— Моят любим репортер господин Гертнер! Репортажът ви снощи беше доста екзобичен. Между впрочем, от градинското ви предаване също съм очарована. Вече копирах концепцията ви в много екземпляри и я раздадох по кабинетите в сградата.

— Благодаря! — отговори скромно Оливер.

— Знаете ли, самата аз имам градина, която спешно се нуждае от промяна — каза секретарката и засия. — И така, с какво мога да ви бъда прокламирана днес?

— Имаме уговорен час с господин Дюр в единайсет. Става въпрос за градинското предаване.

— Ох, колко съжалявам. Господин Дюр не е в кабинета си — секретарката започна да разлиства календара със срещите му, който лежеше пред нея на бюрото. — Кога сте го верифицирали?

Изгледах я малко объркана, но по всичко личеше, че Оливер я разбираше.

— Още миналата седмица.

Секретарката поклати глава с гримаса на съчувствие.

— Наистина съжалявам, но не сте първият, на когото му се случва подобно нещо. Той е гений, истински корилей в своята област. Но не е особено умно да си договаряте срещите лично с него. Просто забравя да ми предаде повечето уговорки и аз не ги нанасям в календара му. А среща, която не фигурира там, няма как да се състои. Нещо важно ли беше?

— Разбира се! — намесих се аз.

Този „корилей“ на телевизионните предавания ми се струваше доста вятърничаво растение. Постоянно отлагаше срещите, а когато накрая се стигнеше до конкретна уговорка, той просто я забравяше.

Оливер само гледаше нещастно.

— Хм — реагира секретарката. — Понеже сте вие, ще ви дам един съвет: шефът ще е през целия ден в студио номер три на някакъв запис. Ако отидете там, ще ви се отвори възможност да проведете разговора си.

— Сърдечно ви благодаря — отговори Оливер. — Ще преценя дали е удобно.

— Какво толкова има да се преценява? — попитах го, когато излязохме навън в коридора. — Съветът си го бива. Щом „корилеят“ не отива при градинаря, градинарят трябва да отиде при „корилея“.

Оливер се разсмя.

— Е, добре. Така, ако не друго, то поне ще видиш как изглежда едно студио отвътре.

Но докато стигнем до там, започнах да проклинам обувките си на висок ток, които бях обула по случай големия ден. Имах чувството, че площта, върху която се разпростираше телевизията, е безкрайна.

— А аз си мислех, че сте малка телевизийка — казах раздразнено.

— Е, не чак толкова малка — отговори Оливер.

Студио три се помещаваше в едно грозно, плоско и широко хале, в което се лутахме цяла вечност измежду огромно количество кулиси, кабели, колони, прожектори, стъклени сандъци, трибуни и тълпи от хора. Оливер явно познаваше повечето от тях. Раздаваше поздрави наляво и надясно, като същевременно ми обясняваше кой какъв е.